Жена, която върти педалите на велосипед с 296 км/ч. Изглежда невъзможно, още повече, че автомобилите, които караме не са в състояние да достигат такава скорост. Това обаче се случи съвсем наистина на 16 септември в солената равнина Боневил в американския щат Юта. Дениз Мюлер-КорЕнек постави нов световен рекорд за бързо каране на колело, подобрявайки с цели 27 км/ч предишното най-добро постижение на нидерландеца Фред Ромпелберг от 1995 година.
Тази категория в екстремните постижения е изобретена от Чарлз Мърфи през 1899 година. По онова време, за да се засили, той се закача за влак и кара колелото си по плоскости, положени по дължината на релсите.
Първоначалното засилване е необходимо, тъй като велосипедът има само една предавка, подходяща за развиване на екстремно висока скорост и с нея не може да потегли. Би било като да потеглим с автомобил на пета скорост.
Не са много хората, успели да поставят рекорд в тази категория. Всъщност Дениз Коренек е десета поред и първата жена. През 2016 година постави първия женски рекорд, и то след 23-годишно прекъсване на спортната й кариера, по време на което е отгледала три деца и е работила за семейния бизнес.
На 16 септември счупи и мъжкия рекорд. Тя беше засилена с драгстер до 241.4 км/ч, след което колелото беше откачено и в продължение на пет километра тя постигна рекордната скорост. В този момент единствената ти мисъл е да останеш жив, разказа тя за “Дарик”.
Толкова се вълнувам да говоря с най-бързия велосипедист в света. А Вие как се чувствате?
Невероятно е, че поставих този рекорд. Преди две години с екипа поставихме женския рекорд за бързо каране на велосипед. А после решихме да се завърнем, за да атакуваме рекорда и при мъжете. Подобрихме го и то с доста. Подобрихме 23-годишен рекорд с 27 км/ч.
Достигнахте 296 км/ч. Какво е да караш велосипед с такава скорост?
Често ме питат какво е усещането. Трудно е да преценя колко съм бърза в този момент, тъй като съм концентирана да се задържа във въздушния джоб зад автомобила. Толкова много неща се случват изключително бързо. Фокусирам се в това, което е пред мен и не знам каква е скоростта. Чувствам вибрациите, чувам въздуха, чийто звук става все по-силен, но наистина нямам усещане колко бързо се движа. Не бих предположила, че съм достигнала скоростта, която всъщност достигнах. Моят син ми каза, когато дойде да ме вземе от пистата. И на видеото може да се чуе, че казвам невярващо „Каквооо?“. Бях изненадана.
Мислите ли за нещо докато сте на велисипеда?
Няма върху какво друго да се фокусираш, освен да останеш жив. Между живота и смъртта си. Трябва да си на 100 процента там. Няма други мисли в главата ми, освен да се нося върху вълната от въздух. Да остана там, където трябва да съм и да остана изправена.
Шофьорът има важна роля. Вие сте нещо като дует.
Да, това е съвсем вярно. Шофьорът ни е Ший Холбрук. Тя е автомобилен състезател. Кара „Ламборгини“. Двете постигнахме рекорда през 2016-та. Тогава бяхме с друга кола. Тя и аз трябваше да работим заедно и това доста наподобяваше танц. Както казахте, като дует сме в определен смисъл. Всяка от нас научи от какво се нуждае другата, за да постигнем целта. Поставихме си добра цел през 2016 година. Но не беше достатъчно за да счупим абсолютния рекорд, затова опитахме отново, този път с различен автомобил. Успяхме да надградим наученото през 2016-та и да достигнем следващото ниво.
Голям ли е рискът?
О, да. Всъщност този път, при тази висока скорост беше съвсем различно. Преди две години въздушният джоб беше по-чист и безопасен, но разбира се и скоростта беше по-ниска. Скоростта, която достигнахме сега направи въздуха отляво и отдясно много, много яростен. И беше много близо до мен заради скоростта и аеродинамиката на колата. По тази причина бях пристискана наляво и надясно, напред и назад към една изключително яростна въздушна струя, която би могла да бъде изключително опасна. Тя можеше да ме повлече и преобърне, ако не бях успяла да се пазя от нея.
