1604 г. отпечатан е първият екземпляр на книгата „Приключенията на Дон Кихот де ла Манча” от Мигел де Сервантес. Първият бестселър в историята е пуснат в продажба на 16 януари 1605 г. Втората част на романа излиза десет години по-късно.
Авторът Мигел де Сервантес работел като доставчик на продукти за флотата на Испанската армада, а по-късно и като бирник. Правителството обаче на няколко пъти го вкарвало в затвора, тъй като не можел да даде задоволително обяснение защо не е успял да събере необходимите данъци. Именно по време престоите му в затвора го връхлита идеята за мъж, който се мисли за странстващ рицар и се опитва да върши чудатите подвизи, описани в средновековните разкази.
Към днешна дата съществуват множество адаптации на романа, като основният текст също бива многократно преиздаван. През 2005 г. книгата празнува 400-годишнина, която беше отбелязана по цял свят. Любопитен факт е,че испанското правителство пусна в обръщение монета от 2 евро, на гърба на която е изобразен рицарят с леген за бръснене на главата, стара ризница и копие.
Историята разказва за приключенията на испанския идалго дон Кихот и неговия оръженосец - Санчо Панса. Алонсо Кехана е един обикновен благородник, вманиачен в четенето на рицарски истории и книги.
Неговите приятели и роднини го вземат за луд, когато ненадейно главният герой променя името си на дон Кихот и се самопровъзгласява за рицар. Дон Кихот поема на път из земите на тогавашна Испания, яхнал своята кранта - коня Росинант (исп. кранта), за да изобличава злото и да защитава бедните и нещастните от неправдите.
В процеса на развитие на историята и двамата герои преживяват метаморфоза, като възприемат част от основните черти на другия. Дон Кихот и до днес е нарицателно за непрактичен идеалист, а изразът „да се бориш с вятърни мелници” е добил световна популярност. В края на историята, на смъртния си одър, дон Кихот осъзнава, че се е вживял в невъзможна илюзия, но неговият оръженосец го моли да не се отказва.
1699 г. Петър I променя използвания тогава руски календар и въвежда Нова година на 1 януари, вместо на 1 септември.
Новата година в Русия се празнувала още от края на 15 в., но на 1 септември. Тази дата е определил великият московски княз Иван III. Оттогава в първия ден на есента Съборният площад на Московския Кремъл се пълнел с народ, а царят и свитата му в празнични дрехи излизали от двореца.
Патриархът оглавявал шествието на духовенството с икони. Приближавайки се към царя, той благославял повелителя и му пожелавал здраве. Започвало се тържественото богослужение, след което царя и патриарха подред били поздравявани от всички боляри и православни йерарси.
През 1699 г. царят реформатор Петър I, прекроявайки руския живот на европейски маниер, решил да въведе еднообразие и в летоброенето. Оттогава започнало отброяването на Новате година не от „сътворяването на света”, както било прието в Русия, а от раждането на Христос, както било в Европа.
Царят решил да организира в Москва невиждано тържество. В полунощ той излязъл на Червения площад с факла в ръце и пуснал в небето първия от многото фойерверки. В московското небе започнали да светят стотици разноцветни огънчета. Шумните веселби продължавали седем дни.
1803 г. САЩ купуват Луизиана от Франция. Всъщност сделката е сключена още на 30 април, но официално САЩ получават от Франция обширната провинция през декември. Така Щатите присъединяват към територията си общо 2 144 476 кв.км.
През 1802 г. президентът Томас Джеферсън пожелава да купи Ню Орлиънс от Франция, за да гарантира на американските търговци достъпа до р.Мисисипи. В преговорите в Париж участва и Пиер Самуел дю Пон дьо Немур, французин, който живее в САЩ и е близък с Джеферсън. Именно той предлага на Наполеон да продаде цяла Луизиана и така да избегне потенциални търкания със САЩ в Северна Америка.
Френска Луизиана е далеч по-голяма от днешния американски щат. Закупените територии включват и сегашните щати Арканзас, Мисури, Айова, Минесота западно от р.Мисисипи, Северна и Южна Дакота, Небраска, Ню Мексико, северната част на Тексас, Оклахома, Канзас и части от Монтана, Уайоминг и Колорада.
Стойността на сделката е добра и за двете страни. Цената на акър площ е ниска и удобна за САЩ - 3 цента, но общата крайна сума е голяма - 15 млн. долара, и изгодна за Наполеон, който се нуждае от пари за военните си кампании в Европа.
