Тя е актриса. Живее извън клишетата и границите. Плува и ходи на фитнес всеки ден. Не престава да репетира, играе и радва публиката. Влюбена е в театъра и сцената - там е нейното място, нейният дом, нейната лична енергия, която предава на публиката при всяко следващо представление. Подкрепя младите и ги насърчава да черпят от живота, да не се страхуват, да следват мечтите си, да обичат и да не се ограничават, за да не съжаляват. Тя има дълъг театрален опит. Притежава отзивчив характер и е комуникативна. Тя е свободолюбив, непосредствен и усмихнат човек. По време на интервюто дори ведро добавя: „Питайте ме! Аз съм като Шехерезада." Тя е Латинка Петрова.
Като ученичка сте учила акордеон и пиано. А от 16-годишна сте на сцената като изпълнителка на народни песни. Как и кога театралното изкуство зае трайно място в живота Ви и конкурира музиката?
Ако говорим за моите първи стъпки на сцената, винаги с гордост ще казвам, че те тръгнаха от Михайловград, днес Монтана. На 16 години завърших гимназия. Не ме приеха във ВИТИЗ първата година, защото се явих при проф. Филипов с тракийска песен от татарско време. И като зинах, запях, а после следваше речитатив, на който трябваше да плача. И той се провикна: „Сбъркали сте! Зала „Филип Кутев" е от другата страна на площад „Славейков". И в крайна сметка не стигнах до сълзите, които исках да пролея. Скъсаха ме. Една година не минах покрай сградата на ВИТИЗ - от болка и от мъка, че не ставам за актриса. Никъде не съм се готвила.
Голяма кръстоска се е появила в моя милост, защото съм смесица от различни родове. Нямам известни театрали от рода си, но шопският манталитет явно много ме е заразил и чувството за хумор дълбоко е влязло в мен. Освен това съм прочела 13-те тома "Народно творчество", от които разбрах колко мъдър е този народ, поради което го обикнах, независимо от всичките му забежки и от това, което се случва и днес. Това е народ, който не умее да си избере водачи, не умее да се съхрани и като че ли твърде много мишкува, твърде много лавира, гяволее. Но може би причината се крие в желанието ни да стигнем някоя от големите страни - примерно Англия с чудноватата й английска трева. Но аз силно вярвам в таланта на нашата нация. И ако има нещо, което ме отвращава на моите години е, че хората не дават рамо на талантите. Просто веднага като усетиш живеца, целувката на Бог у някого, трябва да му дадеш шанс. При нас това не се случва. И мисля, че ми е обеца на ухото, защото обичам да подкрепям младите хора. Ние растем като водорасли и току-виж някой цъфне и успее да се докаже.
Какво се случи след първото кандидатстване във ВИТИЗ?
Бях три месеца естрадна изпълнителка в днешния "Шератон" - тогава Гранд хотел "София", където за първи път видях Лили Иванова. Аз пеех в Мраморния рестортант. Обличах лисица и фусти, но тогава такава беше модата.
После се готвех за оперна певица, Бръмбаров ми каза: „Млъкни! Млъкни един сезон и след това ела, ще те направя Кармен." Обаче аз не млъкнах, а видях обява за „Бюро Естрада" и се явих. По този начин започнах да пея. Там изкарах три-четири месеца. До 12 часа трябваше да пея, араби започнаха да ми пращат бутилки с уиски и да ме чакат ту на левия ъгъл, ту на десния. Аз се уплаших от тия неща и отидох в „Плод-зеленчук" да работя и да се накажа. Работният ми ден започваше от седем сутринта и приключваше в осем вечерта като трябваше да напълня една огромна каца със зелки и в кочана по един нож да ръгам. С двойна стълба влизах в огромната каца (колкото стая) да ги подреждам нагоре с дупенцата. И така ден след ден, изкарах три месеца.
Тогава Широков ме покани в Монтана по член 9 да се явя на изпит. Усетих онзи мирис на лепило за мустаци, за бради, роклите и аромата на театъра. Първата ми роля беше Анна от „Всяка есенна вечер" на Иван Пейчев. На премиерата чакахме 40 минути ген. Михайлов. Той не дойде. Започнахме и както съм си влязла в образа, чувам отстрани - „Отначало! Той дойде." Викам: „Ако ме бяха убили, какво? Два пъти ли ще умирам?"
Играла съм и Катерина от „Железният светилник". То беше рев, то беше мъка, но това е единствената драматична роля, която съм играла. Разбрах, че по-лесна ми е комедията. Тя е висш пилотаж!