Разкажете ни за мястото на събитието - солената равнина Боневил в щата Юта.
Това е дъното на древно езеро. Всяка година се пълни вода, а солта се издига. След това изсъхва отново и е почти като ледена пързалка – абсолютно гладко. Няма неравности. Повърхността е леко грапава, тъй като е от сол. Думата, която използвам е, че е “зърнеста“. Автомобилите, които развиват 500 или 600 км/ч използват това трасе, тъй като при тях е много важно да няма неравности, за да не катастрофират. Това е едно от най-подходящите места в САЩ, а и в света, за поставяне на такива рекорди. Трасето, което използваме е дълго 8 километра. Такава солена равнина има и в Боливия. Там също е много красиво, но надморската височина е твърде висока и колите по-трудно развиват достатъчно висока скорост.
Как започнахте да се състезавате?
Започнах на 14 години. Състезавах се 5 години. Спечелих 13 шампионски титли на национално ниво и бях два пъти на подиума на световни първенства. През 1992-ра се отказах от колоезденето се включих в семейния бизнес. Отгледах и три деца. Това правих в продължение на над 20 години. А след това се срещнах отново с треньора си от младежките години. Той ме накара да се кача отново на велосипеда за едно благотворително състезание и видя у мен качествата от времето, когато се съзтезавах. А той е човекът, който през 1985 година постави световния рекорд от 245 км/ч в час за скоростно каране на велисипед в Боневил преди Фред Ромпелберг, който достигнаа 269 км/ч през 1995-та. Казва се Джон Хауърд. И е бил в три олимпийски отбора. Печелил е много медали и е легенда в колоезденето. Той предложи да поставим рекорд за скоростно колоездене, тъй като друга жена дори не беше правила опит. Бях първата жена през 2016 година, а тогава се роди идеята да се опитам да подобря световния рекорд, поставен от мъж. Започнах да се подготвям за 2016-та едва през 2014-та, след почти 23 години пауза.
Не е ли много трудно за един атлет да се върне след толкова дълга пауза?
Отне немалко време да се вляза отново във форма. По време на тази пауза ходех на фитнес, живеех здравословно, но не бях в най-добрата си форма. Така че, след като се върнах към колоезденето, бяха нужни няколко години, за да постигна върховата форма, необходима за поставянето на такъв рекорд. Карах велосипед, следвайки мотор, правих фитнес тренировки и тренирах на велоергометър, за да се подготвя.
А защо спряхте да се състезавате след 13 шампионски титли?
Още един чудесен въпрос. Причините са няколко. Това беше моментът, когато щях да стана старши състезател. Предстоеше ми смяна на категорията, така че трябваше сериозно да обмисля посоката, в която искам да продължа живота си. В същото време родителите ми се развеждаха. В семейния бизнес имаше проблеми със съдружника. Завърших гимназия. Много промени настъпиха в живота ми, но всъщност причина номер едно, от която се чувствах и най-засрамена, беше, че получавах пристъпи на безпокойство. Справях се толкова добре, печелех толкова много съзтезания, но когато заставах на стартовата линия, стомахът ми се свиваше на кълбо и се питах, дали мога да спечеля още едно първо място. Напрягах се много, за да продължавам да печеля. Да останеш на върха, когато си там е свързано с голямо напрежение. Позволих на това да ме сломи. Когато спрях да се съзтезавам, всъщност избягах от тези пристъпи на безпокойство. Когато се върнах към колоезденето по молба на треньора си, беше трудно. Исках да се опитам да поставя рекорд, но не исках да се състезавам. Той настоя обаче да се състезавам за нова национална титла, което беше голямо напрежение за мен. Целта беше да вляза отново в колоездачната общност, за да има бъде уважен рекода ми. Така получих възможност да преодолея едно от нещата, за които съжалявах - че спрях да се съзтезавам, когато бях тинейджър. И сега вече зрял човек получих възможност да се справя с безпокойството при състезания.
Как го преодоляхте?
