Това изповядва Соня Фурнаджиева, един от казанлъшките таланти , разпната между трета си книга, поредната жестока загуба в живота си и ... Животът, който напук на всичко продължава.
В Дом "Петко Стайнов" в Казанлък тя събра приятели и близки. Среща даде на живи и мъртви, за да представи третата си стихосбирка- „Рисувам фадо"".
Семплата на външен вид книга съдържа 38 невероятни стиха, , 5 прози и 11 френски произведения, преведени от авторката.
Третата си, дълго изстрадана книга Соня е посветила на предци и наследници, и на дъщеря си Даниела.
„ Рисувам фадо" се появи навръх три тъжни юбилея- 6 месеца от внезапната смърт на 15 годишната й дъщеря Даниела, 6 години от смъртта баща й и 9 години - от загубата на майка й.
Издава „ Рисувам фадо" със собствени средства- закъснелите и принудително „ спестени" по този начин плащания на инвалидната й пенсия и с малко помощ от приятели.
Книгата, своеобразна изповед може да бъде намерена в книжарница „Рамита" - Казанлък.
Другите две книги на Соня Фурнаджиева са: „ Пароли" и „ Жива Луна".Соня е дъщеря на покойния поет Стефан Фурнаджиев.
/ Фадо- е от латински: fatum - съдба) е жанр в традиционната португалска градска инструментална и вокална музика, същността на който често се изразява с непреводимата дума „саудаде" (на португалски: saudade), съчетаваща в себе си понятия като самота, носталгия, копнеж по непостижимото и любовна мъка./
Соня за Соня
„Аз съм грозно и отвратително същество, от време на време варосвам терасите , за да се белне душата ми..."
„...Сърцето ми е заключено- стомна за катък."
„Аз съм бойно поле изорано от бомби..."
Аз съм марсово поле, в което скитат обезводнено нищо ,
Смърт и самота.
С черни криле кръжи мъката.
Аз не съм като другите хора
Заченали са ме извънземни
при изгрева на луната
всички грехове са посадили в мен.
Ям, пуша, пия
Любя от все сърце...
От Соня:
„ Откакто майка умря,
Осиновиха ме жените на града-
Комшийки, колежки, приятелки
Обличат ме, къпят ме,
Обличат ме
С топла женска любов
Откакто татко умря,
Осиновиха ме мъжете на града-
Съветват ме, черпят ме,
Не ме изоставят сама...
НЕ Е СЪЩОТО."
„Да прекараш Бъдни вечер
В компанията на мъртви
Коледа с вампири
Оглозгани елхи
Озъбена зима-без сняг
Замръзнала душата
Замръзнала устата ми
Счупени са кучешките зъби
Не кърви
Коледа- сама вампирска
Бъдни вечер
Да се сбъдне
Да замръзне
Кучешки, вампирски зъб
Забит в гърлото на самотата."
За Соня:
Тя е от онези странни хора, които няма как да не оставиш завинаги в душата си. Поради факта, че оставят незабравим отпечатък в нея: горяща смесица от талант, болка, любов и гениалност. Сигурно затова и често я бъркат с лудите: когато заговори на своя си език- непрощаващ, категоричен, красив, пропит от изгарящо и окопчано страдание и недолекувана, хронична болка, полята с воля за любов.
Родена е на Стефановден, преди 45 години. На светеца кръщава първородния си син, дошъл на бял свят в резултат на кармична любов- навръх Преображение и два дни преди последния й кандидатстудентски изпит. Голямата й мечта е да завърши медицина, но тръгва по друг път- завършва френската гимназия „ Ромен Ролан" в Стара Загора, а после и начална педагогика във Великотърновския университет.
Зад гърба си вече има 3 книги, три деца- двама сина на 17 и на 27 години и една отишла си жестоко от живота дъщеря, два брака и два развода. Твърди, че е била щастлива, ,само когато е влюбена.
За невероятно женските си години е вече и баба, на тригодишната Симона, която в трудните часове на тъга и самота я радва с присъствието си.
