636 г. приключва битката при Ярмук между войските на Византия и Арабския халифат за контрол над Сирия. Сраженията започват още на 15 август.
През 635 г. арабите завземат Дамаск. През пролетта на следващата година, ромейският император Ираклий събира огромна за времето си 80 000 армия, която се концентрира в Едеса, за да отвоюва Сирия. Голяма част от нея, близо 20 000 души, са разпределени и настанени по сирийските гарнизони. Императорът не е в състояние да ръководи лично войските си, затова изпраща свой представител.
Арабските войски са командвани от Абу Убайда ас-Джара, който в последствие предава началството на Халид ибн ал-Уалид, а ромейските войски са командвани от арменския военачалник и династ Вахан, избран след дълги спорове за главнокомандващ и подкрепен от Теодор Сакеларий - представител на императора.
Първите схватки са още край Емеса. Основните арабски сили са леката и тежката пехота, подкрепяни от над 8000 души лека кавалерия. Голямата многонационална ромейска армия е блокирана в долината на река Ярмук - приток на Йордан. Под знамената на императора били свикани, освен гърци и славяни от Европа, още войници от почти всички гръкоговорящи народи на Мала Азия, също така много арменци и араби-християни.
Липсата на координиране сред командването на ромеите довеждат до невиждана катастрофа. През последния шести ден на битката, в самия й край, арменците предават императора, а арабите-християни дезертират при своите сънародници. Почти цялата ромейска армия е обградена от два пъти по-малката армия на арабите-мюсюлмани, които избиват близо 30 000 души и удържат голяма победа.
По-късно през деня, както и на следващия ден, голяма част от спасилите се от погрома при Ярмук ромеи са застигнати и унищожени от арабската конница. Империята остава без полева армия. Болнавият, състарен и вече душевно съсипан след загубата на толкова много войници император Ираклий е принуден да отстъпи към Антиохия.
917 г. българските войски, водени от цар Симеон I, разбиват войските на Византия в битката при Ахелой. Битката е провокирана от Византия, чиято основна цел е неутрализирането на засилващата се българска държава след унизителните за Византия условия, постигнати през 913 г. Именно тогава на княз Симеон била призната титлата „цар на българите”.
Императрица Зоя и цариградските управници решават веднъж завинаги да разгромят цар Симеон. Първо сключват мирен договор с арабите и осигуряват гърба си, а след това се опитват да изградят антибългарски съюз. Стратегът на Херсон Йоан Вогас е изпратен да привлече печенегите, които да бъдат прехвърлени през Дунав от византийската флота, за да нанесат удар в тила на българите. А стратегът на Драч Лъв Равнух се опитва да подтикне против Симеон сръбския княз Петър Гойникович и чрез него - маджарите. Целта е България да бъде ударена едновременно от всички страни.
Захълмският княз Михаил Вишневич предупреждава Симеон за ходовете на Лъв Равнух и той успява не само да предотврати ромейско-маджарския съюз, но и да направи от доскорошния си северен враг съюзник. Дипломатическата битка за привличането на печенегите също е спечелена от българския цар, който далновидно е установил с тях първия си съюз още през 896 г.
1741 г. руският мореплавател от датски произход Витус Беринг открива Аляска. При плаването си в тези води той оглавява руска експедиция и става първият европеец, видял най-северозападните краища на Америка.
Беринг, който е роден в Хорсенс (Дания), минава на руска служба още през 1703 г. и постепенно се издига в йерархията. Става известен сред руските моряци като Иван Иванич. В периода 1710-1712 г. служи в азовската флота и участва в Руско-турската война.
През 20-те и 30-те години на 18 в. Беринг предприема няколко изследователски плавания край северните брегове на Азия, за да реализира плановете на цар Петър I и неговите наследници за проучване и овладяване на Сибир и околните земи. През 1725 г. той стига по суша до Охотск, построява кораба „Св. Гавраил” и с него поема на север от полуостров Камчатка.
Беринг преминава покрай Диомедовите острови, разположени в центъра на протока, отделящ Сибир от Аляска и продължава на запад край азиатските брегове. По-късно протокът е наречен Берингов.
В края на 30-те години мореплавателят отново е в Охотск, а през 1740 г. основава град Петропавловск Камчатский. Същата година той поема на север с два кораба и по време на тази експедиция достига бреговете на Аляска и много от прилежащите й острови. Мореплавателят умира от скорбут през декември 1741 г., докато се опитва да оцелее с част от членовете на експедицията на един от тези острови. В негова чест морето, разделящо Сибир и Аляска, носи името му.
Любопитен факт е, че плаванията на Беринг дават възможност на Русия да сложи ръка на Аляска, но руските колонии там не са печеливши и през 1867 г. територията е продадена на САЩ. 30 години по-късно в Клондайк е открито злато.
