- Симеон Лютаков - отвъд граници и бариери
Без съмнение най-успешният варненски трансфер театър-телевизия се казва Симеон Лютаков. Случи се така, че сякаш за някакви си 7 часа той се превърна в любимец на всички телевизионни зрители. Малкият екран и ролята на прокурор Иван Иванов увеличиха стотици пъти редиците на неговите фенове, в по-голямата си част - от нежния пол.
Симеон Лютаков няма нужда от визитка. Не защото всички го познават, макар че това е абсолютно вярно, а защото всяко кратко представяне би ограничило многобройните превъплъщения на Саймън в живота, а не на сцената.
Той е актьор и фотограф, но това не изчерпва всичко. Тепърва ще виждаме Симеон Лютаков да търси нови предизвикателства. И макар и да ни се струва, че през определени периоди той сменя амплоато си, истината е, че не зарязва едно заради друго, а ги надгражда.
Започва с театър, а след години усъвършенстване се потапя с всички сили във фотографията - и като фотограф, и като модел. Стъпил на тази основа, той започва да прави и театрални плакати, след което театърът във Варна се сдоби с една нова естетика. Пробива и в киното, където изиграва фотографа Дикран във филма на Магдалена Вълчанова „Още нещо за любовта”. От големия екран се прехвърля на малкия, за да ни покаже един необикновен прокурор с обикновеното име Иван Иванов... Не знаем подробности от сценария на сериала „Седем часа разлика”, но със сигурност прокурорът има какво още да ни покаже – и от добрата, и от лошата си същност.
Какво следва... Може би той самият да заснеме филм?... Пожелаваме му го и едновременно с това сме някак сигурни, че ще се случи. Защото, както самият той казва, когато нещо му е интересно и има смисъл, дава всичко от себе си. А когато с идеята дойде и растящото желание, резултатът рано или късно ще види бял свят.
Представяме ви Симеон Лютаков. За приятелите – Саймън.
Оставяме го сам да разкаже за себе си. Той и това ще направи професионално и в същото време с лекота. Както и всичко останало.
Като Дикран в "Още нещо за любовта"
Първото важно решение – театърът.
Май не го реших, то се случи. Аз не вярвах, че ще стана актьор и не съм имал такива амбиции и цели. Попаднах в такава среда, в която това беше ценно, беше привилегия, беше пиедестал някакъв. Аз бях в театрално студио, както всички млади хора сега тук във Варна. В България е мегамодерно да си в театрално студио в момента, а да си фен на актьор е много по-яко, отколкото да си фен на фолкизпълнител. Това е много готино, бай дъ уей. Та и аз бях в такава театрална формация в Русе, където всички бяха с амбиции да пробват после. Трябваше да опитам, нямаше накъде да се мърда, обаче аз бях много притеснителен, никак не вярвах в себе си и поради това не се подготвих при никого. Обикновено всеки един нормално амбициозен човек си казва: „Аз ще се подготвя при най-добрия, за да успея.” А аз си казах, че няма да се излагам пред никого, ще се подготвя самичък и, ако не успея, ще си понеса сам срама. И се заключих в една репетиционна зала, където прекарах цяло лято. Имах тежки драми тогава заради това ми откъсване от света и успях да си подготвя половината материали. Другата половина ги учих във влака, пътувайки за София за изпити, където едни бабички в купето ми подовоха текста. Беше много романтично. И влязох четвърти по успех от 3000 души кандидати. Тези изпити имат за цел да забравиш кой си и да се отпуснеш до степен да си гъвкав като пластелин, за да правиш нещата, които ти възлагат като задачи. Никой там не се интересува как точно си се подготвил, а се интересуват колко си рефлективен, колко умееш да водиш диалог, да слушаш, да влизаш в разни концепции...
След това дойдох във Варна, трупата изключително топло ме прие и аз харесах... Всъщност, лъжа. Не харесах нищо. Свикнах толкова трудно с тоя град. Но харесах театъра и трупата, а това са най-важните неща. А всичко останало беше борба да свикна с местния манталитет, който няма нищо общо с манталитета на цяла България. Нищо лошо не казвам, просто казвам, че варненци са изключително различни и трябва за започнеш да свириш по техните ноти. Аз съм от 17 години във варна и да речем, че от 7 насам се чувствам варненец. Превърнал съм се в типичен варненец.
Да се откажеш от сцената...
Това е моят лайт-мотив. Това е нещо, което постоянно ми напира отвътре и си казвам: стига за малко пари, стига за без пари, стига с плексити и болежки от театъра, стига с безобразен график на репетиции, с незаплащане на дни, в които работиш за тоя, който клати гората...
И така се случи, че зарязах театъра. Две години отсъствах, бях в Африка, в Египет.
С фотографията се препитавам доста успешно и, ако почвата стане мека под краката ми, аз се отдавам на снимане и не се занимавам с глупости.
Та дойде един момент, в който беднотията много силно ме налази и казах: До тук!
А като се върнах, нищо не беше същото вече. Някакси пораснах де, мъжете, знаеш, че бавно растат....
Разбрах, че онова нещо, което ни набиват в главите в театралната академия, че театърът е всичко, че трябва да жертваме целия си живот, търпение, нерви и любов заради това да го има театърът, е много красиво, но е неприложимо към нашия живот сега. Защото нашият живот е едно страхотно оцеляване. Нищо романтично няма в него. Не мога да жертвам себе си, само и само театърът да е добре. Искам и аз да съм добре. В това няма нищо егоистично, напротив. Притеснявам се за колеги, които жертват прекалено много за театъра.
