Трябва ли човек да се чувства зле, само защото е обременен с няколко килограма в повече? Не, казва Улрике Турньoр, която наскора издаде книга по тази деликатна тема. Ето аргументите на пълничката, но щастлива германка:
По някаква причина човек си мисли, че недостатъците му са първото нещо, което се набива в очите на другите. В един момент си дадох сметка, разказва Улрике Турньор, че много от моите събеседници сякаш не забелязват наднорменото ми тегло. Сигурно от формата и теглото на тялото ни има нещо по-важно, но кое е то? - пита се авторката и продължава размишленията си така:
Да се харесваш такъв, какъвто си
Животът може коренно да се промени, ако пълният човек осъзнае, че не той самият, а другите имат проблем с теглото му. Всичко е много по-различно, когато човек се приеме такъв, какъвто е и спре да мисли за себе си като за планина от килограми. Ако се замислим, във всекидневието постоянно срещаме хора, които изтъкват красотите си като основно лично качество. Сякаш не си дават сметка, че все някой ден ще остареят, а заедно с тях ще остареят и красивите им, стройни тела.
Логично е при това положение да се запитаме: не е ли по-добре да си дебел, вместо цял живот да останеш роб на собственото си тяло? Всички знаем, че много хора страдат от проблеми с теглото си. Страдат даже такива, които на пръв поглед нямат причина за това. Мнозина от нас прекарват едва ли не половината от живота си, тръпнейки от страх пред кантара. Подлагаме се на всевъзможни диети. Килограмите ту се топят, ту се трупат. В крайна сметка, по някакави неписани правила, въпреки тези колебания, теглото сякаш непрекъснато се увеличава.
Когато е дебел, човек си мисли, че идеалното, мечтано тегло е решението на всички негови проблеми, единственото нещо, което може да го направи щастлив. Но как е възможно да бъдем щастливи, ако живеем с идеята, че трябва да се превърнем в нещо съвсем различно от себе си. Проблемите с теглото ни пречат да се наслаждаваме на живота. Но животът ни, все пак, е тук и сега.
Щастието не е с формите на Афродита
Мнозина ще се изненадат, ако им кажеш, че се харесваш такъв, какъвто си. Същите тези хора гледат по същия подозрителен начин и на прекалено слабите, и на плешивците, изобщо на всички, които според тях не могат да бъдат щастливи. Толкова ли е важно мнението на тези хора? Не е ли по-важно да бъдем обичани от онези, които са важни за нас и... не на последно място - ние самите да обичаме себе си.
Може би отговорът на въпроса защо някои хора не виждат в събеседника си на първо място закръглените му форми е съвсем прост. Преди всичко те виждат един щастлив човек. А то, щастието, няма нито дълги крака, нито формите на Афродита...
