Борбата за независимост има различни измерения. Едно от тях е това на 29-годишния Томаш Начев от Плевен, който е роден със синдром на Даун. Младежът е пример за извоювана независимост, такава от каквато имат нужда много деца с увреждания. Тя обаче, е резултат от семейната грижа, а не от живот по социалните домове.
Симпатичен, усмихнат, бъбрив и лъчезарен - това е впечатлението, което оставя у хората Томаш. Макар и годините му да не са малко, заради болестта си той мисли и действа като подрастващ тийнейджър. Въпреки, че по външния му вид може да се разбере, че е болен, той отдавна е надскочил етикета "дете с увреждане". С много неща се е научил да се справя сам благодарение на упоритостта на майка си - полякинята Барбара Начева. Учителката по руски език е вложила всичките си сили и умения да помогне на сина си да си извоюва независимост. Възпитала е у него любов към книгите и въобще към словото.
Благодарение на желанието си да учи, Томаш завършва десети клас в помощното училище в Плевен. Там, и по време на посещенията си в Дневния център за деца и младежи с увреждания, той успява да развие своите таланти. Играе народни танци, пее, любител е на спорта и дори се е научил да готви. Има специалност "помощник обществено хранене", а кухнята е мястото, където той се вихри и приготвя вкусотии за цялото си семейство.
Сред специалитетите му са баница, таратор и различни сладкиши. Докато работи в кухнята, Томаш си припявя български хитове, а сред любимите му песни е "Ах, морето" на Тони Димитрова. С това уменията на Томаш обаче не се изчерпват. Той е и спортист, състезател е по боче и дори има медал от игрите за деца и младежи с увреждания Спешъл олимпикс. Страстта му обаче е футболът, а отборът, за който вика, е ЦСКА.
Освен, че е талантлив и работлив, младият мъж обича децата и затова помага на сестра си за отглеждането на племенниците. Гледам ги, за да може кака да си почине, казва Томаш. Така той помага, както на него са му помагали. А майка му, която е предпочела да го отгледа, вместо да го остави в дом, е намалила с единица бройката на децата с увреждания, оставени на държавата. Ако е бил изоставен, и Томаш можеше да е в черната статистика на децата, починали в социалните домове. За семейство Начеви обаче, Томаш е дар, а не наказание.
