Старозагорският Епархийски съвет разпространи обръщение по повод решението за дарение на бившия ресторант на Аязмото на Митрополията и двете позиции, представени на сесията на Общинския съвет по казуса. Ето целия текст:
Паметен ден в историята на Стара Загора ще остане тридесет и първия ден от месец януари на две хиляди и осемнадесетото лето Господне, защото именно в този ден старозагорските общински съветници, проявявайки мъдрост и далновидност, следвайки своя дълг и отговорност, се вслушаха в гласа на Църквата и пренебрегнаха гласа на омразата. Този исторически ден, когато членовете Общински съвет Стара Загора трябваше да разгледат и да вземат решение по предложението на Старозагорския градоначалник за дарението на Старозагорска Митрополия на сградата на бившата Митрополия, изградена от блаженопочиналия митр. Методий на върха на парк „Аязмото“, преди да пристъпят към важното гласуване изслушаха две позиции по поставения въпрос. Първата позиция бе изразена от една дама, нагърбила се с отговорната роля да бъде представител на гражданското общество. Втората позиция бе изразена от един православен духовник, натоварен от Старозагорския епархийски съвет със скромната задача да бъде говорител на Старозагорската епархийска църква – духовенство и православно изпълнение. Съветниците изслушаха две позиции, които бяха поставили в центъра си личността и делото на блаженопочиналия Старозагорски митрополит Методий, благодарение на когото днес въобще може да става дума за парк „Аязмото“, а не за Ахмак баир. Първата позиция, имаща претенцията да е носител на справедливостта по отношение на старозагорските граждани, гръмко твърдеше, че слагането на знак на равенство между великото дело на митрополит Методий-истинската икона за старозагорци и църковната институция, е некоректно и спекулативно. Втората позиция, позовавайки се на историческите факти и ноторно известни обстоятелства, призоваваше към възстановяване на историческата правда и свеждайки глава пред подвига на митрополит Методий, предлагаше да не се осквернява неговата памет. Първата позиция със самоуверена категоричност отдели митрополит Методий от Църквата, на Която той бе отдал целия си живот, въпреки трудностите, които съпътстваха служението му. Втората позиция със свещен трепет и благоговейно почитание, считаше, че сегашните църковни дейци са макар и скромни и незначителни, но все пак приемници и продължители на делото на митрополит Методий. Първата позиция обиждаше и нападаше Църквата. Втората позиция твърдо, но неагресивно цитираше църковните канони.
Да възлюбени, животът е многолик и пъстър. Българската православна църква винаги е проявявала разбиране към различните хора, всякога е била толерантна към различните разбирания, постоянно е доказвала своята грижа дори и към онези, които „не са нейни“. Църквата и Божият народ, който я съставлява, винаги са помнели и са се ръководили от думите на Спасителя Христа, Който казва: „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас“ (Мат 5:11,12). Ето защо, ние православните християни не се учудваме, когато Църквата е подложена на хули и незаслужени клевети, защото „знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото“ (I Йоан. 10:23). Ние православните християни сме свикнали на подобно отношение и всякога сме получавали от Бога сили, за да преодоляваме човешките укори и по думите на св. ап. Павел „злословени да благославяме; гонени да търпим; хулени да се молим“ (I Кор. 4:12-16). Ние Христовите последователи не можем да се сърдим, а прощаваме, не можем да мразим, а обичаме, не можем да постъпваме с другите хора по начин, по който не бихме желали да постъпват с нас, защото помним Христовите думи „ както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лк. 6:31-36). Затова братя, ние прощаваме всички обиди, насочени към нас като грешни човеци, без значение дали са заслужени и незаслужени. Затова братя, ние не се сърдим за всички хули, които търпим, без да се интересуваме справедливи ли са те или не. Ето защо, ние превъзмогваме всички оскърбления, които понасяме, без да държим сметка за това, защо ги получаваме. Ето защо, ние сме готови да приемем дори и твърдението на една старозагорка, която от трибуната на старозагорския общински съвет заяви, че Църквата не се радва на доверието на хората, заради духовенството. Тук ние умишлено няма да споменем името на тази жена. Не защото не го знаем Не защото се ръководим от древната латинска мъдрост Nomina sunt odiosa. Не и защото не желаем да споменаваме нейното име, а защото ние не заклеймяваме един или друг човек, а изразяваме несъгласие с неговата позиция. Ние сме готови да изслушаме всяко мнение, но молим тези, които го изразяват да помнят истината, която ни открива Господ чрез св. ап. Павел, а именно, че “всичко ни е позволено, но не всичко е полезно; всичко ни е позволено, ала не всичко е за поука“ (I Кор. 10:23).
