През 1998 г. директорът на Национална служба „Сигурност" Владимир Манолов подава оставка. В рапорта му, публикуван по негово желание в пресата тогава, той цитира трима от най-ценните си агенти и заявява, че въпреки излизането от системата на сигурността, остава с тях. Кои са те и дали Владимир Манолов ще повдигне завесата поне малко над това, което са свършили, ето какво каза той пред Дарик:
Във вашия рапорт за напускане от 1998 година споменавате трима свои сътрудници, предполагам агенти, с които сте работил.
Да.
Припомняте разплаканите очи на едно момиче, което на стълбичката на самолета, което питало дали някой в България ще помни и оцени това, което правим. Кое е това момиче?
Не мога да й кажа името. Тя е изключителен професионалист, патриот, която не е в България много отдавна и продължава да работи за България без да прави разлика между Държавна сигурност, Национална служба за сигурност, ДАНС, тя просто работи и продължава да работи за България като един суперпрофесионалист на една супервисока позиция.
Някой търси ли я?
Не, не, вече не, просто тя съзнава, че работи за България, никой не я търси, но тя знае какво да прави, защото просто така е научена.
Споменавате и друг свой агент, който след всяка задача дълго време сънува ослепителни фарове. Той кой е?
Отново не мога да ви кажа, сама разбирате, че и не трябва. Бивш дипломат, дълги години той поддържаше връзката ни с едно елитно разузнаване, с което по това време нямахме възможност да поддържаме нормални контакти. Е, провали си живота, пали цигара от цигара, трепери, наистина още сънува фарове. Но работи и предполагам продължава да работи за България. С всичките си сътрудници съм много добър приятел и останахме в едни нормални, човешки отношения.
Особено интересен е случаят с третия агент, който Манолов цитира в рапорта си за напускане.
Това е човек, който подаде изключително важна информация за престъпна група от рускоговорящи, не руснаци, разбира се, които се бяха базирали в „Албена", които разполагаха с шест ампули радиоактивен цезий, с който искаха да заразят водата в българското Черноморие и да предизвикат екологична катастрофа. Това беше през 1996 година. Същият този наш сътрудник беше наясно с всички рискове, които поема. Единственото нещо, което поиска от службите, е ако всичко свърши усрешно, да му дадем грамота.
Тоест пари не е поискал?
Не, разбира се, нито пари, нито някакви лични облаги. Просто това е поредният патриот, който работи за България. Тази операция протече много успешно. Тогава решихме, че по-добре той да се яви като посредник, а аз да се включа като купувач на тези ампули.
Вие по това време на каква длъжност работихте в НСС.
Бях началник на направление. Тогава се внедрихме двамата.
Тоест влязохте под прикритие?
Да, аз бях шиптар, който разполагаше с много пари и искаше да купи ампулите с цезий. Бях пуснал брада, бях взел всички ланци и пръстени от колегите си в службата. Тогава действително разиграхме сценария с купуването на една, две ампули, докато започнем да проследяваме всички хора, участващи в тази група. И най-важното, да видим къде се държат ампулите. Слава богу, всичко завърши успешно, цялата престъпна група беше арестувана. Арестуваха и нас, разбира се. Българските барети доста здраво бият, когато знаят, че си от лошите.
Това на собствен гръб ли го изпитахте?
Да, изпитахме го на собствен гръб. След това аз станах заместник-директор, а той получи така желаната грамота. Между другото има доста такива като този човек.
Той българин ли е?
Българин е, разбира се. Жив и здрав е. Още веднъж искам да му благодаря за това, което е направил за България. За мен тези хора не могат и не са доносници. Това са хора, които са работили за България.
Защо никой не продължи след вашето излизане да поддържа контакт с тези хора?
Нямам представа. Може би е поддържан контакт, това са чисто професионални сфери и не е изключено някой да е поддържал контакт. Но фактът, че някои такива български патриоти са обявявани за доносници е меко казано странен. Защото те не са донасяли, а са работили. И са работили наистина като патриоти.
Операцията на контраразузнаването през 1996 година в Албена обаче е далеч по-сложна и опасна, отколкото звучат думите на Манолов за нея. Той споделя, че терористичният акт е бил замислен от група от 15 души, рускоговорящи - от различни бивши съветски републики. Сигналът постъпва от въпросния агент на Манолов и двамата с него докрай участват лично в операцията.