1925 г. открита е първата линия на Римското метро. Любопитен факт е, че метрото не преминава през центъра заради античните останки и разкопки, а обикаля около него.
1945 г. в СССР е създаден свръхсекретен комитет за разработване на атомна бомба.
Според историци и атомни физици до 1945 г. в надпреваратта по създаването на атомна бомба има двама основни противници - САЩ и Англия и германския Райх.
Съветският съюз тогава определено изостава. Едва в края на 1943 г. със специално разпореждане е създадена Лаборатория № 2 към Академията на науките на СССР под ръководството на академик Курчатов. Работата прераства в напрегната надпревара с времето след атомните бомбардировки над Хирошима и Нагазаки.
Изследванията обаче спират от един непредвиден парадокс - на огромната територия на СССР, обхващаща една шеста от земната площ, чак до 1954 г. не е открито нито едно подходящо за разработка ураново находище.
Първата съветска атомна бомба е взривена на 29 август 1949 г.
1968 г. е извършена интервенция на държавите от Варшавския договор в Чехословакия за ликвидиране на Пражката пролет. За Източния блок годината 1968 г. се оказва повратна година, защото господстващата система губи значителна част от своята легитимност в очите на гражданите си.
През втората половина на 60-те години на 20 в. в целия свят се появяват ясни признаци за обществено недоволство. На четвъртия конгрес на чехословашките писатели, проведен между 27 и 29 юни 1967 г., се чуват за пръв път остри критики срещу съветската система.
Изправена пред опасността от стагнация, ръководството на ЧКП възлага задачата на Икономическия институт към Чехословашката академия на науките да се разработи механизъм за преодоляване на негативните тенденции и за ускоряване на икономическото развитие. Направените проучвания доказват изчерпване на екстензивния съветски модел на индустриализация и е разработен план за икономическа реформа, който трябва да въведе постепенно пазарни механизми в централно планираната икономика. Икономическите решения поставят началото на реформаторската акция за либерализиране на системата, наречена по-късно „Пражка пролет”.
Тази либерализация започва на 5 януари 1968 г. с отстраняването на консерватора Новотни от поста първи секретар и замяната му със словака Александър Дубчек. Това е оптимистичното начало на промените, продължили с подмяната на основните властови фигури - нов министър-председател става инж. Олдрих Черник, нов президент става ген. Лудвик Свобода, нов председател на Националното събрание Йосеф Смърковски, нов председател на Националния фронт Франтишек Кригел.
На 23 март с.г. на среща на висши представители на пет страни от Варшавския договор в Дрезден чехословашките реформи стават основен проблем за обсъждане. Междувременно промените в Чехословакия продължават и през април. На априлския пленум на ЦК на ЧКП се приема „Програма за действие”, която обещава демократични избори, автономия на Словакия, свобода на словото и религиите, отмяна на цензурата, край на ограниченията в придвижването, реформи в индустрията и стопанството. Дубчек обявява, че предлага „социализъм с човешко лице”.
Реформаторските идеи се приемат положително от голяма част от обществото, а и от други страни (положителна оценка за ставащото в Чехословакия дават Румъния и Югославия). Те се възприемат като демократизация на държавния социализъм, който е готов да премине границата от репресивна към демократичната си фаза. Но в същото време в чехословашкото общество съществува и коренно различно разбиране за промените в Чехословакия.
Някои от страните членки на Варшавския договор обаче смятат, че реформите са неуместни. Те смятат, че реформите в Чехословакия са опит страната да напусне полето на съветския модел на социализъм, а това е неприемливо за Съветския съюз. На 8 май Леонид Брежнев кани в Москва Тодор Живков, Янош Кадар, Валтер Улбрихт и Владислав Гомулка, за да обсъдят международното положение и проблемите на комунистическото движение. Резултатът от срещата е изработения план на Брежнев за разрешаване на проблема. Проектът е наречен План за провеждане на операция „X” и носи дата 22 май.
След срещата в Москва е изпратена покана на ЧКП за нова международна среща. Президиумът на ЦК на ЧКП я обсъжда на 12 юли, но я отхвърля поради опасения, че съдбата на чехи и словаци зависи от външни фактори. Два дни след отказа се провежда среща във Варшава 14-15 юли. На 1 август в Черна на Тиса се срещат представители на ЧКП с КПСС и се договарят за нова среща на петте комунистически партии с ЧКП. Тя се провежда на 3 август в Братислава.
И въпреки заявените позиции на срещата в Братислава в нощта срещу 21 август петте страни членки от Варшавския договор започват военна интервенция в Чехословакия, известна като операция „Дунав”. За да се оправдаят с отстъпването от споразуменията в Братислава Телеграфската агенция на Съветския съюз заявява, че „партийни и държавни ръководители на Чехословашката социалистическа република са се обърнали към Съветския съюз в защита на социалистическите завоевания, които са застрашени от все по-настойчивите посегателства на вътрешната и международна реакция”.