Да, ние вече казахме, че сме готови да търпим мнението на всеки. Да, ние вече изповядахме, че сме готови да простим на всеки. Да, ние вече заявихме, че обичаме дори онези, които ни мразят. Ние обаче, бидейки членове на Църквата и служители на Истината, макар и да разбираме това, което се случва, макар и да имаме обяснение за това, което трябва да изстрадаме, не можем да не издигнем гласа си, за да засвидетелстваме истината. Не можем да затворим очите си за правдата. Не можем да станем безгласни съучастници в несправедливостта. А истината е тази. Църквата е една, свята, съборна и апостолска. Тя има тези качества не заради нас, а въпреки нас. Тя притежава тези характеристики независимо от мнението на едни или други човеци, защото Нейните достойнства като мистично тяло Христово, Чийто глава е Сам Господ Иисус Христос. Ние не приемаме за добронамерено мнението на хора, които говорят за Църквата в трето лице, защото всички ние сме нейни членове. Ние не можем да приемем за меродавно мнението на хора, които отъждествяват църквата с един или друг човек, а не Я свързват с Нейния глава – Господ Иисус Христос.
Българската православна църква, като неотделима част от едната свята, съборна и апостолска Църква, макар и отричана от мнозина наши братя и сестри, за чието осъзнаване ние усърдно се молим, не страда от пороците, които й приписват. Църквата, според нейните недоброжелатели и критиканти, не била Обединителка, нямала заслуги за българското общество, била нетолерантна, нейните претенции ограничавали правата на друговерците и невярващите и какво ли още не. Не говорим ли ние за онази църква, чийто чеда и свещенослужители изнамериха славянското писмо? Не е ли същата църква причината българското племе да заеме своето заслужено място сред останалите европейски народи? Не е ли това църквата, благодарение на която ние имаме родова памет, вяра и език, които дори и жестоките поробители не успяха да ни отнемат? Това ли е нетолерантната църквата, която издигна своя глас, за да запази живата на българските евреи, които не бях нейни чеда? Това ли е покварената църква, чийто духовници с цената на много компромиси и лишения опазиха вярата у народа дори и в тъмните дебри на атеистическата държавна политика? Не е ли това онази църква, чийто верен служител облагороди „Аязмото“, за да му се радват неговите съграждани? Нима ще отречем, че именно православни духовници и верни чеда на св. Православна църква са светите братя Кирил и Методий, преподобните отци Йоан Рилски и Паисий Хилендарски, мъчениците Игнатий Старозагорски и йеродякон Игнатий – Васил Левски, благоверните царе Борис Покръстител и Петър, народните будители митрополитите Иларион Макариополски и Методий Кусев? Нима е спекулация, а не историческа истина отъждествяването на Църквата с нейните духовници и отъждествяването на православните свещенослужители с тяхната църква?
Нека обаче спрем с разсъжденията и да се върнем към радостта от съдбовното решение, взето от Общински съвет Стара Загора. Нека си спомним увещанието на св. ап. Павел, който казва: „Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса." /І Сол. 5:16-18/. Ето защо, обични чеда на Старозагорската епархийска църква нека се радваме, защото Бог поругаван не бива! Нека се радваме, защото Господ не е оставил Своите люде! Нека се радваме, защото Подателят на всяка мъдрост, умъдри и старозагорските общински съветници, внушавайки им добри мисли и решения! Ето защо, възлюбени в Господа братя и сестри непрестанно нека се молим, Бог да не ни оставя и да ни укрепява в нашите добронамерения! Нека се молим Господ да вразумява всинца ни, за да вървим заедно, подпомагайки се взаимно по пътя на спасението! Нека се молил, както за онези, които ни обичат и ни вършат добро, така и за онези, които ни мразят и ни причиняват болки! Ето защо, боголюбиви наши епархиоти нека благодарим първом Богу за всичките Му благодеяния към нас недостойните люде! Нека благодарим на ръководството на Община Стара Загора, което в единомислие показа желание и твърди намерение, ръка за ръка с Църквата, да работи за благоденствието на града и неговите жители! Нека благодарим накрая и на всички люде, чрез които се реализира благия Божий промисъл, както на онези, които със своите действия ни подпомагат в нашата мисия, така и на онези, които със своето упорство ни мотивират в нашите трудове и ни припомнят нашите слабости.