Те са донесли в България 6 ампули с радиоактивен цезий. Пазили са ги в дискотека „Златна ябълка". Намеренията им са били да ги счупят в морето и да заразят цялото българско крайбрежие. Подготовката за операцията продължава 20 дни, а самата операция трае 2 дни. В деня преди сделката, по която той се представя за купувач на ампулите, терористите са се опитвали да разберат дали агентът на Манолов, внедрен като посредник по сделката, не работи за някои служби за сигурност. Проверката представлява цяло денонощие игра на руска рулетка: цялата група заедно с агента пият, дрогират се, щракат му пистолет в слепоочието на руска рулетка, за да видят дали ще издържи.
Манолов пък си спомня, че от него искат да им покаже парите, с които ще плати за ампулите - да видят дали парите са истински. Обявяват цена по 15 000 долара за една ампула с радиоактивен цезий. Затова той изтегля около 100 000 долара като личен кредит - службата не разполага с такива пари, които да му предостави за фиктивната покупка на ампулите. Манолов тегли парите от софийска банка и ги показва на бандитите в куфарче. След това обаче те решават да го оберат и просто да му вземат парите. Манолов е сам, без карта, без пистолет, с чужда кола - „Алфа Ромео" и говори на развален сръбски.
Терористите го преследват от Албена до Добрич в опита си да задигнат куфарчето с парите. През това време се разиграва истински екшън с блъскане на колите и стрелба. От убийство го спасява единствено фактът, че въпреки изричното му разпореждане, негов служител му е оставил под седалката автомат. Стреля и групата се оттегля.
На сутринта на спешно заседание в Добрич пристига и директорът на НСС Юлий Георгиев, въпреки че в онзи момент е в отпуск. Основният въпрос е да се продължи ли операцията. Има и хора против, но решението е тя все пак да се довърши. Така на следващия ден Манолов купува едната ампула и започва да се следи къде групата крие другите ампули. Докато изтъргуват и втората ампула, вече местонахождението им е установено. От 15-те участника в терористичната група, 6 са осъдени, а останалите са експулсирани. Някои се оказват издирвани и са предадени на властите, които ги търсят за други престъпления.
В документите от времето на оставката на Владимир Манолов като директор на НСС обаче изскача още един изключително интересен факт:
През 90-те години се е разнасяло едно куфарче с хартия от социалистическо време, от 80-те години и автентични печати, с които може би са се произвеждали фалшиви документи от онова време.
Наистина, няма съмнение.
Това куфарче дали още се разнася? Кажете ни за него.
Нямам представа дали това куфарче отново се разнася из София, но самият факт, че по това време е съществувало такова куфарче, наистина с автентични картони, хартии, мастила, печати, поставят под съмнение голяма част от някои решения на българските законотворци. Според мен това е вече не толкова актуална тема, колкото е актуална темата за така наречените агенти или сътрудниците на службите.
Всъщност това куфарче точно този въпрос поставя: ако някой през 90-те години, когато е било демократично времето, е продължавал да произвежда фалшиви картони на уж агенти и доносници на различни управления на Държавна сигурност, то каква е гаранцията за нас, че точно това е истината, което сега излиза от Комисията по досиетата. Тоест каква част от тези имена, които излизат като агенти, наистина са такива, каква част не са такива и може да са фалшиво произведени, каква част от истинските и фалшиви документи, произведени по тази начин все още са в ръцете на различни хора, които биха могли да спекулират и особеният въпрос, всъщност каква е истината около тази агентура на Държавна сигурност.
За мен е много странно как досега не се намери никой, който нормално, спокойно и с обикновени думи да каже истината за така наречените досиета. Да разкаже на всички хора как са унищожавани тези секретни документи, тези досиета, защо са унищожавани, каква е била мотивировката на тези хора да скрият някои от сътрудниците си и така нататък и така нататък. И всъщност да стигнем да говорим и да мислим за това, което днес четем, като за една много голяма манипулация. Позволявам си да я нарека така и да нарека така тези събития, защото въпреки дистанцията на времето много добре си спомням кога започна този процес, кога започна, кога се даде възможност да се унищожават документи и сама разбирате оперативните работници пък и техните началници по това време, са били хора с различни политически убеждения, с различно мислене, с различен морал, ако щете. А истината е много проста и обикновена: когато се даде възможност да се унищожават секретни документи, в частност дела на сътрудници, някои оперативни работници унищожиха всичко, други не унищожиха нищо, трети унищожаваха избирателно, четвърти унищожаваха целенасочено. Пак казвам това са хора с различни възгледи, с различен морал и различна оперативна възможност.
