Тя преживява полагащата се на всеки човешки живот триминутна слава твърде късно. В средата на 90-те предаване по несъществуваща вече кабелна телевизия в Казанлък, водено от Румяна Мирчева, издирва първата Царица Роза на града. На редакционния телефон тогава звънят съседи, които хвърлят бомбата: истинската първа Царица Роза, дефилирала в празничното шествие в града през далечната 1968 г., не е тази, за която се носи градската мълва. А друга - тиха, скромна жена, майка на две деца, излязла извън сега съществуващия протокол, без каквито и да е царски атрибути, пазени в семейния дом.
За Радка Добрева Христова животът се преобръща тогава. Повече от 30 години след нейното „царстване”, всъщност я застига градската слава, когато на вратата й звънят репортери, за да покажат на Казанлък и света забравената му първа Царица от 1968-а.
Днес първата Царица Роза на Казанлък е щастлива баба на четирима внука и едно правнуче, на прага на своята 70-та годишнина, която ще празнува с близки само седмица след юбилейния празник на розата тази година.
Отвъд времето, което Радка Христова прекарва в дома си сред внуци и правнук, са ангажиментите по конфуто в края на Бузовград. В този сезон там има много работа и си почивам, отвъд всичко, което пълни живота ни с много шум, признава запазилата чара на годините си и хубостта си първа казанлъшка царица.
Тя няма сребърна тиара в дома си, нито лента, увековечаващи красотата й. Няма и почетни грамоти, нито снимки с ВИП персонажи на времето, в което красотата й става част от първата емблема на Казанлък, свързана с розите. Няма дори за щрих към историята и семпла нейна снимка в градския музей. Няма и трупаната в годините слава от шумоленето на името й във вестникарските страници.
Единственото, което има от своите полагащи се три минути човешка слава, са три малки чернобели снимки, изрязани красиво в семейния албум, и останали за историята благодарение на покойния й кум Кирил.
За Радка не знаят нито в Япония, нито където и да е другаде по света. Нещо повече - за седемте си осмислени с работа и семейство десетилетия, не е преминала нито веднъж дори границите на България. Нищо, че още пази чисто нов задграничния си паспорт, който така и не послужил за обещания воаяж до Турция със съпруга.
Царската й слава и картонена корона, красила главата й преди 45 години, са запечатани единствено в нейните спомени, които не смее да разказва дори пред себе си, както и в малцината спомнящи си нейни съграждани за онзи жарък майски ден, в който в късния следобед през градските калдаръми е преминало първото празнично шествие на Царица Роза.
За Радка Христова изборът и титлата на първа Царица Роза носят повече ядове и дискомфорт. Не само защото отишлият си рано от живота й съпруг - дългогодишният шофьор на автобуса на футболния клуб „Розова долина” Илия Добрев, не одобрявал „авантюрата” на жена си и появата й пред целия град в тази й роля, а и защото години по-късно титлата й на първа същинска Царица Роза разваля отношенията й с дългогодишната й съседка и съгражданка от Шипка Стефка Таралежкова, която също носи тази слава.
По тази причина Радка не обича да се връща назад, нито да рови в миналото. За „историческия” спор, относно първенството, казва само, че снимките са достатъчно красноречив факт. И слага точка.
Всичко започва в един ден на месец май, когато началникът Теньо Шиков съобщава на работещата в завод „България”- Казанлък Радка, че на портала я чакат „важни хора”. Дни преди това делегация от градски величия от БКП и от казанлъшката култура обикалят фирмите в района в търсене на местна красавица за Царица Роза в първия възстановен след 1903 г. Празник на розата.
След срещата на портала 25-годишната тогава майка на две деца - дъщеря и син, разбира, че е избрана от градския елит за Царица Роза. Вместо радост от честта да те признаят за най-красивата казанлъчанка, Радка се сдобива с порция семейни ядове. Но не се отказва, защото задачата й на Царица се вменява и като комсомолско поръчение. Без право на заден ход.
За капак реже и дългите си дебели черни плитки, станали една от причините градските величия да я харесат. Когато няколко дни по-късно с Мата - важна организаторка в градската „Култура”, тръгват по магазините за плат, в който да нагиздят царицата, от дебелите плитки няма и спомен.
„Налагаше ми различни топове плат, докато хареса един бял”, спомня си Царица Роза’68. От същия плат организаторите на празника майсторят и короната на царицата. В деня определен за градско шествие в 18.00 ч. Радка Христова трябвало да се яви в училище „Георги Кирков”. Там с дълги карфици омотали целия топ плат по тялото й. „Бях като в метален скафандър, не можех да мръдна”, спомня си тя.
