Salmeye.
Така се казва момиченцето, чиято снимка виждате, както ще я видят и читателите на Ла Кроа и зрителите на ББС, чиито журналисти също отразяват посещението на еврокомисаря от България по международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи Кристалина Георгиева в Нигер и Чад, чиято цел е да види как тези страни от региона на полупустинята Сахел използват международната помощ срещу глада и дали тази помощ е адекватна на нуждите на над седемте милиона заплашени от глада човека, включително почти два милиона деца.
Селмия - както произнася името й нейната майка - е на 24 месеца. Заради лошата реколта след предишната суша в Сахел през 2010 г. Селмия е нямала с какво да се храни. Затова - макар на две години - изглежда като току-що родена. Дори това не е вярно, защото няма бебе, което да се ражда толкова слабо. Крачетата и ръчичките й са като обвити с кожичка клечки, ребърцата й се броят лесно, а до тях тупа сърчицето й. Коремчето й е издуто, но не защото е пълно. Селмия тежи 4 килограма и половина, а би трябвало да тежи два-три пъти повече. Личицето й е изпито под късата катранена косичка. Цялата е очи, с които не мигна нито веднъж, докато бяхме при нея.
Всъщност аз първи влязох в стаята с бебетата от "първа фаза" в болницата в Мирие, която Кристалина Георгиева посети сутринта в четвъртък. Това е общинската болница на селището на двайсетина километра от Зиндер - старата столица на Нигер в югоизточната част на страната. В общината според статистиките на европейската служба за хуманитарна помощ живеят 57,100 души, но никой от местните хора - шофьори и лекари, които питах - не можа да каже какво точно е населението, което обслужва болницата. До 2009 г., когато Европейският съюз започва да помага на болницата в нея е имало пет легла. Сега са вече 90, разположени в три сгради, последната от които направена през декември 2011 г., както е отбелязано под синьото знаме с 12-те звезди на съюза.
Това е болница за хранене, болница за захранване или дохранване на бебета - не съм сигурен, че на български език има изобщо точна дума, с която да бъде наречено това място. В нея в момента лежат 62 деца, разпределени в две основни "фази", както и две междинни. Първата междинна фаза е така наречената "интензивна" - това са най-слабите бебета като Селмия, чието оцеляване заради гладуването е поставено на карта. Такива бебета в болницата са 10. Ако лекарите се справят със захранването, от "интензивното" те преминават в първата основна фаза. В момента в болницата има 16 деца в тази фаза. Когато започнат да се хранят поне малко по-нормално, преминават в така наречената "транзитна" от междинните фази. В "транзитно" състояние с голям шанс да оцелеят в болницата са други 16 бебета. Те имат всички шансове да преминат в последната основна фаза - втората. В нея в болницата са други 20 бебета. Отделно лежат десет бебета в педиатричното отделение с други общи заболявания.
За една година през болницата в Мерие преминават около 2400 деца - основно недохранени. За тях се грижат обичайно седем лекари, но в "пиковия" сезон от юли до септември идват още двама, защото тогава броят на болните нараства. Това е времето на глада, следващ евентуалната лоша реколта заради сушата в полупустинята Сахел, който глад съвпада с дъждовния сезон, носещ маларията. Освен лекарите, в болницата работят обичайно 23 медицински сестри, 14 санитари, 7 хигиенисти, 1 аптекар и 1 административен служител.
Но да се върнем на Селмия.
Докато показваха на Кристалина Георгиева сградите на болницата отвън и помещението за мерене на децата (впрочем с по-модерно технологично решение от видяното в другия подобен център с европари в Тауа вчера, защото тук увесват на куката на кантара леген, а не връзват бебетата в чувалчета), влязох в едноетажната постройка за "първа фаза". Понеже бях облечен официално с костюм, майките в 16-те легла в първата стая ме взеха за някой от Европейската комисия и започнаха да викат една през друга "Мерси! Мерси! Мерси!", като вдигаха дланите на двете си ръце напред и махаха. В скутовете им лежаха бебетата. Селмия беше най-зле, но това е констатация само в сравнителен план, защото никога не съм виждал толкова слаби бебета. Минах покрай всяко от леглата и се здрависах с протегнатите ръце на някои от майките. Някои от бебетата също протягаха ръчичка. Плахо извадих камерата, но още първата майка ме насърчи да снимам, гордо нагласяйки детето си и оправяйки драпериите на тензуха срещу комарите, покриващ леглата. Примерът й последваха всички останали и трябваше да мина да заснема едно по едно всяко от бебетата и майките им, за да не се почувства някой пренебрегнат.
Селмия беше на третото легло отляво. Гола - вероятно подготвена да видят европейците за какво става дума. Седеше кротко със скръстените клечици на краченцата и гледаше без да мига с огромните на фона на малкото си телце очи. Взех амбулаторния лист пред леглото и така научих името й, както и това, че е на 24 месеца и тежи 4.5 килограма. Хванах ръчичката й, колкото да усетя костиците на пръстчетата и се обърнах, защото не можех да издържа на погледа й.
От съседното легло ме гледаше едно направо "дебело" на фона на Селмия бебе, което ми се усмихваше доволно. Когато извадих камерата и щракнах със светкавицата срещу него, то изпадна в луд смях. Повторих и потретих насърчаван от бебето и майка му. Смееше ми се Рахиба, която изглежда има шансове с този весел нрав скоро да премине от интензивната в първата фаза на захранване.