1879 г. Томас Едисон извършва демонстрация на създадената от него електрическа крушка. Изобретението си той показва в своята лаборатория в Менлоу Парк, Ню Джърси.
Но въпреки че Едисън става масово известен като „откривателя на електрическата крушка”, изобретението е дело на други учени преди него. Историците Робърт Фридъл и Пол Изрейл посочват имената на 22-ма изобретатели.
Счита се, че лампата с нажежаема жичка всъщност е създадена от А. Лодигин през 1872 г. Тя представлявала стъклен балон, изпълнен с въздух, в който са запоени два дебели медни проводника, съединени с въглена пръчица. Първите електрически крушки обаче имат кратък живот. Целта на Едисън била да произведе лампа, която траe по-дълго.
След като основава собствена електрическа компания и купува патентите от Хенри Удуърд и Матю Ивънс от 1875 г., Едисън дава задача на служителите си да експериментират с голям брой различни материали, за да удължат времето на светене. Първият успешен опит е направен на 22 октомври 1879 г., като лампата издържа 40 часа. В края на с.г. са направени и първите публични демонстрации.
Едисон изтеглил въздуха от балона и така удължил живота й. Вътре в колбата бил поставен много тънък памучен конец, поддържан от проводник. Когато електрическият ток преминал през проводника, конецът започнал да свети. През 1890 г., Лодигин доусъвършенствал електрическата крушка, като поставил жичка от волфрам и изпълнил балона с азот.
1917 г. създадена е първата съветска тайна полиция - Общоруска комисия за борба с контрареволюцията и саботажите. След кървавата Октомврийска социалистическа революция, руските тайни служби под името ЧК - „Чрезвичайная комисия”, организирани от полския евреин Феликс Дзержински, налагат новата власт с терор и убийства. При основаването в ЧК има само 23-ма служители, а през януари 1919 г. там вече работят 37 000.
Роденият в Полша Феликс Едмундович Дзержински в юношеските си години се насочва към кариерата на католически свещеник, но скоро е завладян от политическите движения в Русия.
По време на революцията от 1905-1906 г. е арестуван от царската полиция за противоправителствена дейност. Следващите 10 години прекарва по затворите и на заточение. През Октомврийската революция от 1917 г. е наречен „рицар на пролетарската революция”. Става комендант на Смолни в Санкт Петербург - бивше училище за благородни девици, превърнато в болшевишка щабквартира.
Като ръководител на ВЧК Дзержински веднага се ориентира в методите на работа използвани от тайната служба на имперска Русия „охранката”. Под негово ръководство тези методи непрекъснато се усъвършенстват и прилагат както в контраразузнаването, така и във външното разузнаване.
Бързо осъзнал липсата на какъвто и да е контрол от страна на Софнаркома върху дейността на ВЧК Джержински е абсолютен иноватор в провокационните манипулации, представляващи създаване на фалшиви организации имитиращи контрареволюционна дейност с оглед привличане и в последствие арестуване и ликвидиране на антисъветските елементи.
Най-известните негови операции на които той е инициатор и ръководител са "Тръст" и Оперпут". Чрез тях ВЧК прониква дълбоко едновременно в останалите в СССР контрареволюционни групи, а така също в емигрантските кръгове на руското дворянство в чужбина.
1951 г. в САЩ влиза в експлоатация първата АЕЦ. В този ден ядрен реактор за първи път в историята произвежда годно за използване количество електроенергия в сегашната Национална Лаборатория INEEL на Министерството на енергетиката на САЩ. Реакторът е изработил достатъчна мощност, за да запали проста верига от четири 100-ватови лампи.
След втория експеримент, проведен на следващия ден, 16-те участващи в него учени и инженери „увековечават” своето историческо достижение, като изписват имената си с тебешир върху стената на генератора. През същия ден експерименталният реактор EBR-1 достига производството на 100 киловата - достатъчно за пълното захранване на собственото си електрооборудване.
На 30 декември 1963 г. реакторът е официално спрян. На 26 август 1966 г. той е обявен за национален исторически паметник.
1960 г. сформиран е Виет Конг - Националният фронт за освобождение на Виетнам. След Първата индокитайска война (на Франция срещу Виетнам) през 1954 г. държавата се разделя на Северен Виетнам на Хо Ши Мин и Южен Виетнам на Нго Дин Дием по примера на Корея. Разделението е замислено като временна мярка до изборите през 1956 г., които така и не се състоят.