Не е имало единни критерии, а всеки по собствено усмотрение е преценявал кое да унищожи и кое да остави?
Да, точно така и фактът е, че ние четем онова, което навремето отделни определи хора са преценили, че трябва да ни бъде оставено.
И нямаме гаранция, че точно това е истина и че тогава не са били под някаква форма манипулирани тези документи.
Разбира се.
Защо има съмнения, че може да са манипулирани?
Аз искам нещо друго да кажа. Нещо, което също не е споменавано от никого. Най-ценните ни агенти сме ги прикривали зад разработки. Примерно човек, който работи срещу тероризма, в сложни операции, за да не бъде разконспириран, за да не бъде афиширан, ние сме крили неговото съществуване в т.нар. "оперативен свят" и сме го прикривали като разработван. Има и обратния момент, някои разработвани са знаели, че са наши сътрудници и те са имали дела на агенти, а не дела на разработвани отново по същите причини и подбуди, за да не бъде разшифрован някакъв наш интерес или някое сложно мероприятие. Така че истината е толкова трудно да бъде намерена, толкова е трудно да се определи и да се каже "да, това е истина" или "не, този масив е манипулирано". Сама разбирате, той наистина е манипулиран. Ние четем това някой субективно е преценил, че трябва да ни бъде оставено да прочетем.
И то някой на средно ниво.
Да, точно това е.
Унищожавано ли е наистина много? Вие лично унищожавахте ли от своите неща? Тук припомням, че генерал Атанас Семерджиев каза, че абсолютно нищо от архива на ДС не е унищожено, че всичко е дублирано на микрофилми, скрито е и не е напускало България. Вие кажете сега каква е истината?
Аз мога да я кажа като пряк участник и като пряк изпълнител на тези заповеди. Разбира се, че са унищожавани документи, разбира се, че на някои ценни агенти, които действително са работили за сигурността на България, които действително трябва да бъдат анонимни, документите са унищожени. Запазил съм и други мои колеги зная, че са запазили много документи на свои сътрудници, които просто няма от какво да се срамуват, че са били такива и затова и документите им стоят непокътнати. Но пак казвам, че истината е някъде по средата. След като има субективния фактор, един оперативен работник да преценява какво да остави и какво да не остави, за какво говорим? Не може да има единен критерий. Затова в едно свое интервю от 2006 г. предложих целият този архив да бъдат изгорени и да бъдат забравени, след като има, макар и малък процент съмнение, че тези документи са манипулирани.
Оперативни работници слагали ли са "в джоба" документи и лица, извън кръга на службите, как са се сдобили с такива документи, които особено в началото на 90-те години масово се разнасяха и се публикуваха по вестници?
Фактът, че след като са публикувани по вестници, по някакъв начин те са изнесени от службите. Аз нямам конкретна информация за конкретен човек, който изнася, но фактите говорят сами за себе си.
Тук опираме пак до въпроса за критериите. Трябваше ли на един кантар да се разсекретяват и хвърлят в публичното пространство от една страна, имена на доброволни доносници, от друга страна, на щатни офицери към службите, от трета, на такъв род сътрудници. По-интересният въпрос, който Вие поставяте нееднократно обаче, защо към днешно време службите най-общо казано в България като че ли не обичат да работят толкова с агенти, колкото едно време и не обичат да внедряват? Дали това не е резултат от точно това осветяване и от страха на хората да сътрудничат на службите, защото утре ще ги хвърлят и тях в някакъв такъв списък и ще ги сочат с пръст, че са били доносници?
Вие сама отговорихте изключително точно на въпроса. Действително това е една от причините и това е една от причините да се съглася да говоря във вашето предаване. Точно за да дам кураж на тези сътрудници, с които неминуемо българските служби ще работят. Редно и трябва цялото ни общество да знае, че те настина работят за България, а не за конкретна специална служба или за конкретен отдел. Просто това е много важно и много важно за мотивирането на самите оперативни работници действително да започнат да работят така, както от тях иска нашето общество.
Какви са пораженията върху системата най-общо казано от трикратните опити за разсекретяване и опубличаване на имената такъв род сътрудници?
Ако трябва да отговоря с една дума, пораженията са фатални, а иначе на тази тема може наистина много да се говори и действително българските специални служби, каквито и да са, те просто не могат да работят без секретни сътрудници, а Вие казахте три опита, аз мисля, че са много повече, но това наистина доведе до фатални поражения, които може би трудно ще бъдат преодолени с години, но трябва.