С какво ще запомните ВИТИЗ?
Бях в класа на Стефан Сърчаджиев, заедно със Стефан Данаилов, Илия Добрев, Стефан Мавродиев, Продан Нончев, Меглена Караламбова, Елена Райнова, Милен Пенев, който изигра Ботев и каза: „Или ще ме вдигне на върха този филм, или ще ме убие." Филмът го уби. Ние бяхме най-добрият клас! Всички станахме актьори. Защото те ни напомпаха със самочувствие на бъдещи строители на театъра. Сърчаджиев казваше, че това е и занаят. Както да направиш налъми. Другото е Божията искра. Занаятът да говориш ясно, да търсиш партньор, да усещаш индиректно публиката, да си пластичен, да имаш цвят и палитра на гласа си, за да не си с равен глас. Не може да играеш само такъв, какъвто си или един типаж. Сега вече актьорът трябва да умее да играе всичко!
Смятате ли, че влизането във ВИТИЗ от втори опит е бил добър знак?
Да. Всъщност аз завърших актьорство и след това кандидатствах режисура. Конкуренцията като цяло във ВИТИЗ беше голяма. Кандидатстваха хиляди, избираха десетина. На финала - последния ми разговор с комисията, след писмения, Сейкова попита имам ли две години актьорско майсторство (такъв беше законът). По едно и също време аз казах „Не.", а Филипов каза „Да." И тя отвърна: „В такъв случай изкарвате две години актьорско и ще Ви се признае за режисура." Филипов ме извика отвън с думите: „Моето момиче, знаеш ли защо жените не стават добри режисьори? Защото много бързат." Ако аз си бях замълчала, щях да продължа с режисура и може би щях да се развия по друг начин. Но октомври месец аз отидох в Кюстендил, от който край съм, суетата ме понесе и с режисурата приключих.
Там играх първата си роля в "Калпаците" на Панчо Панчев, дойдох в София на националния преглед на българската драма и театър и получих наградата за най-добра женска роля и тази на комсомола.
След което с обществен дебют отидох в Сатиричния театър. Невена Коканова играеше „Щръклица". Тя дойде вкъщи, звънна на вратата, а аз гледам през шпионката, няма никой. Отварям, Венчето на едно коляно, с едно карамфилче и каза: „Лодхен (така ми викаше), ти си най-добра в тази роля, налага се да замина за Щатите за операция и директорът Мандаджиев ми предложи да говоря с теб, ако си съгласна..." Викам: „Венче, к`во говориш?" Излетях и играх 50 представления.
Имате ли си любима роля, с която сте се представяли пред публика?
Всяка роля е като раждане на дете. Към всяка роля тръгваш с обич и стремеж да я направиш ръкавица за ръката си.
Комедията „Анна Бижуто" от Марк Камолети мисля, че е писана за мен. Този Камолети ако можеше да ме види, щеше да каже: „Господи, аз не съм знаел, че в България е актрисата, която ще изпълни ролята ми така, както съм я замислял." /смее се/
Да, това е една щура комедия. Много ми пасва, защото e остроумна, театрално написана, играя я с удоволствие. Тежко е, но публиката не забелязва това, а се чуди откъде е цялата тази енергия. Така и трябва да бъде. Винаги трябва да даваш на сцената 100% от себе си, независимо къде, кога, пред кого играеш и колко души са в салона. Истината е, че стъпиш ли на сцена - ПАЛИШ! След това падай, умирай. Никога не можеш да обясниш защо се чувстваш здрав на сцената. Това няма обяснение. Само човек, докоснал се до тази материя, може да разбере колко е велико това усещане да си с температура или личен проблем, но да стъпиш на сцената и всичко да остане навън.
За какво се чувствате благодарна?
Ако съм благодарна на съдбата си, че земният ми път минава в театър, то е именно заради неописуемата енергия и заради това, че живея нестандартно и необикновено.
А като започнат да ме питат за личния ми живот, за женене, за клюки, това ми дава допълнително материал...за комедия.
Разкажете интересна случка от някое ваше пътуване.
