Когато се зададат избори в България се задава и познатата констатация, че няма за кого да се гласува и се избира "по-малкото зло". Би трябвало, ако си недоволен от властта, да виждаш спасение в опозицията. Би трябвало. Последният митинг на БСП разсея съмненията, че столетницата е евентуална алтернатива на управляващите и обори себе си, че може да се върне във властта. Едно време за погребението на кинопродуцента Луис Майер казвали, че хората отишли, за да се убедят, че наистина е умрял. Нещо подобно се случи на площада в събота.
Политиката е коварна работа, ясно е, а тази седмица в България за пореден път се доказа и крилатата фраза на британския премиер Харолд Макмилън, че една седмица в политиката е равна на цял един живот.
По същата логика и един ден има голямо значение, какъвто беше денят на срещата на БСП с избиратели. Центърът на София беше затворен и се виждаха алени знамена, но нищо повече. Както правилно отбелязаха наблюдатели, да изпуснеш златния шанс да отбележиш точка, когато правителството на Борисов е в твърде неблагоприятна ситуация, си е майсторлък.
Разбира се, Сергей Станишев има качества (председател на ПЕС е, ще кажете), ала любимите му зингъри (не от KFC, а т.нар. заучени предварително фрази и шеги, които би трябвало да звучат като естествено подхвърлени) не работят. Едно е да застанеш в скучна зала в Брюксел, друго пред хора на площада, които искат да чуят лидерска реч и да бъдат пленени от визията и устрема ти за победа. В редиците на столетницата го няма онзи политик, който пълни стаята с присъствие и би отскубнал тълпата от закърнялото й житие. Ако Първанов правеше "политики", както обича да казва, и беше приел клинтъновското примирие да подкрепи опонента и изчака своя момент, сега щеше да бъде носен на ръце. Ала той си представи, веднага след излизане от президенството, че служебният автомобил, приемите и властта може да се изплъзнат и се вкопчи в неравна и твърде подранила битка. Да би подкрепил тогава Станишев, да би обикалял страната и потупвал по рамото младия си опонент (и донякъде чирак), днес щеше да играе ролята на Махариши Махеш Йоги в живота на Бийтълс. Да бъде онзи достолепен гуру, който помага в трудни моменти. Докато не дойде и неговият момент.
Това няма как да се случи, живеем в България. Но да довършим с БСП. Не че в протестното гласуване има нещо лошо, какво пък, така се сваля едно управление. Но само то не е достатъчно. Когато събереш хора на митинг трябва да ги заплениш с идеи, да им разкриеш малко от това, което смяташ, че трябва да се направи, за да тръгне страната в правилната посока. Иначе остава тягостното впечатление, че такива идеи нямаш. И парафираш политическото си самоубийството, точно когато гърба ти е пронизван от попътен вятър. А да избягаш от попътния вятър не е лесна работа, но се случва. Последният пример е с Прошко Прошков и компания, но това е друга тема.
Казаха, че Станишев говорил пред събралите се симпатизанти за дълбока промяна и правителство на националната отговорност. Удивително точна е констатацията на Галя Горанова: "Никога партия не е получавала даром толкова мощна подкрепа за толкова малко заслуги."
В седмица, когато държавата се тресе от скандали, а сериозната чужда преса е хаплива, социалистическата партия пропиля шанс, който каца веднъж на четири години.
Така ненадейно, без да разбира, левицата плати сметката за ново политическо другаруване, което може да спаси Борисов и ГЕРБ на идния изборен тест. Нищо, че гафът с Венета Марковска беше замазан с нов гаф. Раждането на това ново приятелство не е безкористно, но безкористното приятелство така или иначе е възможно само между хора с равни доходи.
Какво може да се случи след внезапният танц ГЕРБ-СДС? Мнозина подминаха с насмешка констатацията на Йордан Соколов, иначе отличен кандидат за конституционен съдия, че тази странна дружба дава известен тласък на залинялата синя партия. Да не го крием, между двете сини партии - ДСБ и СДС - първата остава с по-добър имидж, най-малкото, защото показва умно политическо говорене и засега не е изневерила на идеалите си, независимо дали ги приемате или не. СДС, наопаки, 11 години търси себе си и все не може да се намери, което вече прилича на заболяване.
Сигурно е лечимо (тя и девствеността е лечима, ако се открие навреме), но до онзи ден лек не беше открит. Ако танцът с ГЕРБ се случи и никой не настъпва прекалено силно другия, в най-добрия случай избирателите на бившия син флагман ще научат
две неща:
а) името на лидера си, защото - уви - ако Емил Кабаиванов не вземе спешни телевизионни мерки, има реална опасност да остане познат като "как-по-дяволите- се-казваше-лидера-на-СДС"
и ще научат, че
б) сгодяването с ГЕРБ може да е единствения начин верните на СДС избиратели поне веднъж през последната декада да гласуват за партия, която има шанс да влезе във властта;
Това не е малко. Когато седесарският гласоподавател се вторачи назад и установи, че четири мандата партията му я няма в управлението, лошият вкус в устата дразни силно. Съвсем скоро срещите на СДС с избиратели ще бъдат не само пред пред празни лица, но и пред празни места. Пишете надгробната плоча.
И двете партии, ГЕРБ и СДС, би трябвало да съзнават, че ако ситуацията "Венета Марковска" се развие по подобие на ситуацията "Румяна Желева" и Петър Стоянов развее осанка и се изперчи като Кристалина Георгиева, това ще е началото на едно приятелство, което започва да изтиква БСП от играта. Също така двете партии би трябвало да знаят, че сигурна изборна победа би дошла само, ако привлекат и ДСБ в играта. Йордан Соколов е прав, да го послушат: "Аз не виждам защо една такава коалиция трябва да бъде без Иван Костов и без ДСБ." Борисов може да си припомни един чуден политически закон: "Никога повече не пускайте тук този, докато не ни потрябва." Остава и Иван Костов да поиска да влезе.
