Eдин от вариантите да се спре свръхпроизводството на нови професори и доценти е университетите сами да наложат мораториум върху хабилитациите, докато следващият парламент промени закона. Тезата е на председателят на Националната агенция за оценяване и акредитация проф. Боян Биолчев. Той обаче не е оптимист, че повечето родни висши училища биха обявили подобен мораториум
В интервю за предаването на Дарик „Междуредие" бившият ректор на СУ „Св. Климент Охридски" посочи обаче, че не е привърженик и на идеята България да последва примера на Румъния, където имаше преразглеждане на професурите. „По този начин ще обидим много хора, които имат качества и които си заслужават титлите. Освен това ще е едно директно признание на държавата, че върши глупости, че е така така е, но все пак да няма излишни демонстрации", аргументира се проф. Боян Биолчев.
800 нови професори и 657 нови доценти е произвел за две години новият закон за академичното развитие.
Хората на ума не застават там, където се крещи, каза проф. Биолчев по повод протестите в страната и видимото отсъствие на интелектуалците от тях. „Умът не участва в хор, той е солист - той пее ариите, а хорът повтаря. Децибелите не могат да заместят ума", коментира писателят.
В края на миналата седмица имаше една среща на съвета на ректорите, представители на БАН и селскостопанската академия в Русе, министър Милошев, където се коментираха не една болни теми, теми, свързани с висшето образование. Но онова, което най-много привлече вниманието на медиите, беше последицата от този закон за академичното развитие, законът, който роди за две години 800 професори и не знам колко доценти.
657 доценти.
657 доценти и 800 професори.
Има катедри в не един университет, но и в най-големите, аз лично знам три катедри, където няма асистенти, няма доценти, цялата катедра се състои от професори.
Само професори? Защо толкова широко се отвори тази законова врата за производство на хабилитирани лица в България?
Защото този закон беше с много позитивни намерения и с нелепо осъществяване. Всички знаеха, че трябва да се отвори системата, да престане това задържане и ходене по йерархията, за да можеш накрая да получиш диплома. Всички знаеха, че президиумът на ВАК действа като политическа полиция. Тоест, това нещо трябваше да бъде направено по начин, по който да функционира, без да има неприятни отклонения.
От едната крайност в другата.
В другата крайност. Най-напред се ликвидира националният критерий, всеки университет да си произвежда своите професори и като се огледаме, ще има 54 вида професори от 54 висши училища. Един национален критерий означава не да бъде оценяван професорът като качество, това е работа на журито, а да бъде строго съблюдавана процедурата, която се изпълнява. Точно тук са най-големите пробиви. Журито при професорите се състои от 7 души, би трябвало да има национална листа от експерти, от която със жребий да се избира съответното жури и това да бъде изнесено извън висшето училище. А всъщност какво се получава? Някой си решава, че трябва да стане, събира си своите приятели или пък най-малкото хора, които е убеден, че ще го подкрепят. В много редки случаи някой може да се обади за нещо, иначе изборът минава като „Многострадалната Геновева". И за разлика от сълзите, както го е описал Вазов, тук завършва с тостове. Това е цялата история. Но има още нещо, което е много фатално. Това е, че в самия закон е предвидено положение, което го отрича. Целта е била да има жури, което е строго научно. Това жури се произнася, следователно то дава крайната присъда. След като има избрано жури не би трябвало да има надграждаща институция, а това се оказа факултетският съвет. Има случаи, когато журито, състоящото се от 7 члена, специалисти в дадена специалност, казва „не". Те са много редки, но има и такива случаи, нещата отиват във факултетския съвет, който казва „да". А в този факултетски съвет няма 7, а има 2-3 специалисти, и това е тотален абсурд, нещо, което доведе до това свръхпроизводство.
Добре, но сега има ли полезен ход при липса на работещ парламент? Може ли само с някаква корекция в правилника за приложение на закона поне да спре масовото производство?
Може да има мораториум, но според мен, мораториум също може да налага Народното събрание, тъй като това е закон. Никой не може да спира закона. Ние можем да подготвим неговото коригиране. Сега това, което би трябвало да стане, могат да го направят ректорите - университетите да обявят мораториум. Но това ще го направят няколкото университета, които не се страхуват от равнището на своите кандидати. Останалите могат да се обявят „за", но като дойде време да го направят, няма да го направят.
Но все пак някаква подобна даговорка, призив, чули се на събирането в Русе?
Говорите за договорка в България. Ние не сме индианци. Там думата е свещена. При нас даже и да има документ, ние намираме начин да го прескочим. Но всичко е въпрос на законово решаване. Мисля, че с малки поправки в закона това може да се компенсира, като има тази национална листа на експертите, като има жури на принципа на случайността, и като това жури има последната дума. И трябва да има национална комисия, която да проследява за нарушение в процедурата.
