Мария Петрова е от онези личности, които оставят следа много по-дълбока от спортните резултати. Три пъти световна шампионка, част от златната история на българската художествена гимнастика, знаково име за цяло поколение. Но отвъд титлите, отвъд образа на жената, която изглежда винаги организирана и подредена, стои човек с неочаквана мекота и откровеност.
Днес, на 50, Петрова говори за себе си пред Пред Мариян Станков – Мон Дьо с повече простота. „Душата ми е млада“, казва тя. Не като фраза, а като наблюдение. Годините са я променили, но не и онова детско любопитство, което някога ѝ е носило прякора „Кики въпросителната“.
Търсещото момиче и строгата зала
Като дете Мария е била човек на крайностите. „Или обичах нещо, или не. Или харесвах, или не. Тази дисциплина, тази сериозност, тази концентрираност някак ме определяше доста по-строга", спомня си тя.
Гимнастиката я променя. Строгият режим, високите очаквания и състезателната среда я учат да вижда нюансите. Да търпи. Да забавя реакциите си. Да изчаква момента, в който емоцията може да бъде полезна, а не разрушителна.
Не крие, че е имало дни, в които е искала да си тръгне. Моменти на изтощение, на съмнение, на сблъсък между желания и възможности. Но именно тези мигове оформят характера ѝ. „Станах силна, защото трябваше“, казва тя.
Уроците от върха
Успехът при художествената гимнастика идва бързо, но не и лесно. Победите ѝ са резултат от години натрупване, а загубите – от уроци, които не се забравят.
Олимпиадата в Атланта е едно от събитията, които тя си спомня ярко. Не заради резултата, а заради момента на осъзнаване, че спортът не винаги възнаграждава усилието. Но не говори за това с огорчение. По-скоро с приемане.
„Имаше глад, който остана“, признава. Този глад обаче я държи будна. Научава я, че недовършеното понякога е по-ценно от самия успех, защото поддържа желанието за движение напред.
Жена от стихия
Мария описва себе си като водна стихия – бурна, променлива, силна. Емоцията при нея никога не е била дребен детайл, а основна движеща сила.
С годините се научава да я контролира. Да я превръща в инструмент, не в пречка. Но признава, че това е процес – съзнателен, дълъг и понякога изтощителен. Силата е качество, което трябва да бъде управлявано, иначе може да събори и самия човек.
Любовта без формули
Когато среща Борислaв Михaйлов, той вече е известна фигура. Един от символите на футболната „златна генерация“. За Мария обаче това никога не е било решаващо.
„Аз не мисля, че любовта може да бъде контролирана. Не можеш да контролираш любовта. Можеш да контролираш само себе си и твоите реакции и действия“, казва тя. Говори за него спокойно, без да използва големи думи. Споделя, че я е впечатлил с човещина и чувство за хумор. Останалото идва естествено.
Отношенията им са се променяли през годините – както се променят хората, които поемат нови роли, нови отговорности и нови предизвикателства. Но Мария говори за тях с уважение и осъзнатост. Не търси сензация в личния си живот.
Майчинството – първото съзряване
Появата на дъщеря ѝ е моментът, в който разбира, че силната жена трябва да бъде и мека. И търпелива. И гъвкава.
Не крие, че е изпитвала вина заради честите отсъствия – състезания, пътувания, ангажименти. Но вярва, че човек трябва да върви по своя път, за да бъде истински пример. „Важно е детето да вижда, че майка му е добре“, казва тя.
Този баланс не винаги е бил лесен. Но Мария никога не се оплаква. Приема го като част от отговорността да растеш заедно с детето, а не пред него.
Тишината след спорта
След края на активната кариера идва периодът на преосмисляне. Мария се включва в съдийството – трудна, прецизна и често неразбрана роля, която изисква безупречност.
Тя приема това предизвикателство по свой начин – дисциплинирано и с внимание към детайла. Но в същото време започва да търси и други пространства, в които да бъде просто човек, а не само име.
Човекът, който не руши
Петрова избягва конфликти. Не защото се страхува от тях, а защото ги смята за излишни. „Не руша мостове“, казва. Това е принцип, който следва без да го натрапва.
Когато е критикувана, не влиза в обяснения. Знае, че хората виждат само част от картината. Приема, че мненията са различни. И продължава напред.
Една лента и много живот
Ако трябва да опише любовта си с уред, тя избира лентата – „феерична, романтична, понякога заплитаща се“.
Същото важи и за живота ѝ. Красив, хаотичен, най-силно видим, когато се движи.
Мария вярва, че жената трябва да бъде такава, каквато се чувства – без да се съобразява с шаблоните за възраст, роля или очаквана „позата“.
„На 50 се чувствам добре“, казва тя. „Имам много да дам.“
Посоката напред
На този етап от живота си Петрова иска да бъде по-искрена в общуването, по-видима в човешкия смисъл, не само като спортна фигура.
Не търси драматични промени, но допуска нови пространства – работа, която я вдъхновява, нови професионални посоки, повече свобода.
На финала въпроса, който винаги задава Мон Дьо. Ако беше Господ, какво би казвала за Мария Петрова?
„Чедо мое, никога не забравяй, че преди всичко си човек.“
Цялото интервю гледайте в YouTube канала "Храмът на историите".