От една страна като зрял човек вече имам повече житейски опит. Това ми помогна от психическа гледна точка. Но се подложих и хипнотерапия, която много ми помогна. Също на неврофийдбек, наричана още тренировка на мозъка с електроди. Занимавах се и терапевтична визуализация, при която свързвам с позитивни мисли и образи състезанието с велисипед. Поех контрол над безпокоййството. Все още го има, но съвсем не както преди. Като зрял човек получих шанс да се справя с него и направих това по няколко различни начина, търсейки помощ и от другите.
Как се чувства семейството Ви?
Срещнах съпруга си миналата година и се омъжих за него след 111 дена. Шегувам се, че правя много неща бързо. Запознахме се, след като поставих рекорда през 2016 година и вече планирах абсолютния рекорд. Така че той знаеше какви са целите ми. Беше един от най-добрите съотборници, участва в подготовката на автомобила и беше в колата на трасето в Бонeвил. Съпругът ми и децата ми ми бяха голяма подкрепа. Те ме познават и са наясно, че обичам да правя необичайни неща. За тях не беше изненада, че реших да направя това и ме подкрепиха. Разбира се всеки близък човек се притеснява заради опасността. Най-малкият ми син дойде в Юта. Беше там и на двата рекорда. Разбира се, съпругът ми беше там. И двамата бяха част от всичко, което се случваше, не като наблюдатели, като участници и това беше прекрасно.
Има ли специално послание, което искате да изпратите чрез това постижение?
Да! Постигнах цел, която си поставих и съм много горда, но това не е нищо в сравнение с каузата, за която искам да го използвам - да помогна на други хора да се вдъхновят. Да си поставят някаква цел, да направят нещо. Когато спрях да се състезавам, се отдадох на семейството и работата, като много други хора. Правих това в продължение на над 20 години. Често, след като влезем в този ритъм, не излизаме от него и никога повече не си поставяме някаква собствена цел. С мен се случи, след като се свързах отново с треньора ми и той ме покани на благотворително съзтезание. А всъщност преди това реших да се включа в маратон, тъй като се вдъхнових от три други жени от фитнес салона. Никога не съм си представяла, че примерът на три жени ще ме доведе до световен рекорд. Бих искала това постижение да бъде вдъхновение за други хора да си поставят цел, няма значение колко голяма, но да се върнат в играта на живота. Никога не знаеш къде ще те отведе тя.
Тази категория в екстремните постижения е изобретена от Чарлз Мърфи през 1899 година. По онова време, за да се засили, той се закача за влак и кара колелото си по плоскости, положени по дължината на релсите.
Първоначалното засилване е необходимо, тъй като велосипедът има само една предавка, подходяща за развиване на екстремно висока скорост и с нея не може да потегли. Би било като да потеглим с автомобил на пета скорост.
Не са много хората, успели да поставят рекорд в тази категория. Всъщност Дениз Коренек е десета поред и първата жена. През 2016 година постави първия женски рекорд, и то след 23-годишно прекъсване на спортната й кариера, по време на което е отгледала три деца и е работила за семейния бизнес.
На 16 септември счупи и мъжкия рекорд. Тя беше засилена с драгстер до 241.4 км/ч, след което колелото беше откачено и в продължение на пет километра тя постигна рекордната скорост. В този момент единствената ти мисъл е да останеш жив, разказа тя за “Дарик”.
Невероятно е, че поставих този рекорд. Преди две години с екипа поставихме женския рекорд за бързо каране на велосипед. А после решихме да се завърнем, за да атакуваме рекорда и при мъжете. Подобрихме го и то с доста. Подобрихме 23-годишен рекорд с 27 км/ч.
Достигнахте 296 км/ч. Какво е да караш велосипед с такава скорост?
Често ме питат какво е усещането. Трудно е да преценя колко съм бърза в този момент, тъй като съм концентирана да се задържа във въздушния джоб зад автомобила. Толкова много неща се случват изключително бързо. Фокусирам се в това, което е пред мен и не знам каква е скоростта. Чувствам вибрациите, чувам въздуха, чийто звук става все по-силен, но наистина нямам усещане колко бързо се движа. Не бих предположила, че съм достигнала скоростта, която всъщност достигнах. Моят син ми каза, когато дойде да ме вземе от пистата. И на видеото може да се чуе, че казвам невярващо „Каквооо?“. Бях изненадана.