Контрол някакъв.
Не става въпрос за контрол. Ако има нарушена процедура, кандидатът може да се обърне към съда, а няма институция, която да проследи процедурата. А ако тръгнете да водите дела, аз като ректор съм водил и знам колко дела загубих заради дребни нарушения на процедурата, въпреки че имаше принципни основания.
Прави впечатление това, хареса ми едно сравнение и не помня кой професор го беше казал: за храните въведохме контрол, за духовната храна няма мерак да бъде контролирана по никакъв начин. Тоест така отворихме широко полето, че сме на път да надминем румънците във всичко, което те постигнаха.
Най-напред трябва да надминем някого, но за да ги надминем, трябва да вземем в срок обратното решение. Дори в Румъния има преразглеждане на професурите. Аз не съм привърженик на това нещо, защото по този начин ще обидим много хора, които имат качества и заслужават. Освен това, това е едно директно признаване на държавата, че върши глупости. Че е така, така е, но все пак да няма излишни демонстрации.
Да, но им лепнаха петното. Така покрай качествените хора, които заслужено са получили титла...
Така става винаги, когато гласът на ума е изтласкан настрани от крясъка на улицата и на тълпата. Ето това е, което става. В Софийски университет, на академически съвет под ръководството на проф. Илчев гласувахме декларация против този закон. Никой не обърна внимание на това нещо. Елитното висше училище, стожер на българското образование каза, че това не става, обаче 3-4 души решават, че това работи. Аз се опитвах да говоря, познаваме се с тогавашния министър Сергей Игнатов, но той не се вслуша в това. Той беше предупреждаван добронамерено, никой не е казвал, че не трябва да се правят понякога решаващи промени.
Според вас не би бил добър и ход на поправителен изпит на всички, образно казано.
Това е пак махалото. От едната крайност -в другата и пак обратно.
Ние все това правим май през последните години. От работата си и преди като ректор и сега в Националната агенция по акредитация, има ли някакви изводи, до които стигнахте за стройни, нормални в обозримо бъдеще реалистични мерки, за това, какво е нужно във висшето образование. Първо, за да спре да бълва ненужни никому кадри, да тежи дипломата на родния висшист и в крайна сметка да се заложи на качеството, а не на количеството?
Какво му трябва на образованието? Финансова стабилност. Ако не е осигурено финансово, образованието се превръща в средство, където има явни възможности за сива икономика. Най-лошото за една нация е да има сиво образование, тоест, дипломата да се превърне в стока, която е продаваема. Такава опасност реално съществува. Така че финансовото осигуряване е първата грижа на държавата. Многократно съм заявявал, но сега ще го повторя, защото е точно времето. От всички производства в държавата, най-отговорно е производството на интелекта. А точно тук тя леко дезертира или оставя някои неща на самотек. Сега държавата е в реконструкция, в ремонт. Дано ремонтираната държава да осъзнае това, което е.
Без да обвинявам конкретно, но искам да заявя: аз съм в управлението на университета от 1991 година. Не съм видял нито едно управление, което да има стратегическо отношение към финансирането на образованието. Всички без изключение са подхвърляли огризките, това, което остане. Този народ е получил някакво самочувствие благодарение на образованите си, хора, които тогава са се образовали в Европа. Българите са се европеизирали още в края на 19-и, началото на 20 век, благодарение на огромния брой студенти, така колоритно описани от Алеко Константинов, в чуждите университети. Те се връщат и присаждат нов тип мислене, начин на отношение към света, но са попаднали в по-простодушна среда, която им е давала вяра.
С течение на годините образованието от водещ идеен фактор се е превръща в изпълнител на политическа воля. И това е трагедия. Трябва да се осъзнае, че образованият човек никога не може да пречи и никога не е в повече. Затова аз съм противник на теорията, че трябва да прогромираме броя на образованите. Това е все едно да си кажеш: имаме 3000 интелигенти, 3001 не може. Тоест, ние ограничаваме личния избор на човек. Това даже конституционно е така. Висшист може да работи абсолютно всичко, ако е реален висшист и има ценена диплома. Борбата трябва да бъде с ниските дипломи, купените документи, но не и с възможността на българина да завършва висше образование. Това вече е друг човек. Каквото и да започне да прави, той попада в друга категория.