Паметен ден в историята на Стара Загора ще остане тридесет и първия ден от месец януари на две хиляди и осемнадесетото лето Господне, защото именно в този ден старозагорските общински съветници, проявявайки мъдрост и далновидност, следвайки своя дълг и отговорност, се вслушаха в гласа на Църквата и пренебрегнаха гласа на омразата. Този исторически ден, когато членовете Общински съвет Стара Загора трябваше да разгледат и да вземат решение по предложението на Старозагорския градоначалник за дарението на Старозагорска Митрополия на сградата на бившата Митрополия, изградена от блаженопочиналия митр. Методий на върха на парк „Аязмото“, преди да пристъпят към важното гласуване изслушаха две позиции по поставения въпрос. Първата позиция бе изразена от една дама, нагърбила се с отговорната роля да бъде представител на гражданското общество. Втората позиция бе изразена от един православен духовник, натоварен от Старозагорския епархийски съвет със скромната задача да бъде говорител на Старозагорската епархийска църква – духовенство и православно изпълнение. Съветниците изслушаха две позиции, които бяха поставили в центъра си личността и делото на блаженопочиналия Старозагорски митрополит Методий, благодарение на когото днес въобще може да става дума за парк „Аязмото“, а не за Ахмак баир. Първата позиция, имаща претенцията да е носител на справедливостта по отношение на старозагорските граждани, гръмко твърдеше, че слагането на знак на равенство между великото дело на митрополит Методий-истинската икона за старозагорци и църковната институция, е некоректно и спекулативно. Втората позиция, позовавайки се на историческите факти и ноторно известни обстоятелства, призоваваше към възстановяване на историческата правда и свеждайки глава пред подвига на митрополит Методий, предлагаше да не се осквернява неговата памет. Първата позиция със самоуверена категоричност отдели митрополит Методий от Църквата, на Която той бе отдал целия си живот, въпреки трудностите, които съпътстваха служението му. Втората позиция със свещен трепет и благоговейно почитание, считаше, че сегашните църковни дейци са макар и скромни и незначителни, но все пак приемници и продължители на делото на митрополит Методий. Първата позиция обиждаше и нападаше Църквата. Втората позиция твърдо, но неагресивно цитираше църковните канони.
Да възлюбени, животът е многолик и пъстър. Българската православна църква винаги е проявявала разбиране към различните хора, всякога е била толерантна към различните разбирания, постоянно е доказвала своята грижа дори и към онези, които „не са нейни“. Църквата и Божият народ, който я съставлява, винаги са помнели и са се ръководили от думите на Спасителя Христа, Който казва: „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас“ (Мат 5:11,12). Ето защо, ние православните християни не се учудваме, когато Църквата е подложена на хули и незаслужени клевети, защото „знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото“ (I Йоан. 10:23). Ние православните християни сме свикнали на подобно отношение и всякога сме получавали от Бога сили, за да преодоляваме човешките укори и по думите на св. ап. Павел „злословени да благославяме; гонени да търпим; хулени да се молим“ (I Кор. 4:12-16). Ние Христовите последователи не можем да се сърдим, а прощаваме, не можем да мразим, а обичаме, не можем да постъпваме с другите хора по начин, по който не бихме желали да постъпват с нас, защото помним Христовите думи „ както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лк. 6:31-36). Затова братя, ние прощаваме всички обиди, насочени към нас като грешни човеци, без значение дали са заслужени и незаслужени. Затова братя, ние не се сърдим за всички хули, които търпим, без да се интересуваме справедливи ли са те или не. Ето защо, ние превъзмогваме всички оскърбления, които понасяме, без да държим сметка за това, защо ги получаваме. Ето защо, ние сме готови да приемем дори и твърдението на една старозагорка, която от трибуната на старозагорския общински съвет заяви, че Църквата не се радва на доверието на хората, заради духовенството. Тук ние умишлено няма да споменем името на тази жена. Не защото не го знаем Не защото се ръководим от древната латинска мъдрост Nomina sunt odiosa. Не и защото не желаем да споменаваме нейното име, а защото ние не заклеймяваме един или друг човек, а изразяваме несъгласие с неговата позиция. Ние сме готови да изслушаме всяко мнение, но молим тези, които го изразяват да помнят истината, която ни открива Господ чрез св. ап. Павел, а именно, че “всичко ни е позволено, но не всичко е полезно; всичко ни е позволено, ала не всичко е за поука“ (I Кор. 10:23).