Истинската причина за тази интервенция е обявеният за 9 септември с.г. извънреден XIV-ти конгрес на ЧКП, на който трябва да се приемат програма за действие и нов устав на ЧКП, които се възприемат като подриващи основите на съветската система.
В интервенцията участват 200 000 войски от СССР, ГДР, Полша, Унгария и България. За броени часове те вземат основните административни и политически обекти в страната, а военните щабове са обкръжени. Президиумът на ЦК на ЧКП и правителството на ЧССР, излизат с декларация, в която призовават всички граждани да запазят спокойствие и да не противодействат на влизащите войски. Но въпреки призивите за пасивност, демонстрациите по улиците продължават, над 100 души са убити.
Много страни се обявяват против интервенцията в Чехословакия, но никакви международни действия не са предприети. Румъния и Югославия са главните, които протестират, но те използват военната акция на Варшавския договор за отклоняване на вниманието от вътрешните си проблеми. Дубчек и съратниците му са изпратени в Москва и при връщането му на 27 август обявява, че в дал съгласието си да отмени реформите. Около месец по-късно е подписан и двустранен договор между СССР и Чехословакия, който регламентира пребиваването на съветските войски там.
1977 г. от авиобазата „Кейп Канаверал” във Флорида е изстрелян космическия апарат на НАСА „Вояджър 2”, чиято цел е изследването на външните планети на Слънчевата система. Апаратът посещава планетите Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун.
По време на старта поради грешка от наземния контрол не е изпратена команда за включване на главната антена на апарата и тя се деактивира. Впоследствие обаче, използвайки резервната антена, грешката е поправена.
„Вояджър 2” се приближава максимално до Юпитер на 9 юли 1979 г., прелитайки на около 570 000 км над върховете на облаците на планетата. Минава близо до Европа и Ганимед, спътници неизследвани по-рано от „Вояджър 1”. Открива няколко планетни пръстена около Юпитер, както и вулканична активност на спътника Йо.
За пръв път е наблюдавана вулканична активност на друго небесно тяло. Голямото червено петно е заснето като буря на повърхността на планетата, която се движи обратно на часовниковата стрелка. Това е първият път, в който е засечен вулканизъм на друго небесно тяло в Слънчевата система. Открити са два нови малки спътника - Адрастея и Метис, които обикалят точно зад планетните пръстени. Трети нов спътник - Тива, е открит между орбитите на Алматея и Йо.
Най-близко до Сатурн, апаратът се доближава на 25 август 1981 г. Траекторията му минава край спътниците Тетида и Енцелад. „Вояджър 2” изследва планетата със своя радар с цел установяване на температурни и плътностни профили на атмосферата на планетата.
На 24 януари 1986 г. апаратът достига максималното си приближение до Уран от около 107 000 км. По време на прелета са открити 10 нови спътника и са извършени наблюдения на атмосферата. Учените изучават деветте вече известни пръстена на планетата и откриват два нови.
На 25 август 1989 г. „Вояджър 2” прелита на 48 000 км от повърхността на Нептун. Тъй като това е последната планета от програмата на апарата, траекторията му е променена, за да изследва отблизо Тритон.
В атмосферата на Нептун е открито Голямото тъмно петно, което изчезва малко след това, според наблюденията, направени с телескопа Хъбъл. Първоначално се смята за облак, но по-късно становището е променено на дупка в пласт облаци на планетата.
Любопитен факт е, че откакто Международният астрономически съюз реши през 2006 г. да понижи Плутон в „планета-джудже”, прелитането покрай Нептун през 1989 г. става моментът, в който всяка планета от Слънчевата система е посещавана от космически апарат поне веднъж.
1988 г. приключва осемгодишната Иракско-иранска война. На този ден е подписано мирно споразумение между Ирак и Иран поради липсата на друга перспектива за водене на 8-годишната война и за двете страни. Възстановена е довоенната граница между двете държави.
Войната започва на 22 септември 1980 г. с нахлуване на иракската армия в иранската провинция Хузестан. Спорен момент в отношенията между двете страни е границата по пълноводната река Шат-ел-Араб, образувана от сливането на Тигър и Ефрат, богата на нефтени залежи. Ирак има претенции, както за западния, така и за източния бряг, където са разположени две големи пристанища - Абадан и Хорамшахр, докато Иран настоява границата да минава съгласно международно приетия принцип по талвега на реката.
На 6 март 1975 г. по време на конференцията на ОПЕК в Алжир е подписан договор за границата по реката на принципа на талвега от тогавашния вицепрезидент на Ирак Саддам Хюсеин и шахиншаха на Иран Мохамед Реза Пахлави.
През април 1980 г. е извършен неуспешен атентат срещу иракския вицепремиер Тарик Азис, организиран според иракските власти от ирански агенти. Това довежда до изостряне на отношенията между двете държави и до зачестяване на пограничните инциденти.