Ако до тук говорихме за безхаберието на държавата за образованието, че парите за образование са най-долу в реда на харчовете, които се разпределят, какво можем да кажем за самите ВУЗ-ве? Много се коментираше през последните години, че прословутата автономност е превърнала някои ВУЗ-ве във феодални владения със съмнителни по качество преподаватели, от което само образованието страда. То започва да става неатрактивно дори за родените тук българчета. Не говорим за привличане на чужди студенти, което също би трябвало да ни е цел.
Автономията според мен не пречи, а помага. Нека не говорим за раковите тъкани. Автономията беше огромно постижение за българските университети през 90-те години и от тогава пред очите ми, всяко управление се мъчеше да я съкращава или да я отмества встрани. Въпросът е за прилагане на законите и за бърза корекция на законите, там където са направени в нечий интерес. Ето тук ще задам въпроса, той е актуален, защото в Агенцията се занимавам с този проблем: въведе се положение, че преподавателите могат да имат по няколко основни трудови договори. Аз нямам скрупули да го кажа като човек, който е преподавал през целия си живот в Софийския университет, бил съм някъде лектор за една или две лекции, но никога не съм бил в друг университет и знам прекрасно какво означава това. Чиновническият подход е да можеш да получаваш няколко заплати. Да, приятно е, заоблено е, съгласен съм. Обаче никой не може да ме убеди, че можеш да бъдеш пълноценен участник в образователния процес - преподавател да, но участник не. Нека ми кажат тези, които шарят по държавата, участват ли в академически заседания, в катедрени заседания? Какво е тяхното участие, присъствието? Как може да ги намери студентът, когато трябва да се свърже с тях? Тоест, там където си на основна работа, си много по-проследим, отколкото в другите.
За това се говори от години и нищо не се прави.
Да, аз съм от тези, които говорят. Правя нещо, но не е достатъчно. За да е достатъчно, трябва да бъдеш чут.
Или образованието и българската книга трябва да има повече лобисти в парламента, за да може да се прокара едно или друго разумно решение.
С това не съм съгласен. Аз като човек, работил в науката и в изкуството, няма да се подмазвам. Те трябва да ми се подмазват на мен.
В хубавия смисъл на думата използвах лобисти. Иска ми се да видя такива хора.
В областта на духа той няма хубав смисъл. В областта на духа има национална повеля и ако не я чувстват, значи мястото им не е в Народното събрание. А там и особено по отношение на Софийския университет съм срещал неприятни запъвания, ведомствен и землячески инат.
Протестите през февруари не успяха да привлекат като активна сила студентите. Малко след напрегнатите и масови протести се появиха искания на млади хора, заформиха се и движения. Много се спореше около това, защо част от студентите решиха да потърсят Стоичков като лице на своето движение, но и там нещата бяха омотани в партийно-политически съмнения. Вие как гледате на това младежко или не дотам участие?
Сега има някаква тежка съпротива и самият съвет на ректорите каза „Кои са тези, които са поканили Стоичков?". Защото там беше прочетена декларация, десетина и повече университети казаха, че не участват в това нещо. Има някакво отстранение от студентския съвет. Дали е правилно или не, ми е трудно да преценя.
Отстрани като гледате.
Аз не мога да гледам отстрани, аз съм вътре, но като си вътре, някои неща са в тъмни ъгли и не можеш да ги забележиш. Сега естествено е, това е опит за авторитет, Стоичков е най-известният българин, тъй като съм аз съм пътувал много по света... След като съм го чул в Огнена земя, значи то е ясно. Това търсят в него и ако той се поддаде, трудно ще обясни в каква насока и роля е.
Защо интелектуалците за пореден път останаха встрани от протестите, ако може да се говори за някакъв събирателен образ?
Аз тази дума интелектуалец даже не я разбирам, но хората на ума, това по-български си е много точно. Хората на ума, обикновено не застават там, където се крещи.
Мислех си, че те трябва да са солото в един хор, но крясъците са много силни вече.
Умът не участва в хор, той е солист. Той пее ариите, а хорът повтаря. Това е истината. Когато стане обратно, виждали сме такива "интелектуалци", които веднага след 1989 година скачаха пред Народното събрание. Аз и сега не мога да го разбера. Езикът на жеста не е език на българския ум. Българският ум дори и като шепти, има акустика и това е неговата задача. Децибелите не могат да заместят ума.
А напоследък само децибели се чуваха.
Това е нормално. Аз не искам това да се усети като обвинение за нещо, което спонтанно се осъществява.
Въпросът е дали можем да извлечем поуката, конкретните искания от цялата тази какафония, която настана от многото искания, от справедливия гняв и натрупаната енергия?
