Тези думи принадлежат на синеокия карловец Васил Иванов Кунчев. Личност „с бистър и разсъдлив ум, с необикновена воля, с рядко постоянство и чудесна смелост“ - той е Апостола на българската свобода. Той и никой друг не е наричан така. Той е безспорен връх, до който ние стигнахме по пътя на историческото ни минало и затова с категоричност бе определен за най-великия българин.
Левски не може да бъде характеризиран с един епитет, колкото и хвалебствен да е той, нито пък изчерпан в съдържанието на един образ или поетична метафора. Мнозина са се опитвали да надникнат в тайната на формирането на най-светлия деятел в новата ни история, в неговия нравствен образ, изплетен сякаш само от светлина, почти без сянка. Според народният поет и писател Иван Вазов, „Дяконът, Васил Левски, Апостолът, човекът познат под тези имена бе пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да предизвика събитията, да създаде бъдещето!...“.
Първата поява на Васил Ив. Кунчев като самостоятелна личност на историческата сцена на българското националнореволюционно движение е през пролетта на 1868 г. Тогава той пише на стария четнически войвода Панайот Хитов, че е намислил да свърши нещо, ако рече бог и с негово позволение – „Ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си“. В тези решителни думи се събират прозренията на Левски да потърси нови пътища за развитието на освободителните борби на българите. Той възприема комитетската структура като особен курс към българското Освобождение. Левски пръв залага на български сили и на българска суверенна организация, част от която е и габровския революционен комитет, създаден от него при едно от поредните му идвания в Габрово през лятото на 1870 г.
Той беше надеждата за нашия изстрадал народ; той беше олтар, пред който народната душа се опомни и намери пътя към въпросите за разрешаване на националната ни съдба. Затова и ние историците винаги търсим в него образци на революционни добродетели, философите – морално съвършенство, писателите – обаятелна личност. Но през зимата на 1873 г. процесът „Васил Левски“ остава неизвестен – без дебати и манифестации, без интервюта и любопитни снимки. Тогава светът не узнава за голямата драма в софийския конак, където един от големите му синове чрез своето мълчание произнася присъдата си над разклатената вече Османска империя. Левски не използва процеса, за да разтръби своето име, да търси място в историята. Той вече има това място, а и е уверен, че „историята няма да прикачи заслугите другиму“. Тих и спокоен е, смирен пред смъртта в името на България, защото неговото усещане за историческа вечност е събрана в думите му, изречени през май 1871 г.: „Времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме“. Краят на всеотдайната му служба в полза на народ и Отечество, продължила почти 12 години, се увенчава с една „честна смърт“, така както се е врекъл още в лето 1861-о.
Навярно след нови 145 години, когато денят, в който България се прости със своя най-велик син, отново събере нейните бъдни поколения и тогава, както и сега, в очите им ще има един въпрос и душите им ще търсят един отговор – с какво чело и с какви очи сме застанали пред Апостола. По достойни и родолюбиви пътища ли сме вървели, за да стигнем до паметните знаци, белязали неговия живот, деятелност и гибел.
145 години след последния му час Апостола си остана най-невероятната, най-необяснимата рожба на българската земя. Където и да го сложим – все по-голям е; с каквито и цветове да го рисуваме – неговите човешки цветове все по-силни са. Шестте букви, с които изричаме Левски, името на най-великия българин, са достатъчни, за да бъдем вписани в световните свидетелства на нациите и народите, защото българското време на Апостола съвпада с европейското.
Левски не може да бъде характеризиран с един епитет, колкото и хвалебствен да е той, нито пък изчерпан в съдържанието на един образ или поетична метафора. Мнозина са се опитвали да надникнат в тайната на формирането на най-светлия деятел в новата ни история, в неговия нравствен образ, изплетен сякаш само от светлина, почти без сянка. Според народният поет и писател Иван Вазов, „Дяконът, Васил Левски, Апостолът, човекът познат под тези имена бе пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да предизвика събитията, да създаде бъдещето!...“.
Първата поява на Васил Ив. Кунчев като самостоятелна личност на историческата сцена на българското националнореволюционно движение е през пролетта на 1868 г. Тогава той пише на стария четнически войвода Панайот Хитов, че е намислил да свърши нещо, ако рече бог и с негово позволение – „Ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си“. В тези решителни думи се събират прозренията на Левски да потърси нови пътища за развитието на освободителните борби на българите. Той възприема комитетската структура като особен курс към българското Освобождение. Левски пръв залага на български сили и на българска суверенна организация, част от която е и габровския революционен комитет, създаден от него при едно от поредните му идвания в Габрово през лятото на 1870 г.
Той беше надеждата за нашия изстрадал народ; той беше олтар, пред който народната душа се опомни и намери пътя към въпросите за разрешаване на националната ни съдба. Затова и ние историците винаги търсим в него образци на революционни добродетели, философите – морално съвършенство, писателите – обаятелна личност. Но през зимата на 1873 г. процесът „Васил Левски“ остава неизвестен – без дебати и манифестации, без интервюта и любопитни снимки. Тогава светът не узнава за голямата драма в софийския конак, където един от големите му синове чрез своето мълчание произнася присъдата си над разклатената вече Османска империя. Левски не използва процеса, за да разтръби своето име, да търси място в историята. Той вече има това място, а и е уверен, че „историята няма да прикачи заслугите другиму“. Тих и спокоен е, смирен пред смъртта в името на България, защото неговото усещане за историческа вечност е събрана в думите му, изречени през май 1871 г.: „Времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме“. Краят на всеотдайната му служба в полза на народ и Отечество, продължила почти 12 години, се увенчава с една „честна смърт“, така както се е врекъл още в лето 1861-о.
Навярно след нови 145 години, когато денят, в който България се прости със своя най-велик син, отново събере нейните бъдни поколения и тогава, както и сега, в очите им ще има един въпрос и душите им ще търсят един отговор – с какво чело и с какви очи сме застанали пред Апостола. По достойни и родолюбиви пътища ли сме вървели, за да стигнем до паметните знаци, белязали неговия живот, деятелност и гибел.
145 години след последния му час Апостола си остана най-невероятната, най-необяснимата рожба на българската земя. Където и да го сложим – все по-голям е; с каквито и цветове да го рисуваме – неговите човешки цветове все по-силни са. Шестте букви, с които изричаме Левски, името на най-великия българин, са достатъчни, за да бъдем вписани в световните свидетелства на нациите и народите, защото българското време на Апостола съвпада с европейското.
