На 17 септември, когато София отбеляза своя празник, джаз музикантът Милчо Левиев получи специалната награда на Столична община за цялостно творчество. Няколко дни преди това пианистът събра за концерт в Sofia Live Club своите ученици от тазгодишния си майсторски клас в Нов български университет. Именно преподавателската дейност беше една от причините живеещият от повече от 40 години в САЩ музикант, да прекара част от лятото си у нас.
Важното решение да напусне страната си и да отиде в Америка, Милчо Левиев взима през 1970 година. Днес джазменът разделя времето си между Лос Анджелис, Солун и София. На 74 той продължава да работи - да изнася концерти, да композира и да преподава.
За любовта си към джаза, за учениците си, за направения избор по соцвреме на напусне България и за управляващите страната ни сега - за всичко това е следващото интервю с Милчо Левиев - един от най-успешните ни джаз музиканти.
Какви са първите ви съзнателни спомени свързани с джаза? Кога започнахте да харесвате тази музика?
В начало аз не знаех какво е джаз. Роден съм 1937 г. Когато Втората световна война свърши през 1945 г. аз съм бил на 8. Слушах оркестъра на Глен Милър, имаше биг бенд, а самият той беше герой - загина като пилот в самолет. Неговата музика беше много популярна. Имаше една мелодия In the Mood, която така ме запали, че си я извадих. Тогава аз още не взимах уроци по пиано, но имахме пиано вкъщи, вадих си някакви неща по слух и я бях научил тази мелодия. По-късно, когато вече свирих буги-вуги, един човек ме попита: Ти знаеш ли какво свириш сега? Викам: Буги-вуги. А той ми казва: Да, ама буги-вуги каква форма е? Знаеш ли, че е блусова форма? С тази история искам да кажа, че в началото аз въобще не съм знаел какво съм свирил, не съм знаел дали се нарича джаз или поп.
Сега, когато всяко лято се срещате в Нов български университет с вашите ученици от майсторските ви класове, говорите ли си с тях за това какво е да си добър джаз музикант?
Разбира се, но думата джаз най-малко я употребявам. Говоря им за това какво е да си добър музикант. Казвам им, че няма йерархия в изкуството. Ще дам един пример с Дюк Елингтън. В края на живота си той беше написал едни Sacred Concerts. И някакъв млад журналист, с лека ирония, го бил питал: Г-н Елингтън, това джаз ли е? А той отговорил: Млади момко, има два вида музика - хубава и от другия вид! На моите студенти им казвам да не си мислят, че като са джаз музиканти са над другите. Защото има кънтри музиканти в Америка, които свирят на банджо и цигулка, и които могат да изметат един посредствен джаз музикант.
Преди повече от 40 години вие сте напуснали страната и сте отишли в САЩ. През какво минахте тогава, докато вземете това решение за себе си? И как въобще се взима подобно решение в онези времена?
Много трудно. В България едно време беше привилегия човек да излезе от страната, въпреки че това е едно от основните човешки права. Хората на Запад не проумяваха как е възможно въобще да не ти се позволява да пътуваш. Аз бях излизал на Запад и съм имал мисли да напусна страната заради препятствията, които се създаваха пред един артист, за да прави това, което той счита за добро. Дълго време ми отне, докато взема решението да напусна родината си. Та, кой напуска страната си, ако се чувства добре в нея? Бях на 33 години, в средата на живота ми, и реших да упражня това свое право без да питам за разрешение. Имах служебен паспорт, с който трябваше да се носи и командировъчно. Когато тръгнах той беше без командировъчно, но ме спаси известността ми. На границата ме попитаха къде е то, а аз им отговорих, че сме един състав, но аз заминавам първи, за да уредя някои неща. Офицерите бяха двама. По-старият ми вика: Какви ги разправяш ти бе? Но младият нещо му подшушна, че съм Милчо Левиев и ме пуснаха. Сигурно и двамата са ги уволнили още на другия ден.
Имаше ли сериозни последствия за хората, които оставихте тук?
Майка ми няколко пъти са я викали, като дори веднъж един й казал: Другарко Левиева, вие знаете ли, че вашият син е предател на родината си? А майка ми, която беше една мъничка и храбра женица, им отговорила: Не знам дали е предател, но знам, че е в Америка и учи американците как да играят българско хоро. Ако това не ви е известно, добавила тя. Онзи нищо не казал. Брат ми, който знаете, беше известен художник, също много пъти са го викали в милицията. Както и някои приятели. Хора от Държавна сигурност ми пращаха и в Америка. Имената на някои от тях сега дори са известни тук. Пращаха ги в къщата ми в Лос Анджелис, за да ме прослушват, както се казва.
Мислите ли често за това какъв би бил животът ви, ако не бяхте напуснали страната? Какво щеше да стане с вас, ако не бяхте отишли в САЩ?
Минавали са ми такива мисли, разбира се. Не знам дали щях да попадна в лагер например. Въпреки, че тогава лагерите не бяха като тези през 50-те години. При мен става дума за края на 60-те. Хора като мен също се и пропиваха. Някои хора направиха вътрешна емиграция като поета Борис Христов, като Радой Ралин. Аз не знам дали имах толкова сили, за да бъда вътрешен емигрант. Затова и реших да стана външен.
Какви хора ни управляват сега? Как ви изглеждат на вас хората във властта?
22 години минаха от промените и много хора се смениха за това време. Аз не съм специалист, за да ви кажа кои считам за по-добри за страната и кои не. По принцип България, не само сега, а и в 90% от случаите, се е управлявала от неподходящи хора. Хора, които интелектуално не са на достатъчното ниво, за да управляват. Хора, които са корумпирани и използват факта, че са назначени на някакво място само за личните си изгоди. Може да се каже, че това принципно е в цял свят, но фрапантните размери, до които България стига, за мен са непознати и не съм ги виждал в никоя друга страна, в която съм бил. Българите винаги са искали някой да ги оправя, а не те да се оправят сами. Не че и това го няма по света. Има го, но в някои държави хората взимат повече нещата в ръцете си. Лошото е, че българинът до такава степен е станал невярващ и скептик, че е загубил почти изцяло общественото си, гражданството си съзнание.
Единствената ми надежда е в младите хора. Те са три групи. Има такива, от които нищо няма да стане, има средни, и има едни брилянтни млади хора от нов тип, при които байганьовщината я няма. В тях ми е надеждата.
