В последните месеци в България омразата се превърна в основна движеща сила. Хората търсят отдушник на недоволство си от мизерния живот и лутайки се, откриват виновника в управляващи, в монополи, в съдебна власт, в конституция...
Нови „спасители" и стари муцуни, с много и най-различни интереси и амбиции - от чисто лични, до политически и икономически, се стремят да насочат разрушителната сила на омразата ту в една, ту в друга посока. Но най-лошото, което се случи, поне според мен е, че тя достигна неистови измерения. Всеки започна да мрази нещо или някого. И точно в това време в Габрово дойде бедствието- незапомнено и ужасяващо.
Ураганът помете вековни дървета, отнесе покриви и разруши болници, училища, читалища, детски градини, стотици домове и автомобили. Стихията взе човешки живот, а мнозина пострадаха. И тогава през тези дълги страшни 8 часа, докато вилнееше стихията, полицаи, пожарникари, общински служители, обикновени граждани, с риск за живота си, спасяваха другите. Със сигурност, ако не бяха те, ранените и загиналите щяха да са много, много повече.
На следващия ден голяма част от габровци изразяваха готовност да се включат в разчистването, като доброволци. Форумите се изпълниха с благодарности и желание за помощ. Бедствието, което ни сполетя, всъщност ни обедини. Но...само след два дни стъкларски фирми вдигнаха цените, пострадали недоволстваха от изискванията за получаване на помощ и във форумите отново се появи омразата. Питам се, колко урагана са необходими, за да станем по-добри, да разберем силата на единението и дълго ли още омразата ще избира пътя, по който да вървим.
