Арабската пролет или кризата в еврозоната? Рано е да се каже кое е най-значимото от историческа гледна точка събитие в света през бурната 2011 година. Но безспорно най-зрелищното, а и най-невероятно звучащото само допреди няколко месеца, се случи в Либия. На 20 октомври новината за гибелта на Муамар Кадафи обиколи света, който като че ли не можеше да повярва на очите си. През следващите дни хиляди либийци се редяха на дълги опашки, за да се снимат с тялото на единствения държавен ръководител, когото бяха имали през своя живот, изложено като атракция във фризер за плодове и зеленчуци.
Това бе зловещият край на последния знаков арабски лидер от постколониалния период - човека, който мечтаеше да върне водещата роля на арабската цивилизация в света и се осмели да бъде трън в очите на Запада в продължение на десетилетия. А докато семената на Арабската пролет покълваха в съседен Тунис и анализатори предупреждаваха, че Жасминовата революция е предупреждение към авторитарните режими в региона, Муамар Кадафи продължаваше да дава наставления в типичния си невъзмутим и ексцентричен стил. Броени часове преди началото на бунта срещу неговия режим, Кадафи призова на 14 февруари палестинските бежанци да се възползват от вълната от протести в арабския свят и да се струпат по границите на Израел, където да стоят мирно, докато той не изпълни техните искания.
При това като че ли лидерът на Либийската революция имаше всички основания да запази спокойствие и да продължи да се държи предизвикателно, докато старите режими в Тунис и Египет си отиваха. Стъпил върху най-големите доказани резерви от петрол в Африка, Муамар Кадафи бе оплел Либия в желязна мрежа от властови механизми, разполагаше с добре обучена и въоръжена армия и бе осигурил на либийците невиждани за континента социални придобивки. В средата на март бунтовниците бяха разбити почти напълно, а силите на Кадафи навлизаха в историческия бастион на опозицията срещу Полковника - Бенгази , за да си разчистят сметките с неговите противници. Само пет месеца по-късно - на 23 август, столицата Триполи падна в ръцете на същите тези бунтовници.
Какво се бе случило през един толкова пренебрежимо малък период от време? Според редица западни медии Либия просто бе залята от вълната от протести срещу авторитарните режими в арабския свят. "Своенравният полковник Кадафи започва да усеща трусовете на промяната", отбеляза агенция Ройтерс на 21 февруари. Да, но авторът на прословутата Трета универсална теория изглежда държеше Либия в много по-здрава хватка в сравнение с полицейския режим на Бен Али в Тунис или стария и болен Хосни Мубарак в Египет. "... насилието, което се разразява (в страната), показва, че в стремежа си да задържи властта... Кадафи е решен да пролее много повече кръв, отколкото (Бен Али и Мубарак)", отбеляза освен това на 22 февруари американският вестник "Ню Йорк таймс".
Безспорен факт е, че бунтът срещу Полковника щеше да бъде удавен в кръв още през март, ако не бе решаващата подкрепа на НАТО. Кадафи от десетилетия бе трън в очите на Запада, а неговата дързост, която се прояви в редица атентати, взели стотици жертви, и "черното злато", което му осигури мощни лостове за влияние, го правеха по-различен и много по-опасен от десетките диктатори популисти, обвиняващи старите колониални сили за всяко зло. В същото време, като по-умел тактик от Саддам Хюсеин той бе осъзнал, че правилата на играта вече са различни от времето на Студената война, и взе в началото на новото хилядолетие мерки, за да избегне печалната участ на иракския диктатор. Неочаквано за мнозина, "Бясното куче на Африка" обяви, че Либия се отказва от своите програми за оръжия за масово унищожение, след което изтъргува свободата на осъдените на смърт български медици. Изкушен от милиардите долари, "заровени" в Либийската пустиня, Западът привидно прие да оцени в парична стойност човешките жертви в Локърби, Нигер и берлинската дискотека "Ла Бел". След това връзката му с Полковника бързо се задълбочи, за да премине в брак по сметка, който изглежда бе изгоден за всички. Западът виждаше в Либия печалби за милиарди долари, а Кадафи умело разпредели петролните договори между компании от различни държави, за да си гарантира спокойно бъдеще. Някогашният терорист бе посрещнат триумфално от редица европейски лидери начело с френския президент Никола Саркози, а тогавашният италиански премиер Силвио Берлускони дори го обяви
за най-добрия си приятел.
И тогава започна Арабската пролет, и докато бунтовниците като че ли бяха на път да свалят Полковника, разводът с изгодния, но вътрешно нежелан и приеман с подозрение партньор дойде логично. В Египет и Тунис управляваха привидно критикувани, но всъщност удобни за Запада авторитарни лидери, които си отидоха без особена съпротива. Либия обаче си оставаше потенциален враг пред портата на Европа, при това разполагащ с повече ресурси и ръководен от непредвидим и опасен човек. Същите тези западни лидери, отново начело със Саркози, побързаха да обявят, че вече не признават режима на Кадафи за легитимен. Докато войските на Полковника настъпваха към Бенгази, западните държави виждаха как човекът, който "би трябвало да е вече история", според думи на тогавашния датски премиер Ларс Льоке Расмусен от 15 март, ще остане на власт. И за всички бе ясно, че повторният брак с Кадафи, когото западните лидери се надпреварваха само броени дни по-рано да призовават да се оттегли, е невъзможен. А това означаваше запазването на много опасен източник на нестабилност в един толкова стратегически важен регион и загуба на петролни договори за милиарди долари...
Останалото са подробности. Цялото петролно богатство и оръжия на Полковника бяха нищожни в сравнение с потенциала на Запада, който този път вече бе решен да го свали от власт. При това на всяка цена, предвид мащаба на залога и липсата на алтернатива. Високопоставен европейски дипломат във Вашингтон, пожелал да запази анонимност, довери пред Ройтерс на 31 март, че "зоната, забранена за полети, бе дипломатически (ход), за да се качат арабите на борда" и че "защитата на цивилното население" е формулировка, прикриваща крайната цел да бъде свален Кадафи от власт. Признание, което рядко може да се чуе на такова равнище, но казва всичко.