В този момент в стаята влезе делегацията, водена от губернатора на Зиндер и управата на болницата. Появиха се и камерите с осветителните лампи на местните телевизии и ББС. Кристалина Георгиева скоро се отзова пред леглото на Селмия и докторът й заобяснява информацията от амбулаторния лист. Тя зададе логичният въпрос защо това дете е започнало лечение толкова късно. Попитаха майката - 16 годишната Хару, но тя не разбра въпроса нито на английски, нито на френски. "Откъде е?" - попитаха я на местния език на хаусите (преобладаващото население в района) и тя отговори: "Отдалеч!" Това беше обяснението защо Селмия е отслабнала толкова без никой да й помогне.
Но истински потресаващото беше да разберем колко отдалеч бяха Хару и Селмия, за да не могат да дойдат до болницата, умирайки от глад.
15 километра! 15 километра, които за тях бяха непреодолимо разстояние сред пясъците...
По-късно Кристалина Георгиева каза, че очевидно и в Нигер Европейският съюз трябва да започне да финансира подвижни клиники. Работа могат да свършат дори "клиники" в каруци, теглени от животни, ако не камиони като в Кения, за които еврокомисарят разказва в едно свое интервю след посещението си там по следния начин: "Най-трайният образ е от Кения. Едно от нещата, с които Европейският съюз помага там, са мобилните клиники. Това е камион, обслужван от една медицинска сестра и помощен работник, в който има кантар и медицински храни за недохранени деца. Една такава клиника пътува от район на район, спира за 4-5 часа. Картината в съзнанието ми е колона от майки с децата си, които тичат към клиниката. Там няма мобилни телефони, от дума на дума си съобщават кога идва камионът. Бяхме спрели, вече имаше опашка от жени с деца. Впрочем, държат се много достойно хората, няма блъскане. Виждала съм на много по-богати места за много по-тривиални неща хората да се бият на опашка. Там няма такова нещо, подредени са жените с дечицата си. Видях как от всички страни майките бързат с деца на ръце или с деца, хванати за полите им. Тичат към камиона. Видях с какво доверие гледат на това, което правим и то е животоспасяващо. Видях отговорността на майките, да зарежат това, което правят в този ден, знаят, че тази клиника ще дойде най-много веднъж на месеца. Когато започна гладът се постарахме да увеличим тези посещения по веднъж на две седмици. Но ако моментът с идването на клиниката бъде пропуснат, детето може да си отиде. Тази картина на жените с децата няма никога да забравя."
Аз също няма да забравя Селмия. Нито смеещата се Рахиба. Но това са само две деца от хилядите (по-точно милионите), които са в тяхното положение в Сахел. Те просто попаднаха в обективите и са имали шанса да попаднат в тази болница. Впрочем на кадрите на световните медии няма да видите още много бебета, които просто бяха в другата стая за "интензивна" и "първа фаза", както и онези, които просто са „много отдалеч" и не стигат до болниците. Делегацията и журналистите ги поведоха към съседната постройка за "втора фаза", а аз влязох в другата стая с девет легла, край повечето от които имаше системи, включени на проснати на леглата до майките си бебета. А после в още едно помещение се запознах с Амуртала-Ибрахим или по-скоро с майка й Хаджара (защото бебето й е на 14 месеца), които не можаха да ми обяснят защо са сложени отделно между всичките тези фази на глада, но вероятно бяха от "транзитните" между "първа" и "втора" фаза.
Във "втора фаза" картината беше доста по-различна. Бебетата и майките бяха насядали на килим на земята. Някои деца седяха на пластмасови червени кончета с жълти гриви, а други държаха играчки. Явно - най-сетне започнали да се хранят - на тези бебета вече им беше до игра. Тук попаднах след делегацията и интересът към снимането беше намалял, но някой майки, чиито бебета не бяха се представили на предишния фотосеанс с голямата група журналисти, сега ме викаха да снимам детето им.
Третата сграда на болницата - "Педиатрията" - беше напълнена наполовина, защото е тъкмо отворена. Първото бебе, което видях, ме изуми със зимното скиорско яке, с което беше навлечено и накачулено над плетената шапка при 30 градусовата жега. Явно - както на останалите в тази стая - проблемът му не беше с глада, а с някоя от много африкански болести, заради която го тресеше.
След тази доста потискаща разходка из болницата в Мирие поговорих с двама лекари, които ми обясниха много от нещата, описани по-горе.
В самолета за Чад помолих Кристалина Георгиева да провери колко пари дава Европейския съюз точно за тази болница.
500,000 евро годишно.
Разделени на 2400 лекувани деца това означава 208 евро за спасено от гладна смърт дете ... Разбира се, тази сметка не е съвсем точна, защото болница като тази се издържа с повече средства, отпускани от правителството, местните власти, други организации - затова е по-точно да се каже, че цената за лечение на едно болно от недохранване дете в Сахел е около 100 евро на месец. Ако не се допусне да гладува, обаче, цената пада по 20 евро на месец - тоест 240 евро годишно.
И си спомних думите на заместник-генералния секретар на ООН Ян Егелан през 2005 г., когато организацията събрала само една трета от нужните 30 милиона долара отново за гладните деца в Нигер: "Европейците изяждат сладолед за 10 милиарда долара ежегодно, а американците харчат 35 милиарда долара за домашните си любимци."
Макар фактът, че Кристалина Георгиева е тук като европейския комисар преди да настъпи поредния глад в Сахел, да е знак, че промяна може да има. Какъвто знак са и другите помагащи организации, чиито лога стоят на входа на болницата...
След срещи като тази със Селмия цифрите за глада в Сахел придобиват друг смисъл - седем милиона души заплашени от гладуване още следващия месец заради поредната сушава година, от тях почти два милиона деца. И за първи път Европейският съюз, олицетворяван от българката Кристалина Георгиева, вижда кризата преди да се е случила и се опитва да я ограничи с обявеното вчера в Нигер от еврокомисаря удвояване (от 45 на 105 милиона евро) на годишната европейска помощ за държавите от региона на тази огромна полупустиня в Африка.