Fred talks to the world's fastest cyclist, Denise Mueller-Korenek about how she hit 184mph. Plus, we have a full worlds preview. Read the full article at Podcast: Talking to the world’s fastest cyclist; worlds preview on https://t.co/til1P1nfSD via @cyclingboomer #velo #bike pic.twitter.com/MeQIffDAhB
— Boomer Cycling (@CyclingBoomer) September 25, 2018
Няма върху какво друго да се фокусираш, освен да останеш жив. Между живота и смъртта си. Трябва да си на 100 процента там. Няма други мисли в главата ми, освен да се нося върху вълната от въздух. Да остана там, където трябва да съм и да остана изправена.
Шофьорът има важна роля. Вие сте нещо като дует.
Да, това е съвсем вярно. Шофьорът ни е Ший Холбрук. Тя е автомобилен състезател. Кара „Ламборгини“. Двете постигнахме рекорда през 2016-та. Тогава бяхме с друга кола. Тя и аз трябваше да работим заедно и това доста наподобяваше танц. Както казахте, като дует сме в определен смисъл. Всяка от нас научи от какво се нуждае другата, за да постигнем целта. Поставихме си добра цел през 2016 година. Но не беше достатъчно за да счупим абсолютния рекорд, затова опитахме отново, този път с различен автомобил. Успяхме да надградим наученото през 2016-та и да достигнем следващото ниво.
Голям ли е рискът?
О, да. Всъщност този път, при тази висока скорост беше съвсем различно. Преди две години въздушният джоб беше по-чист и безопасен, но разбира се и скоростта беше по-ниска. Скоростта, която достигнахме сега направи въздуха отляво и отдясно много, много яростен. И беше много близо до мен заради скоростта и аеродинамиката на колата. По тази причина бях пристискана наляво и надясно, напред и назад към една изключително яростна въздушна струя, която би могла да бъде изключително опасна. Тя можеше да ме повлече и преобърне, ако не бях успяла да се пазя от нея.
Разкажете ни за мястото на събитието - солената равнина Боневил в щата Юта.
Това е дъното на древно езеро. Всяка година се пълни вода, а солта се издига. След това изсъхва отново и е почти като ледена пързалка – абсолютно гладко. Няма неравности. Повърхността е леко грапава, тъй като е от сол. Думата, която използвам е, че е “зърнеста“. Автомобилите, които развиват 500 или 600 км/ч използват това трасе, тъй като при тях е много важно да няма неравности, за да не катастрофират. Това е едно от най-подходящите места в САЩ, а и в света, за поставяне на такива рекорди. Трасето, което използваме е дълго 8 километра. Такава солена равнина има и в Боливия. Там също е много красиво, но надморската височина е твърде висока и колите по-трудно развиват достатъчно висока скорост.
Как започнахте да се състезавате?
Започнах на 14 години. Състезавах се 5 години. Спечелих 13 шампионски титли на национално ниво и бях два пъти на подиума на световни първенства. През 1992-ра се отказах от колоезденето се включих в семейния бизнес. Отгледах и три деца. Това правих в продължение на над 20 години. А след това се срещнах отново с треньора си от младежките години. Той ме накара да се кача отново на велосипеда за едно благотворително състезание и видя у мен качествата от времето, когато се съзтезавах. А той е човекът, който през 1985 година постави световния рекорд от 245 км/ч в час за скоростно каране на велисипед в Боневил преди Фред Ромпелберг, който достигнаа 269 км/ч през 1995-та. Казва се Джон Хауърд. И е бил в три олимпийски отбора. Печелил е много медали и е легенда в колоезденето. Той предложи да поставим рекорд за скоростно колоездене, тъй като друга жена дори не беше правила опит. Бях първата жена през 2016 година, а тогава се роди идеята да се опитам да подобря световния рекорд, поставен от мъж. Започнах да се подготвям за 2016-та едва през 2014-та, след почти 23 години пауза.
Не е ли много трудно за един атлет да се върне след толкова дълга пауза?