От същия плат на главата й наложили и изработената корона, качили я на мотокар, превърнат в каляска, украсена от дебело конопено въже, нагиздено с естествени рози и теглена от млади здравеняци в бели роби. „Едвам се държах за металната пръчка, с която трябваше да пазя равновесие”, разказва Радка, която така пременена трябвало да премине, махайки на публиката по маршрута на празничното шествие.
Царският кортеж потеглил от училище „Кирков”, преминал по улицата край парк Розариум, където нащракал чернобелите снимки кумът Кирил, оттам по ул. „Шипченска епопея”, край кино „България”, гимназия „Св. Св. Кирил и Методий” и по бул. „Батенберг” шествието и царската каляска акостирали на площада с павета.
Било 18.00 ч. привечер, когато се чул и първи звън на първия в новата градска история Празник на розата в Казанлък. Царица Роза нямала думи за пред народа, за сметка на пламенните речи на партийните другари, които ехтели от градската трибуна, вдигната на площада. Трябвало само да стои на мотокара-каляска и да се усмихва.
От този важен и притеснителен момент Радка Христова помни десетките огромни фотоапарати - светкавици, които проблясвали срещу нея. И пъстрото множество хора, което я приветствало. От притеснение царицата дори не завела двете си малки деца на празника, за да я видят. Дъщеря й тогава била на 5, а синът й нямал още и 2 години.
След като свършил празникът, в който имало всичко, както е и сега - фолклорни изпълнения, каруци с розоберачи от близки и по-далечни села, кукери от Турция, манифестиращи младежи…, никой не поканил царицата на тежки софри. Размотали топовете плат от снагата й и „царуването” свършило. Вечерта преминала в домашно гости на нейна позната, чийто син бил сред личните роби, теглили царската каляска.
Годините напред са изтрили името на младежа от паметта на първата царица. Радка не си спомня и имената на двете красавици, асистирали на хубостта й. Но признава, че би й било драго да ги види сега. „Животът е крехко нещо, не знаеш как ще се обърне”, казва днес, след повече от четири десетилетия, прекарани в делничност първата казанлъшка царица.
Крехката й за онези времена еднодневна градска слава не променили орбитата на живота й. След „царуването” й, животът се завъртял в обичайното русло - грижи по деца, работа, обикновени човешки проблеми. На финала на трудовия си път, последните четири години, първата казанлъшка Царица Роза прекарва в завода на „Арсенал” в село Шейново. Там през 1999 г. я застига и пенсията й от 160 лева. Сега с вдовишките й добавки се окръглила на 200 лева. Пари за доникъде, признава царицата, благодарна на син и снаха, с които сега делят дом и бит.
„Арсенал” обаче не е затворена книга в живота на казанлъшката царица. Синът Добрин завършва фирменото СПТУ по машиностроене, а внукът й Илиян е дългогодишен танцьор в ансамбъл „Арсенал” и един от помощниците и надеждите на настоящия му главен художествен ръководител Христо Стоянов. Нещо повече - Илиян е поел по пътя на професионалния хореограф, защото завършва и Академията за танцово изкуство в София.
Другата гордост в родата на първата казанлъшка царица е 12-годишната внучка Зорница, родена за манекен. С ръст и хубост тя от сега се стяга един ден да дефилира по градския подиум в състезанието за най-красивото казанлъшко момче.
45-те посипани с живот години не са превърнали първата казанлъшка Царица Роза в суетна остаряваща красавица, жадна за трите си минути ежегодна слава. Напротив. Радка Христова признава, че дори не обича да ходи на празничните градски шествия заради глъчката и суетнята. Предпочита тишината и домашния уют, кафетата с приятелки, а и никой досега не се е сещал да я кани на конкурс за избор на царица или каквото и да е било друго важно градско нещо.
Затова вторачването и вниманието към нея в тази юбилейна година я притесняват. Свежда свенливо очи ако някой паметлив в градската навалица случайно познае в запазилите момичешкия си блясък очи онази казанлъшка красавица от преди 45 години.
След хиляди уговорки склонява тази година да украси церемонията по избор на казанлъшка царица и юбилейния Празник на розата. Не заради трите минути слава, полагащи се на всеки един живот. А заради стимула и надеждата за младите, които идват и непременно ще станат по-добри от нас. Ако ги поощрим.