Оказва се, че третият страх на човечеството е да говориш и да се изявяваш пред аудитория. Земетресение, самолети и говоренето пред много хора. Защото иначе пръв е в кръчмата. Готов е за президент, готов е да оправи държавата за 24 часа. С Парцалев веднъж като пътувахме и на някакво село ни казаха: „Я сега, ти си тука, но ще видиш нашия Парцалев, дето ще те удари от земята!" И доведоха човечеца, който разсмива цяло село, който е зевзекът там - в кръчмата. Той се забъкна, горкият. Зад него застана цялото село - „Хайде кажи за Мара! Хайде кажи за Пешо и к`во стана оня ден!" Стоеше и мълчеше. Тоест, едно е в селото си да прави това, но стъпи ли на сцена, този човек ще тръгне лява ръка, ляв крак. Координацията е различна, усещането, че много очи те гледат. Ти даваш енергия, те взимат енергия - това е един кръговрат, обмен на енергии. Усеща го само актьорът, който е призван да бъде такъв. Селските зевзеци са прекрасни, но това е самодейност.
Какво ще посъветвате младите хора, които са избрали актьорската професия?
Да вървят напред и да се чувстват свободни. Аз лично подкрепям младите. Гледаш го как иска да се докаже, иска да има шанс, но не получава. Аз така бях в Сатирата. Девет години бях на трупчета, след като дойдох с национална награда за България. Но ми казаха: „Ще стоиш и ще чакаш, при нас е така." А после: „Ама тя, Латинка, виж как се хвърля на ролите на големите, колко е добричка, колко е услужлива." Където съм била, и втори, и трети, и пети път са ме викали. Тогава израстна моето персоналите, индивидуалността ми се разви. Плащах на автори да ми пишат материали. Слагах песни. Стараех се да покажа всичко, каквото мога. Пропътувах цяла България. И в Русия бях, във Виена. Такава е цената на нашия труд - да запазиш баланса между евтиното и хубавото. По острието на бръснача трябва да вървиш. Но всеки път трябва да се доказваш. И то е „степ бай степ", докато изведнъж онова нещо отгоре казва: „Ти си на ход! Сега покажи какво можеш."
Трудех се. Мъчителен път. Спасявало ме е чувството за хумор и браздата, в която аз сама си ора, откакто се помня. Друго нищо не съм правила. Продължавам да тренирам, да пея и да играя. Защото отгоре ми е казано: „Ти ще радваш хората. Ти си дошла на тази земя, за да раздаваш добрина и усмивки." Аз така и правя. Ето, в метрото една жена три спирки ме накара да седя да слушам разкази и истории от живота й. Сподели ми цялата си биография. Тя ме припозна като толкова близък човек, че се изповяда пред мен. И дори не ми даде телефона си, не ми поиска моя. Заради тези хора, а те са много, има смисъл от нас - артистите. Те ни търсят. Вълнуват се по различен начин. Една жена в Кърджали дойде при мен и ме нарече „любимата артистка на България". Отвърнах: „Не на България, на вас съм ви любима артистка."
Това е играта-живот - едни да минат и да наторят земята, за да я направят по-плодородна за тези, които следващия път ще минат и ще направят нещо. Едни са призвани да градят, други са призвани да наторяват. Всеки си има някаква мисия. Но тези, които са белязани, са страшно отговорни за хората около себе си, за живота си, за външния си вид, за поведението и отношението си, за желанието да помогнат в беда.
А егото е нещо, което трябва да води твореца. Не е лошо да имаш его. То те съхранява и те прави по-добър за всички останали. Без его, раздавайки се, поставяйки се на чуждо място, твоята собственост се заличава.
„Колежке, пусни сигнал" е култова реплика от известните реклами, с които добивате популярност. Какво ви донесе този успех?
Това, че бях разпознавана. И че в обществения транспорт ме питаха дали може едно телефонче, а аз ги пращах да се редят на опашка. Но общо взето с една крива усмивка преминах през всичко това, защото този народ можеше да ме види в театъра, можеше да научи нещо и можеше да се зарадва на другото ми аз. Обаче това е силата на телевизията и няма как да не съм благодарна, разбира се. Ето, дава ти се шанс. Впрочем, защо пробих? Беше кастинг. Бях си забравила очилата. Дадоха ми текст и аз като не виждах, започнах да се „кьора" и да си съчинявам. В това време режисьорът скочи на камерата и ме накара да продължа. А аз заприказвах, че не можем да копаем, защото е зима, само правим изключения за някой, който е тръгнал. А за вас е пролетта, едно кабелче. И стана много смешно. Импровизирах. В последствие направих 5-6 реклами.
Неведоми са пътищата на славата и падението. И двете идват, но трябва да сме готови за всичко.
Ако искам да си свържа нов телефон, да ви позвъня ли?
Ха-ха, след мен започнаха безжичните. /смее се/
*Автор на интервюто е нашият читател Борислав Вълов
