„В Добрич няма достъпна архитектурна среда за хората с увреждания" заяви в ефира на Дарик Кристина Димитрова - социален педагог в Центъра за социална рехабилитация и интеграция. „Негативното отношение, страхът към хората с различия в нашето общество не е отминал, а те се коренят в българската народопсихология" - сподели Димитрова и припомни обичайната за българите гледка как здрав човек чука на дърво да не го споходи участта на недъгав.
„Никой не е виновен за това, че не вижда, не чува или не може да се движи, а последното от което се нуждаят хората с недъзи е съжалението на околните" - категорична бе Кристина Димитрова. Тя е ръководител на екип от 6 души, в който работят социални работници, логопед и рехабилитатори.
Центърът за социална рехабилитация и интеграция предлага социални услуги на 45 души, в това число курсове по брайлово обучение и компютърна грамотност.
„Безработицата сред хората с увреждания е много голям проблем" сподели още Димитрова. Тя подчерта, че днешният 3 декември не е празник за хората с различия, а повод да напомнят за себе си и за това, че очакват адекватно отношение на другите към тях.
Предлагаме ви част от интервюто на Валентина Добринчева с нея:
Различно ли виждат света наистина различните хора, както определяме хората в неравностойно положение? Различни ли са те наистина?
Според мен, да, различни са, но от философска гледна точка какво е различие? Различен би бил и човек, който е със синя коса. Това е една палитра, която ние трябва в повечето случаи да си я съхраним, защото различието все пак дава богатство. Аз мисля, че хората с увреждания не могат да имат различна гледна точка към живота, а от проблемите, с които се сблъскват, в един момент те се озлобяват, да не говорим, че ако са изолирани и не могат дълго време да напускат жилищата си и да общуват с близки и приятели, се маргинализират и придобиват негативно отношение към всичко заобикалящо ги.
Понякога май има такова дори към хора, които се опитват да помогнат?
Ние нямаме възможност за пълното разгръщане на редувана социална интеграция. Когато говорим и за достъпна среда, влизат много фактори и един от тях е адекватното отношение на хората в норма към всички с някакви физически проблеми. В повечето случаи хората с увреждания се опитват да се интегрират, но страхът от различния все още битува в нашето общество. Хората си казват "О, Боже, дано мен това не ме сполети" и бягат като попарени. Нашата народопсихология е такава и трябва да се работи в тази посока, защото никой не е виновен, че не вижда, не чува или има интелектуален проблем.
Как може наистина да бъде прекрачена границата между уж нормалните и различните?
Те хората са го измислили в другите страни. Когато бъде въведено интегрираното образование и тези хора са сред нас на работа, на улицата, така с течение на времето, става ясно, че имат същите потребности - да се разходят, да идат на театър, да видят някоя изложба, да работят. С течение на няколко поколения, мисля, че ще могат да се приемат равностойно. Един човек с увреждане не може да бъде абсолютно независим, но би могъл да е полезен с това, което е останало от неговия ресурс.
Какви любими занимания могат тези хора да упражняват в Добрич, предлага ли градът ни спорт, забавления за тях? Как се компенсира невъзможността за даден вид занимания - например четене?
В заведенията за социални услуги се предлагат занимания, които да осмислят свободното им време. Ако имаме късно ослепели хора, които не могат да четат, задължително те минават курс по Брайл или компютърна грамотност, за да успяват да четат.
На по-късна възраст успяват ли да усвоят Брайл?
Аз съм много горда с една моя ученичка, която на 40 години успя за 3 месеца да се научи. Имам и по-възрастни, които са успявали, стига да няма увреждане на тъканите на ръцете от тежък физически труд. Всеки със запазен интелект може да се научи да работи с говорещия софтуер, който се ползва в България от няколко години. Четенето при слепите не е невъзможно. Има и фонотеки със записани книги. Интернет разширява възможностите необятно.
Как се отнасят работодателите - има ли такива въобще, наемащи хора с увреждания?
Нямам официална статистика от Бюрото по труда, но доколкото зная единствен или поне 99% от работодателите на хората с увреждания е община град Добрич. В повечето случаи работят по различните програми и мерки за временна заетост. Единици сме тези на постоянен трудов договор.
Този 3 декември повече празник ли е за тези хора или е ден за изостряне на вниманието към тях?
Аз го усещам като ден за изостряне на вниманието. Да кажем от какво имаме нужда отново, защото не можем само да плачем, а да кажем как то трябва да стане.
Защо все се получава така, че се въртим около истината когато говорим за хората с увреждания - защо има толкова много различни сдружения и защо едните смятат, че другите не се занимават дейно или в правилната посока?
Наистина и аз съм се питала. Създадоха се много неправителствени организации, но аз смятам, че всяка би могла да има своето поле за действие, знаейки потребностите на своята целева група, и максимално точно да разработват проекти.
Да, но те се оплакват, че финансирането не достига?
При едно добро управление, би трябвало да има поле за изява, но в много от случаите ръководствата не са добре обучени, за да реагират добре на потребностите на своята група.
Чуйте останалата част от разговора в аудиото.