Има шарен живот, в който „ смъртта не я иска, любовта също". Десетки са опитите й да си тръгне от живота . Счита, че е езичница, защото се кръстила сама на 17 години. Работила е какво ли не: от касиерка в стола на „Арсенал" , 13 години е била учителка, козар в Италия, плаща с картини и така пропътува на автостоп разстоянието от Италия до Германия, известно време е на работа и в казанлъшката библиотека, а сега изкарва хляба си като чистачка в музея в Казанлък, благодарение на приятели и получава пенсия от 123 лева от ТЕЛК. Не крие, че диагнозата, която й поставят лекари преди време- й пречи да си намери подходяща работа. Владее френски, италиански, руски, рисува, пише.
В самотните си, тъжни часове вади от тетрадки и бележки на покойната си дъщеря стиховете й- с надеждата като събере сили един ден и те да видят бял свят. „Имах лазарка- Бог ми я отне и сега съм му сърдита", признава с окопчани сълзи Соня.
Оттам и започваме разговора: от рисуването на носталгията , на самота, на копнежа по нещо, което вече го няма.
Как се рисува фадо, Соня?
С емоции. Когато нещо те е впечатлило, белязала силно, „хванало" „ те е , се рисува фадо лесно.
Живееш непрекъснато в два свята: на живите и на скъпите ти мъртви. В кой се чувстваш по-добре и се живее по-лесно?
Един и същи свят е това, няма разлика. Те са успоредни светове. Споделят се.
Как се пише красиво за болката?
Всеки живее с някаква болка. Но не на всеки е дадено да е непоносима. Пише се. Така се приглушава . Няма да крия, след като загубих Даниела, не мога да пиша. Онемях, изсъхнах, едва през май написах едно-единствено стихотворение- „Реквием". Преди време имах пак такъв период- среща на чай, на който ме покани Диана Рамналиева ме отключи пак за писането. Така се роди и „Мъртвешко къпане".
Плачеш ли нощем и за какво?
За всичко и за всички. За живи и за мъртви.
Кога си била щастлива?
Когато съм обичала. Имала съм любови ,колкото си искам. Любовта е венеца на живота , затова и не бягам от нея.
А не те ли е страх от болката на любовта, когато си отиде, когато се прекърши?
Не, любовта не значи щастие, тя е страдание. Солта на живота, онова, което го овкусява. Щастие е да даваш в любовта , да обичаш. Любовта е мълния, не се знае кога ще те тресне.
Влизаш ли в църква?
Влизах. Вече не- сърдита съм на Бог. Отне детето ми. Моето бъдеще. Но съм му и благодарна, за всичко, което преживях. Избраните не могат да избират.
А къде се молиш?
Не се моля вече. Пресъхнаха изворите. Всичко е суета. Животът е суета, сън, лъжа. Може би ние сме мъртвите, а онези там горе - те са живи.
Щастлива ли си сега?
Била съм щастлива. Всичко, което съм искала, съм го постигнала.
Кого обичаш сега?
Обичам цигарите- те са моите войници. Обичам Тунджа, Габарево, „Плачи могила", децата си обичам . Обичам мъжете, жените- децата в тях. Обичам хората.
На кого се уповаваш в трудни мигове?
На никой. Сами сме. Той Бог не помага, че ни е ли? ..
Как бягаш от болката? Къде се спасяваш?
Чета в несвяст. В музиката. Слушам всичко- Едит Пиаф, Ел Греко, всичко.
Съжаляваш ли за нещо в живота си?
Не, за нищо. Лудите сме мъдри.
Сега има ли кой да те обича?
Да, синовете ми. Внучката ми. Имам приятели, братя.
А ти имаш ли кой да обичаш?
Да, книгите, децата си. Но съм мъртва вече отвътре. Загубих Даниела, а я държах за ръце. Празно е там. Не е същото. Черупка съм.
А искаш ли нещо от Господ?
Не, нищо не искам. Нямам отношения с него.
А ако стават чудеса, кое да е твоето?
Даниела жива. Тук, до мен.