През октомври 1955 г. в Южен Виетнам е провъзгласена Република Виетнам. През есента на 1957 г. комунистическите нелегални дейци преминават към въоръжена борба с южновиетнамското правителство чрез НФОЮВ.
Военно-политическата организация в Южен Виетнам съвместно с правителството на Демократична република Виетнам (т.е. Северен Виетнам) води въоръжена борба срещу правителството на Република Виетнам (Южен Виетнам) и войските на САЩ. На 30 април 1975 г. е превзета столицата Сайгон.
Любопитен факт е, че Виет Конг означава виетнамски комунист. Наименованието се появява за първи път в сайгонски вестници през 1956 г.
1977 г. завършва първото българско околосветско плаване на яхтата „Кор Кароли” с капитан Георги Георгиев.
Капитан Георгиев основава първия софийски яхтклуб „Академик” - на Горни Пасарел и яхтклуб „Порт Варна”, който след смъртта му носи неговото име. Първото голямо плаване, осъществено от този клуб под негово командване, е през 1974 г. с яхта „Вега” - обиколка на Черно море с идеята да се търси сътрудничество за организиране на голяма регата в акваторията на Понта.
През 1975 г. по решение на клубния съвет Георги Георгиев прави квалификационно плаване за Трансатлантическото състезание за самотници от Варна до Батуми. На 5 юни 1976 г. яхтата „Кор Кароли” е една от 125-те допуснати до старта на ОСТАР-76. Капитанът завършва 37-ми от общо 73-ма, завършили в най-тежките хидрометеорологични условия, при които то се е провеждало. За първи път загиват двама души, мнозина са спасени в морето, а потрошените от щормовете яхти са десетки.
След прекалено дълъг престой за доокомлпектоване на яхтата в Ню Йорк, „Кор Кароли” отплава за Маями, а оттам за Куба, където на 20 декември 1976 г. стартира в околосветския си рейс. Плаването започва от Хавана, през Панамския канал, Маркизките острови в Тихия океан, островите Фиджи, Сува, австралийското пристанище Дарвин. От там се насочва към Кейптаун, преминава през Южния Атлантик и завършва плаването си отново в Хавана.
Рейсът е завършен на следващата година, отново на 20 декември с рекордно за размерите и възможностите на яхтата проплавано време - под 202 денонощия. Три години по-късно това постижение е включено в Книгата за рекорди на Гинес.
След завръщането си в родината капитан Георги Георгиев е удостоен със званието Герой на Народна република България. На името му е кръстен нов 25 000-тонен кораб за насипни товари на Българския морски флот, става почетен спортист номер едно за 1977 г., както и почетен гражданин на Варна и родния му Кърджали.
1987 г. пътнически кораб и нефтен танкер се сблъскват край бреговете на Филипините. В бурните води загиват над 4000 души. Катастрофата и до днес е считана за морския инцидент с най-много човешки жертви.
Когато фериботът „Доня Пас” стига до пролива Таблас, един от най-опасните във вътрешното корабоплаване на страната, по-голяма част от пътниците спят. Около 22.30 ч. плавателният съд връхлита със скорост 14,5 възела движещия се насреща петролен танкер „Вектор”, който пъпли с 4,5 възела. В резултат на удара горивото от танкера се възпламенява.
„Доня Пас” потъва след два часа на дълбочина 545 м. Любопитен факт е, че по документи на борда пътуват „само” 1500 души. Оцеляват само 26 души. 24 от тях са пасажери от ферибота, двама са от екипажа на танкера.
1989 г. САЩ изпращат в Панама военни сили за отстраняване на режима на генерал Мануел Нориега. Първоначално Мануел Антонио Нориега Морено е силен съюзник на САЩ, като работи за Централното разузнавателно управление (ЦРУ) от края на 50-те до 1986 г. Към края на 80-те отношенията му с Вашингтон се влошават и през 1989 г. САЩ напада Панама, за да го свали от власт.
В края на 19 и началото на 20 в., по време на строежа на Панамския канал, САЩ финансират сепаратисткото движение в колумбийската провинция Панама. След нейното отделяне от Република Колумбия Вашингтон получава един зависим във всяко отношение съюзник, който да осигурява, според възможностите си, американските стратегически интереси.
