Ще се превърне ли новата Либия в "Ирак на брега на Средиземно море"? Свалянето на Муамар Кадафи, подкрепено от НАТО след решителния тласък на Никола Саркози ще предизвика ли хаос, сравним с този, който последва инвазията на САЩ в Ирак? Тези въпроси вече си задават някои коментатори с изражението "нали ви казахме", като се позовават на обезпокояващите новини, идващи от Либия, където не минава седмица без сблъсъци на въоръжени групи дори в центъра на Триполи.
Страховете на анализаторите бяха засилени и от председателя на Преходния национален съвет Мустафа Абдул Джалил, който предупреди: "Или ние ще реагираме, без да се огъваме на тези събития (сраженията между милициите), които въвличат либийците в неприемлива за нас военна конфронтация, или страната ще се разпадне и ще започне гражданска война. Няма да има сигурност, докато бойците отказват да сложат оръжие".
Революционерите не искат да сложат оръжията, които грабнаха, за да се сражават срещу Кадафи. Те само изтъкват все повече аргументи и поставят все повече условия, за да го направят. Революционерите оставят произвола да цари, взимат подкупи по кръстовищата, арестуват когото си поискат и държат затворници извън всякаква съдебна система. Към този ред, наложен от милициите, се добавя и егоизмът на регионите в Либия, носещ зародиша на разпокъсването, ако не и на разпадането на страната, предупреждават анализаторите.
Те не пропускат да отбележат, че новите либийски лидери имат намерение да наложат спазването на принципите на шериата. Царуването на милициите, изтъкването на регионалните ценности и интереси и религиозният фундаментализъм - това е фатален коктейл, който поражда съмнения дали Либия не се изражда в нов Ирак.
Трябва обаче да отхвърлим прибързаните сравнения и повърхностните анализи. Днешната Либия не е породила хаоса и грабежите, последвали падането на Саддам Хюсеин. И това до голяма степен ще улесни възстановяването й. Обстановката в Либия няма да бъде объркана от чуждата военна окупация, която пораждаше такава ненавист. Отвъд тази съществена разлика, Либия има шанса и да не излиза от опустошително ембарго като това в Ирак от 1991 до 2003 година.
И накрая Либия е хомогенна страна, за разлика от Ирак, през който преминава разломът между шиити и сунити и който е подкопаван от кюрдския въпрос. Разбира се исканията на берберите в Либия, досега до голяма степен културни, биха могли да се превърнат в политически, дори и в териториални. Но все още сме далеч от този момент.
Между Либия след Кадафи и Ирак след Саддам има преди всичко едно централно и съществено различие, което може да се резюмира със следния парадокс: в Ирак насилието, наложено на иракчаните премина през разрушаването на държавата (в този случай баасистка, но иначе наследник на хилядолетната традиция на Месопотамия), а в Либия именно изграждането на модерна държава би могло да се превърне във фактор на насилие, ако тази модерна държава се създава недалновидно. Диктатурата на Кадафи, колкото и тоталитарна да беше, не направи от Либия модерна, централизирана и силна държава. Полковник Кадафи го биваше най-вече в създаване на постоянна институционална нестабилност, която му позволи да укрепи личната си власт, докато манипулираше с голяма вещина комплексните системи на съюзите и засвидетелстваната преданост на либийските племена. Уморени да живеят без конституция, без правила, без администрация, на която да се разчитат, без истинска армия близо четири десетилетия, либийските революционери разполагат сега с призрак на държава. Терминът държава за тях има почти вълшебни добродетели, той е синоним на справедливост, на равенство, на спазване на гражданските права, на всичко, от което те са били лишени по времето на Кадафи, който само наказваше или възнаграждаваше в зависимост от моментното му благоволение или нужди. За близо девет месеца гражданска война, в която различните обсадени градове си подадоха ръка, либийците откриха, че имат национална съвест и гордост, след като досега при тях предаността беше предимно на местно и племенно ниво.
Но създаването на модерна държава означава дефиниране на общи за всички правила, заличаване на изключенията и на привилегиите. Държавата трябва да поеме упражняването на легитимно насилие посредством полицията и армията и да институционализира споровете, които трябва да се уреждат в съда или чрез избори. В страна, която от десетилетия не е имала нито конституция, нито политически партии, нито армия, залогът е голям. През юни либийците трябва да изберат 200 членове на Учредителното събрание. Времето напредва.
Но либийците въпреки желанието си за нормален живот продължават да смятат партиите за фактор за различията, законите и институциите за инструменти на произвола, а армията за милиция в служба на режима. Революционерите прекарват следователно времето си в подкопаване на авторитета на държавата, която толкова искат да установят.
Вместо да създадат държава от нищото, което ще отнеме много години, единственият начин за новите либийски власти да гарантират бързо минимални условия на съжителство е да разчитат на местните структури - военни, както и цивилни - произлезли от революцията. Вместо да твърдят, че разоръжаването е невъзможно или да обещават химери, само за да се харесат на международната общност, новите либийски власти трябва сега да въвлекат либийците в изграждането на тяхната държава. (БТА)