Отне немалко време да се вляза отново във форма. По време на тази пауза ходех на фитнес, живеех здравословно, но не бях в най-добрата си форма. Така че, след като се върнах към колоезденето, бяха нужни няколко години, за да постигна върховата форма, необходима за поставянето на такъв рекорд. Карах велосипед, следвайки мотор, правих фитнес тренировки и тренирах на велоергометър, за да се подготвя.
А защо спряхте да се състезавате след 13 шампионски титли?
Още един чудесен въпрос. Причините са няколко. Това беше моментът, когато щях да стана старши състезател. Предстоеше ми смяна на категорията, така че трябваше сериозно да обмисля посоката, в която искам да продължа живота си. В същото време родителите ми се развеждаха. В семейния бизнес имаше проблеми със съдружника. Завърших гимназия. Много промени настъпиха в живота ми, но всъщност причина номер едно, от която се чувствах и най-засрамена, беше, че получавах пристъпи на безпокойство. Справях се толкова добре, печелех толкова много съзтезания, но когато заставах на стартовата линия, стомахът ми се свиваше на кълбо и се питах, дали мога да спечеля още едно първо място. Напрягах се много, за да продължавам да печеля. Да останеш на върха, когато си там е свързано с голямо напрежение. Позволих на това да ме сломи. Когато спрях да се съзтезавам, всъщност избягах от тези пристъпи на безпокойство. Когато се върнах към колоезденето по молба на треньора си, беше трудно. Исках да се опитам да поставя рекорд, но не исках да се състезавам. Той настоя обаче да се състезавам за нова национална титла, което беше голямо напрежение за мен. Целта беше да вляза отново в колоездачната общност, за да има бъде уважен рекода ми. Така получих възможност да преодолея едно от нещата, за които съжалявах - че спрях да се съзтезавам, когато бях тинейджър. И сега вече зрял човек получих възможност да се справя с безпокойството при състезания.
Как го преодоляхте?
От една страна като зрял човек вече имам повече житейски опит. Това ми помогна от психическа гледна точка. Но се подложих и хипнотерапия, която много ми помогна. Също на неврофийдбек, наричана още тренировка на мозъка с електроди. Занимавах се и терапевтична визуализация, при която свързвам с позитивни мисли и образи състезанието с велисипед. Поех контрол над безпокоййството. Все още го има, но съвсем не както преди. Като зрял човек получих шанс да се справя с него и направих това по няколко различни начина, търсейки помощ и от другите.
Как се чувства семейството Ви?
Срещнах съпруга си миналата година и се омъжих за него след 111 дена. Шегувам се, че правя много неща бързо. Запознахме се, след като поставих рекорда през 2016 година и вече планирах абсолютния рекорд. Така че той знаеше какви са целите ми. Беше един от най-добрите съотборници, участва в подготовката на автомобила и беше в колата на трасето в Бонeвил. Съпругът ми и децата ми ми бяха голяма подкрепа. Те ме познават и са наясно, че обичам да правя необичайни неща. За тях не беше изненада, че реших да направя това и ме подкрепиха. Разбира се всеки близък човек се притеснява заради опасността. Най-малкият ми син дойде в Юта. Беше там и на двата рекорда. Разбира се, съпругът ми беше там. И двамата бяха част от всичко, което се случваше, не като наблюдатели, като участници и това беше прекрасно.
Има ли специално послание, което искате да изпратите чрез това постижение?
Да! Постигнах цел, която си поставих и съм много горда, но това не е нищо в сравнение с каузата, за която искам да го използвам - да помогна на други хора да се вдъхновят. Да си поставят някаква цел, да направят нещо. Когато спрях да се състезавам, се отдадох на семейството и работата, като много други хора. Правих това в продължение на над 20 години. Често, след като влезем в този ритъм, не излизаме от него и никога повече не си поставяме някаква собствена цел. С мен се случи, след като се свързах отново с треньора ми и той ме покани на благотворително съзтезание. А всъщност преди това реших да се включа в маратон, тъй като се вдъхнових от три други жени от фитнес салона. Никога не съм си представяла, че примерът на три жени ще ме доведе до световен рекорд. Бих искала това постижение да бъде вдъхновение за други хора да си поставят цел, няма значение колко голяма, но да се върнат в играта на живота. Никога не знаеш къде ще те отведе тя.