Поука ще извлечем, като мине време и забележим дали има ефект и какъв е ефектът. Поуката е, че когато има спонтанно избухване на недоволство, то винаги води до някакъв резултат. Това е поука за всички, особено за политиците, тъй като много неща могат да се компенсират предварително. Аз не съм привърженик на революциите, от Френската не ги щадя, като четеш какво се осъществява, ти стават ясни много неща. Става разчупване, смазване на административния модел, без който обществото не може да живее в елементарен, социален порядък.
Стигнахме до там да отречем почти всички институции, партии, система.
От създаването на държавата тя функционира само с институции. Нищо друго не е открито и същевременно съм много далеч от това да обвинявам или да апелирам за мир. Напротив, аз самият съм бил през целия си живот непослушен.
Поощрявате хората?
Нещо, което много тежи на националното ни съзнание, е склонността да премълчаваме. И това, особено в моето поколение, е втора природа. Обаче идват нови поколения, и последното, което ще направят, е да си премълчат, което е положително за нацията.
Един вид шанс за така нареченото гражданско общество.
Ние веднага се хващаме за девиациите, за отклоненията, за кариеристичните истории, но те са неизбежни. Категорично неизбежни са. Винаги ги е имало. Ако се обърнем назад, ще видим как разкошни идеи са били обяздвани от кариеристи, които след това ликвидират идеите и остават само те.
Трябва да се борим за добрите идеи, за реализирането им от правилните хора, от правилното време и място. Десетина дни има до премиерата на новата ви книга. Да открехнем малко завесата в аванс. Къде, какво ново предлагате?
Това са 17 разказа, посветени на лова. Темата е ловът, но всъщност, темата е човекът в лова и ловът в човека. Не е наръчник за лов, нито е панагерик на лова. Това е анализ на нещо, което е вечно, колкото човешката цивилизация и което е пренесло атавизма, тъй като това го има във всички хищници, към които човекът до голяма степен спада. Но същевременно той е пренесен до наше време и продължава да вълнува. Той е някакъв много дълбок феномен. И когато ловът представлява някаква форма на социално общуване, той е незаменим с нищо, поне аз така съм го показал в разказите. От началото на цивилизацията мъжете имат две бягства - едното е на лов, а второто е създаването на кръчмата, където си разказват ловните истории. И си представям, че още от пещерно време са се крили в някоя пещеричка, която е прародител на кръчмата, за да си говорят лъжите и небивалиците. Очевидно има нещо много дълбоко закоренено.
Сещам се, че някой каза в това студио, че най-много се лъже преди избори и след лов, по повод ситуацията в страната. Как ще се казва сборникът разкази?
"Ловен сезон".
Къде ще бъде представен?
На 17 април,сряда, от 18 часа, в залата на Ловно-рибарския съюз.
Не е избрано случайно мястото. Вие в коя дружинка членувате?
В дружинката на писателския съюз, председател беше Дончо Цончев. В момента строг и неподкупен председател е Митко Радичков.
Обичате да ловувате. Често ли го правите?
В лова се различават два типа хора - едните присъстват, заради всичко, което съпътства лова, а другите са за месото. За месото присъстват не само тия, за които е помощ в оцеляването или набавяне на някакъв допълнителен контингент от храна, а тия, които нямат мерка на спусъка, които са готови ей така да се качат на някакво чакало и да чакат да дойдат животните, за да ги отстрелват, без да се спрат. Това също е месар, независимо че е богат, че има най-доброто оръжие. Ние цялата дружинка сме от втория тип. Ние, ако няма лов, това не ни пречи, а и спазваме хигиената на изстрела.
Повече ли са пишещите, отколкото четящите хора напоследък в България, според вас?
Едно време бяха повече, защото към пишещите трябва да прибавим и пишещите доноси. Защото това е също пишещ човек. Сега горе-долу са фифти-фифти, равни количества и то не защото пишещите са се увеличили толкова, а са намалели четящите. Това е истина. Аз се шегувам, разбира се. Читатели винаги е имало. Имало е читатели за всички нива на литературата. Пишещите...Като си спомням, графоманите и преди 10 ноември, бяха горе-долу толкова, само по-труден беше стартът. Сега човек, който намери пари, може да издаде абсолютно всичко. Аз участвам в журита, наблюдавам удивително пълноводие на графоманията. Но литературата не е язовир, за да я източиш за ток, няма как. Много лесно е да издадеш книга, няма никакви пречки. Това увеличава броя на лесно издадените книги, залиня статутът на редактора, което е от голяма вреда заради буквално неграмотния език, който често се появява, липсата на елементарен правопис на моменти. Всичко това излиза и въздейства, защото тези книги се четат от близкия кръг на автора и те започват да говорят като него.