Аз работя само там, където има смисъл и има среда. Ако усетя, че няма смисъл, не работя.
Сега вече актьорите работят, използвайки всичките си потенциали и дарования, в хиляди различни сфери.
Ако си качествен, ти можеш да правиш и качествена халтура.
Мечтата
Имам някакви мечти и планове да правя нещо различно. Аз така живея – не мога да върша само едно нещо. Приснимало ми се е кино. Не съм го учил, но съм присъствал доста вече в такава среда, пък и познавам актьорската душа много надълбоко... Много искам да направя някакъв мой проект, малък и готин, с приятели да заснема нещо. Натиска ме отвътре много сериозно тази идея.
Фотографията
Там съм оставил 20 години в размисъл що е то фотографията. Трупал съм през цялото време.
Ако се отнася до това да печелиш пари от снимане, съм професионален фотограф, но що се отнася до нещата, които виждам и начина, по който искам да ги заснема, хич не съм професионален фотограф, а съм един любител с голямо сърце, който иска да си снима по свой начин и не ще да влиза в някакви утъпкани канони на снимане.
Почти не показвам в български сайтове, защото езикът на обсъждане е много нисък. Имах много търпение да го правя, сега не ми е гот.
Аз съм първият българин, излизал на първа страница на най-голямата фотографска медия и най-стар фотографски сайт в света – photo.net. Това не е много хубаво. Тоест, хубаво е, че са избрали твоя работа, но после те разсипват от критика...
Правил съм изложби и в чужбина, журирах един конкурс в Египет. Колко много талантливи фотографии, колко много убийствени снимки имаше... респектирах се ужасно много.
Една от стотиците фотографии на Симеон Лютаков.
Природа или голи тела
Снимането е начин на мислене, а не обект на снимане. Мога да си намеря във всяка една ситуация какво да снимам.
Превъзмогнах страстта към студийната работа много отдавна и започнах да забелязвам живота, че той съществува. Беше ме страх едно време и си казвах, че това е за майстори. От друга страна желанието да работя в студио и да затварям мислите си в него за дълго време, никак не е изчезнало.
Осъзнах, че снимането е нещо, което ти получаваш по време на самия процес, на самото уединение, в което мислиш върху нещата, които снимаш. Там е истинското удоволствие.
Актова фотография и голо тяло снимам, защото хората са много различни в такава среда като изпаднат. Сигурен съм, че няма жена, която да не иска да се види по този начин. Ако някой ми е отказвал досега, то е не защото не иска, а защото не може да превъзмогне себе си.
Актовата фотография е интересна да снимаш не само красиви хора, а всякакви. Невероятни неща се получават!
И още една...
Кристина - първо модел, после любима. Или обратното...
Тя беше по-различна с това, че една година не ми отговори на поканата да я снимам. Но аз бях търпелив. След това до снимки хич не се стигна бързо, защото ние се харесахме... Започнах да я снимам след месеци.
С Кристина съм правил най-хубавите си неща. Красива е, а най-важното е, че ми има доверие.
Кристина - най-добрият модел и гадже от няколко години.
Славата
Много по-лесно пазарувам в магазина – няма намръщени хора. Много по-лесно си поръчвам кафе – пак няма намръщени хора. Много по-лесно вървя по улицата – всички ми се усмихват.
Не съм се оставил на славата да ме направи кофти човек, напротив – гледам да съм стъпил на земята, защото всичко това е от ден до пладне.
Звезда или секссимвол
И двете ме дразнят. Но вече спрях да се съпротивлявам, да ме наричат както искат. Жълтите вестници пишат едни измислени статии, не мога да хабя нерви за всяко определение.
В крайна сметка, ако някой иска да разбере кой съм, ето ме – аз съм този, има фейсбук, има театър...
Много лесно може да изтървеш топката, ако си повярваш прекалено.
Е, ами така е... Излизаш по телевизора и после има разлика. 7 часа разлика има.
Ролята на лошия, която още не е изиграл
Режисьорите си нямат и представа какъв злодей мога да бъда. Надявам се, че рано или късно някой ще се досети и за моя „лош” потенциал.
Добрият се играе много по-трудно. Защото диапазонът на похвати при отрицателния герой е много по-широк. Но да убедиш някого, че стоиш зад правата кауза, която той трябва да хареса, е много по-трудно нещо. Лошият много лесно може да стане убедителен. Отпуска лошото в себе си и го подкарва и нещата се случват.
Ние не знаем все още колко добър е прокурорът Иванов...
Като прокурор Иван Иванов в "Седем часа разлика"
Камера или сцена
Ако правя нещо, което не ми е по душа, никъде не ми е комфортно. Но ако правя нещо, което има смисъл и ми харесва, и без камера и без сцена мога да го правя. Важното е да ти носи удоволствие. То е като в секса – няма как да доставиш удоволствие на другия, ако ти самият не изпитваш удоволствие. В изкуството е същото.
Театралните плакати
Не бих искал да имам бариери и граници. Ако някой си мисли, че ще наруша някакви граници на благоприличие, създавайки някакъв проект под формата на плакат, той ужасно много ме подценява. Аз търся границата и винаги се опитвам да съм на ръба й, за да бъда максимално интересен и да привличам внимание.
Последният плакат на Лютаков за постановка на Варненския театър
И след много споделени мисли...
... Не е важно какво мислиш. Важното е как живееш и как се държиш.
Личният пример е собствен избор. Ти да избереш нещата, които ти харесват у някого, да ги приемеш за свои, да ги приложиш и да живееш по-готино.
