Добрият и лошият град
Добрият и лошият град / Sofia Photo Agency

Миналата година Дарик радио и вестник „24 часа” за първи път организираха националното допитване "Кой е най-добрият град за живеене в България?". Повярвайте, да определиш чрез над 40 специално подбрани обективни и субективни критерия този град е задача, трудна и отнемаща много време.

Само преди 12 месеца бяхме приятно изненадани от факта, че кметове на градове във водещата десетка приеха допитването като състезание и се заканиха, че ще направят всичко възможно техният град да бъде по-напред за 2008 година. Къде на шега, къде сериозно, борбата стана безмилостно жестока – строителство на огромни и грозни молове, инсталиране на палми, нонстоп запълване на дупки, затваряне на улици, отваряне на нови дупки, застрояване на зелени площи, псевдо подобряване на инфраструктурата, пускане на безжичен интернет.

За жалост, все още са малко кметовете, които пътуват достатъчно в чужбина и са на "ти" със световните тенденции в градското планиране. Мнозина мислят, че когато в града има мол, това е признак за развитие. А истината е друга и тя боли - когато един мол се превърне в място за срещи, това е ясен знак, че този град не се развива в правилната посока. Нещо повече - когато жителите на този град обличат новите си дрехи и измиват колите си, за да отидат в мола, ситуацията е тревожна. Но това е друга тема.

Честно казано, мислехме, че тази година състезанието между градове като София, Варна, Пловдив и Велико Търново ще бъде далеч по-цветна и стимулираща афера. Очаквахме, че например в София ще бъдат въведени модерни инициативи, като защитаване на малките производители и семейни фирми чрез създаване на зона в града, където отварянето на пореден магазин или заведение от безлична глобална верига е забранено. Очаквахме, че след като в Богота, столицата на Колумбия и един от най-трудните за управление градове в света, непрекъснато се въвеждат нови транспортни схеми, които привеждат в ред латиноамериканската транспортна джунгла, поне в София някой ще помисли за решения за облекчаване на трафика. Очаквахме, че в София – като столица на България – ще се работи по нови архитектурни и културни проекти, за да може градът да заприлича поне малко на европейски град. Очаквахме, че вместо безброй камери по улиците, ще има полицейски кабини на всеки ъгъл. Разбира се, както можеше да се очаква, останахме си само с очакванията.

Пътувайки за работа всеки ден, установяваме, че няма нищо стимулиращо в големите градове на България. Списъкът с неотложни задачи за решаване е толкова дълъг и вече се съмняваме, че има дори един човек, който има ясна визия как да приоритизира тези задачи, камо ли да се справи с тях.

Фундаменталното неразбиране на ролята, която конкретно София, като столица на България, би могла да играе за позицията на страната в Европа, води до тотален хаос и липса на каквато и да било идея за бъдещето на града. Така в главата понякога се ражда имагинерната идея за мечтан кмет – млад господин/дама около 30-те, говорещ поне английски и френски, пътувал достатъчно много, който умее да гледа в очите, знае каква е разликата между мечта и мачта, между Моне и Мане, между Сантяго Калатрава и Тадао Андо. Виждаме този бъдещ кмет като притегателен център за чужди инвестиции и идеи за развитие на града, от какъвто една столица отчаяно се нуждае. Виждаме този кмет като често пътуващ до Копенхаген, за да търси вдъхновение от датската столица за решаване на проблеми. Все пак, Копенхаген бе избран за най-добрия град за живеене в света.

Коментар