Да, ние вече казахме, че сме готови да търпим мнението на всеки. Да, ние вече изповядахме, че сме готови да простим на всеки. Да, ние вече заявихме, че обичаме дори онези, които ни мразят. Ние обаче, бидейки членове на Църквата и служители на Истината, макар и да разбираме това, което се случва, макар и да имаме обяснение за това, което трябва да изстрадаме, не можем да не издигнем гласа си, за да засвидетелстваме истината. Не можем да затворим очите си за правдата. Не можем да станем безгласни съучастници в несправедливостта. А истината е тази. Църквата е една, свята, съборна и апостолска. Тя има тези качества не заради нас, а въпреки нас. Тя притежава тези характеристики независимо от мнението на едни или други човеци, защото Нейните достойнства като мистично тяло Христово, Чийто глава е Сам Господ Иисус Христос. Ние не приемаме за добронамерено мнението на хора, които говорят за Църквата в трето лице, защото всички ние сме нейни членове. Ние не можем да приемем за меродавно мнението на хора, които отъждествяват църквата с един или друг човек, а не Я свързват с Нейния глава – Господ Иисус Христос.
Българската православна църква, като неотделима част от едната свята, съборна и апостолска Църква, макар и отричана от мнозина наши братя и сестри, за чието осъзнаване ние усърдно се молим, не страда от пороците, които й приписват. Църквата, според нейните недоброжелатели и критиканти, не била Обединителка, нямала заслуги за българското общество, била нетолерантна, нейните претенции ограничавали правата на друговерците и невярващите и какво ли още не. Не говорим ли ние за онази църква, чийто чеда и свещенослужители изнамериха славянското писмо? Не е ли същата църква причината българското племе да заеме своето заслужено място сред останалите европейски народи? Не е ли това църквата, благодарение на която ние имаме родова памет, вяра и език, които дори и жестоките поробители не успяха да ни отнемат? Това ли е нетолерантната църквата, която издигна своя глас, за да запази живата на българските евреи, които не бях нейни чеда? Това ли е покварената църква, чийто духовници с цената на много компромиси и лишения опазиха вярата у народа дори и в тъмните дебри на атеистическата държавна политика? Не е ли това онази църква, чийто верен служител облагороди „Аязмото“, за да му се радват неговите съграждани? Нима ще отречем, че именно православни духовници и верни чеда на св. Православна църква са светите братя Кирил и Методий, преподобните отци Йоан Рилски и Паисий Хилендарски, мъчениците Игнатий Старозагорски и йеродякон Игнатий – Васил Левски, благоверните царе Борис Покръстител и Петър, народните будители митрополитите Иларион Макариополски и Методий Кусев? Нима е спекулация, а не историческа истина отъждествяването на Църквата с нейните духовници и отъждествяването на православните свещенослужители с тяхната църква?
Нека обаче спрем с разсъжденията и да се върнем към радостта от съдбовното решение, взето от Общински съвет Стара Загора. Нека си спомним увещанието на св. ап. Павел, който казва: „Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса." /І Сол. 5:16-18/. Ето защо, обични чеда на Старозагорската епархийска църква нека се радваме, защото Бог поругаван не бива! Нека се радваме, защото Господ не е оставил Своите люде! Нека се радваме, защото Подателят на всяка мъдрост, умъдри и старозагорските общински съветници, внушавайки им добри мисли и решения! Ето защо, възлюбени в Господа братя и сестри непрестанно нека се молим, Бог да не ни оставя и да ни укрепява в нашите добронамерения! Нека се молим Господ да вразумява всинца ни, за да вървим заедно, подпомагайки се взаимно по пътя на спасението! Нека се молил, както за онези, които ни обичат и ни вършат добро, така и за онези, които ни мразят и ни причиняват болки! Ето защо, боголюбиви наши епархиоти нека благодарим първом Богу за всичките Му благодеяния към нас недостойните люде! Нека благодарим на ръководството на Община Стара Загора, което в единомислие показа желание и твърди намерение, ръка за ръка с Църквата, да работи за благоденствието на града и неговите жители! Нека благодарим накрая и на всички люде, чрез които се реализира благия Божий промисъл, както на онези, които със своите действия ни подпомагат в нашата мисия, така и на онези, които със своето упорство ни мотивират в нашите трудове и ни припомнят нашите слабости.
