В новия епизод на подкаста “Храмът на историите” пред Мон Дьо застава световноизвестното българско сопрано Соня Йончева. Певицата говори за опасността артистът да се изгуби в собствените си роли и образи – не само на сцената, но и в личния живот. „Да. Много често, особено като имах по-малко опит, като актриса или дори като жена“, признава тя, връщайки се към периода, в който за първи път влиза в образа на Норма – жена, изоставена заради по-млада. „И аз тогава си бях много така предразположила по-негативно към моят съпруг“, разказва Йончева за тънката граница между сценичната емоция и реалността. Въпреки световната си кариера, тя е категорична, че най-важната ѝ роля остава извън прожекторите: „Преди да реша да бъда артист, аз реших да бъда майка. Да бъда майка за мен беше номер една причина да съществувам.“
Да привлечеш световни имена в центъра на София
Йончева разкрива и как е успяла да привлече едни от най-големите световни имена на класическата сцена в България. Сред тях е и тенорът Йонас Кауфман, когото мнозина определят като тенор №1 в света. Началото идва съвсем естествено – по време на съвместната им работа в Опера Цюрих. „Ние пяхме заедно „Тоска“ в Цюрих. И аз му казах – виж, толкова добре се сработваме в тези две роли. Не би ли искал да дойдеш в София?“, спомня си тя. Отговорът на Кауфман бил кратък, но достатъчен, за да отвори вратата към мащабния проект: „Защо пък да не?“
Така започват разговорите, а след тях и реализацията на концерт, който събира световни звезди пред Храм-паметник „Свети Александър Невски“. До Кауфман застава и виртуозният цигулар Дейвид Гарет, когото Йончева определя като „суперзвезда“ – артист, който смесва класика, рок и поп култура. В проекта се включват още Софийска опера и балет с част от декорите, хора и оркестъра си – детайли, които според певицата са „важни елементи“ за мащаба и посланието на събитието.
А посланието, което тя иска да изпрати към света, е категорично: „Че България е културен център на класическата музика. И това е само началото.“ За Йончева културата не е просто сцена и публика, а визия за бъдещето. „Културата е бъдещето. Това е моето мото“, казва тя.
В интервюто разговорът стига и до темата за изкуствения интелект и неговото място в изкуството. Според Йончева има нещо, което никога няма да може да бъде заменено от машина – човешката емоция. „Абсурдно е това да се случи, според мен“, категорична е оперната прима. „Тази гъвкавост, тази фантазия, която един артист би могъл да има на сцената, един робот няма как да я пресъздаде.“
Защо в последните години превърна разговора за психичното здраве на децата в твоя мисия по някакъв начин? Откъде дойде това?
Това дойде от моите деца. За да бъда наистина откровена, имаше един момент, който все още съществува и го виждам в очите на моя син, който в неговите собствени битки вътрешно в себе си превъзмогваше моменти, които са много трудни за него поради факта, че той практически изгражда себе си и расте без майка си и баща си. Ние сме постоянно нанякъде. Виждайки този процес, аз бях много пряко засегната. Имаше един момент, който сина ми каза, аз мразя музиката, защото музиката ни разделя. И аз не исках той да мисли това. Исках за него музиката да е по-скоро един проводник, да е едно негово оръжие, тайно оръжие, в което може да го използва за самия себе си и да се изрази чрез него. И видях ефекта, нещата, които той постигна и ефекта, който имаше изкуството върху него. Той започна да твори, започна да изразява себе си, чрез пръстите си, чрез гласа си. С различни неща, които са останали в неговото съзнание. Аз смятам, че изкуство наистина е един проводник на нашите емоции и за децата е от изключителна важност.
Да превърнеш опита в кауза
Психичното здраве на децата е нещото, която оперната прима постепенно превръща в своя лична мисия. И причината за това са собствените ѝ деца. „Имаше един момент, който все още съществува и го виждам в очите на моя син“, споделя тя с болезнена откровеност. Йончева признава, че децата ѝ растат в свят на постоянни пътувания, раздели и отсъствия заради международната ѝ кариера. „Той практически изгражда себе си и расте без майка си и баща си. Ние сме постоянно нанякъде“, казва тя.
Най-тежкият момент за нея идва, когато синът ѝ признава: „Аз мразя музиката, защото музиката ни разделя.“ Думи, които я разтърсват и променят начина, по който гледа на изкуството и неговата роля в живота на децата. „Не исках той да мисли това“, казва тя. Вместо причина за дистанция, Йончева иска музиката да се превърне в „тайно оръжие“ за нейния син – начин да изразява себе си, да преодолява вътрешните си битки и да намира собствен глас. Именно тогава вижда и силата на изкуството. „Той започна да твори, започна да изразява себе си чрез пръстите си, чрез гласа си“, разказва тя. Според нея изкуството е „проводник на нашите емоции“ и има огромно значение за емоционалното развитие на децата.
Като майка, Йончева признава, че най-силно я плаши загубата на идентичност в съвременния свят. „Тези аватари, за които говорим, не са само в интернет пространството, те са и между нас“, казва тя. Според нея обществото все по-често подтиква младите хора да се вписват в модели, създадени от други, вместо да изграждат собствена индивидуалност. „Опитвайки се да бъдем индивидуални, ние всъщност потискаме новото поколение да прилича на нещо, което някой е определил“, заключва Соня Йончева.