В края на 60-те избухват серия от демонстрации на панамски студенти, настояващи зоната на Канала да бъде върната на панамския народ. Отговорът марионетните власти и американските военни от базата в Панама е куршуми и снаряди срещу демонстрантите.
Нещата се променят при президента Омар Торихос. След гибелта на Торихос генерал Мануел Антонио Нориега става командващ на Националната гвардия на Република Панама. На стола на Торихос се сменят няколко президенти, но през цялото време силният човек в Панама е Нориега. Политиката му никак не се харесва на САЩ и НАТО.
Първият опит за свалянето му е в началото на 1989 г. Тогава президентът Ерик Артуро Дел Вале се опитва да го отстрани от поста командващ Националната гвардия, пост по-значим от президентския.
След провала на заговора Дел Вале е принуден да се скрие в американската военна база на Канала. На негово място на президентския пост временно е назначен министърът на образованието Мануел Солис Палма, който насрочва назначени извънредни президентски избори. Кандидатът на Вашингтон - Гилермо Ендара, е тежко ранен по време на демонстрация срещу намесата на САЩ вьв вътрешните работи на страната.
Само няколко месеца по-късно идва удобният момент за разправа с Нориега. В средата на декември, докато всички погледи са вперени в Източна Европа и разпадането на Социалистическата система, 82-а Въздушно-десантна дивизия на САЩ атакува малката Панама. Гвардията на Нориега се съпротивлява отчаяно. Панамските войници дори успяват да убият деветима „тюлени” - най-елитните войници на САЩ.
С цената на 2000 убити мирни граждани, Панама е окупирана, а генерал Нориега - заловен. Нориега е отведен в САЩ, където е осъден по обвинения за трафик на кокаин, рекет и пране на пари. Осъден е на 40 години затвор и излежава присъдата във федерален затвор в Маями до 27 април 2010 г., когато е екстрадиран във Франция.
1999 г. Португалия предава суверенитета на Макао на Китайската народна република след 442-годишно колониално управление. Градът се намира на едноимения полуостров и два острова - Тайпа и Колоан, свързани с мостове, дълги между 2,5 и 4,5 км.
Макао е колонизиран от португалците през 1557 г. и е първата европейска колония в Далечния Изток. През 1640 г. Макао получава официален статут - Citadela do Nome De Deus De Macau („Град с божието име Макао”).
През 1874 г. португалците завладяват целия полуостров с двата по-големи острова в акваторията на Макао. Следва подписването на договор между Китай и Португалия „за вечно управление”. Стратегическото място на Макао в края на делтата на Перлената река го прави важен рибарски и търговски център. Оттук е минавал Пътят на коприната. Години наред кораби, натоварени с коприна, отплавали от пристанището за Европа.
След войната на опиума през 1841 г., когато англичаните се установяват в Хонконг само на 65 км североизточно от тук, Макао остава като сателит на английската колония. През 1987 г. се подписва договор за възстановяване на суверенитета на Китайската народна република над Макао, а на 20 декември 1999 г. се създава особена китайска административна зона.
При връщането на бившата португалска колония към Китай става „особен административен район” с гарантирана икономическа свобода под лозунга „Една държава, две системи”.
Любопитен факт е, че градът е наричан „Монте Карло на Изтока”. Основните приходи на града идват от туризма и хазарта. Стопански важни отрасли са и производството на текстил и фойерверки.
Като бивша португалска колония Макао е град с много архитектурни и исторически забележителности от колониалната епоха, някои от които са включени в списъка на ЮНЕСКО със световното културно наследство.
2000 г. Парламентът на Великобритания разрешава клонирането за медицински цели. Клонирането на хора обаче е напълно забранено.
Според приетите правила през 2001 г., никой не може да използва трансфера на клетъчни ядра или друга генетична техника за създаване на деца.
В България:
1943 г. в село Ястребино са разстреляни 18 партизани, сред които шест деца. Разстрелът на шосето край село Ястребино (западно от Омуртаг) е по заповед на подпоручик Константин Йорданов.
Когато през есента на 1943 г. е сформиран Омуртагският партизански отряд, в неговите две чети се включват младежи и девойки от Поляне (дн. Антоново), Ястребино и други околни села. Дръзките акции на партизаните в този район и помощта, която почти цялото Ястребино им оказва, карат околийския управител да изрече злокобните думи: „В Ястребино всички са комунисти... Цялото село трябва да бъде унищожено”.
По искане на същия управител на 18 и 19 декември 1943 г. в Тузлука е извършена блокада от войска и полиция с цел разправа със старото „комунистическо гнездо” Ястребино. По предварително подготвен списък са арестувани семействата на шестима партизани.
Арестувани са 18 души, от които шест деца и двама старци - Петър и Стоянка Калайджийски с трите им деца: Надежда - на 12 г., Иван - на 9 г. и Стойне - на 7 г.; Иван и Марийка Димитрови заедно с по-малките им деца близначките Ценка и Цветанка - по на 13 г.; Лазарка и Петко Стоичкови с 11-годишната им дъщеря Димитринка; Мара и Рангел Дончеви; Станка и Димитър Богословови и дядо Стойне на 75 г. и баба Наста на 70 г.
Арестуваните отначало са отведени в общината на селото и формално са разпитани от подпоручик Йорданов. До последно те смятат, че ще ги интернират, никой не очаква да бъде убит. По обед ги повеждат по посока на общинския център Поляне (Антоново), после им заповядат да свърнат към поляна в гората. Подпоручикът получава заповед от командира на полка полк. Атанасов да ликвидира ятаците на нелегалните, но явно се престарава и заповядва да бъдат разстреляни жените и децата наред с мъжете.
1944 г. в България започват заседанията на Народния съд. Извънредният съд действа до април 1945 г. като фактически орган на левия революционнен терор. Създаден е с наредба-закон в разрез с действащата Търновска конституция от Отечествения фронт (ОФ) - властта установена след окупацията на страната от Червената армия и деветосептемврийския преврат и в изпълнение програмата на Отечествения фронт.
Официално т.нар. Народен съд е създаден за съдене на управлявалите страната от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г. довели страната до участието и във Втората световна война.
Заедно с тази цел се преследва узаконяването на извършените вече убийства след окупацията от страна на Червената армия и ОФ, както и планиране на неутрализирането на политическия и интелектуален елит на Царство България и ликвидирането на неблагонадеждни и евентуални противници на режима, установен след окупацията и преврата.
От декември 1944 г. до април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Процесите се извършват в Софийския университет, в Съдебната палата и в цялата страна. За около четири месеца са издадени 9550 присъди, с които осъдени на смърт са 2730 души, а 305 души получават доживотен затвор.
Чрез Народния съд е ликвидиран политическият, военният и част от интелектуалния елит на България. Присъдите се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите”, тъй като все още действа Търновската конституция, въпреки че тя не позволява извънредни съдилища, каквото е т.нар. Народен съд.
1944 г. Министерският съвет приема Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития, с което започва създаването на концлагери в Народна република България. Наредбата-закон е антиконституционен акт на установения с Деветосептемрвийския преврaт режим.
Съгласно неговия чл.1 „политически опасните лица” са хора, опасни за „държавния ред и сигурност”. Така приетият закон идва да узакони създадените в страната още след 9 септември 1944 г. лагери за принудителен труд.
Лишаването от свобода става в определени места и селища без съд, единствено с мотивирана заповед на министъра на вътрешните работи по доклад на директора на милицията след проведено дознание.
1968 г. Българската православна църква възстановява (след прекратяване през 1916 г.) поправения Юлиански календар, с което се въвежда празнуването на 25 декември на Рождество Христово, на 1 януари - Васильовден, 6 януари - Богоявление (Йордановден).
Счита се обаче, че решението е прието в нарушение на тогава действащия Устав на БПЦ, който не дава право на Св. Синод да променя богослужебния ред, нито каквато и да било друга част от св. Предание.
Юлианският календар в основата си има древноегипетски календар, който бил в употреба от 2776 г. пр. Хр. Съставен е по поръчение на Юлий Цезар в 46 г. пр. Хр. от александрийския математик Созиген, с оглед календарната година да съвпада с годишния слънчев кръговрат. Този календар бил въведен в цялата Римска империя. С него обаче въпросът за уеднаквяване календарната с астрономическата година не по¬лучил задоволително разрешение, защото календарната година се оказала по-дълга от астрономическата (слънчевата) с 11 минути и 14 секунди.
През 1582 г. папа Григории XIII внесъл поправка, с която разликата между календарната и астрономическата година била сведена до 26 секунди, а набраното по това време 10 дни закъснение на календарната година компенсирал като 5 октомври обявил за 15 октомври с.г.
