Има жени, които не преминават през времето, а остават в него. Не като образ, а като присъствие. Срещата на Мариян Станков – Мон Дьо с Аня Пенчева не търси блясъка, а онова, което стои зад него – цената на публичността, компромисите, загубените роли, битката за глас и за право да бъдеш чут.
Първият въпрос е за образа – онзи, който обществото предпочита. „Бляскава и предсказуема. Истината е съвсем друга. Тя е тиха и сложна. Свободата да не се харесвам на всички, а нищо да не ми липсва. Това е пътят, по който минава всеки. Почти както Христос минава през болката, за да стигне до истината.“
Зад публичната фасада стои друг разказ. Един от митовете, които дълго я следват, е за лекотата. „Може би, че животът ми е бил лесен. Че всичко ми се е давало даром. Че красотата е достатъчна. Все едно, че тя изтрива всичко друго. А истината е съвсем друга.“
Думата, която най-често е съпътствала името ѝ извън определението „най-красивата“, е „секссимвол“. „Определенията, думата, тона, който журналистите понякога използват, вече не ме притесняват и не ме боли.“
Но публичността има и друга страна. Преди дни тя попада на фалшива новина за собствената си смърт. „Мои близки ми се обадиха да ми кажат, че когато напишат името ми и в google излиза моя снимка жалейка и мъжа ми. Заглавието: „Мъжът на Аня Пенчева потвърди тъжната вест“. Какъв болен мозък трябва да имаш, за да направиш това нещо?!“
„Бог знае коя съм“: Лияна откровено за миналото, обществото и силата да се изградиш наново
Следва практичната част – да се обадиш на близките, да ги увериш, че си добре. „Свиква се, трудното е докато се свържеш с всички близки и да им кажеш, че си добре на камерата.“
Случката има и абсурден обрат. Вечерта тя излиза на сцена в Пловдив със спектакъла „Код Жълто“. „Излязох на сцената и още преди да започна да играя публиката започна да ръкопляска. После се наложи да обясня на колегите в екипа, че просто са се радвали, че съм още жива.“
Обявяването ѝ за първия истински секссимвол на киното и театъра в България носи и отнема. „Може би, тази обикновеност и това, че вече не можеш да бъдеш невидим. А това понякога е лукс.“
Блондинка под прикритие: Албена Михова за комедията и драмата в живота
Имало е роли, в които тялото изпреварва гласа. „О, да! И гласът ми дълго време трябваше да чака своя ред. Бях озвучавана.“
Тя разказва и за конкретен случай, свързан с песента на Хайгашот „Не остарявай, любов“. Премиерата е трудна, защото не ѝ позволяват да я изпее в присъствието на Хачо Бояджиев. След като настоява и я налага, се появява друг обрат. „Когато устоях и я наложих, се появи един известен певец, открадна я и моя глас изчезна. Всички записи от радиото изчезнаха. Така че и гласът ми воюваше. Бих използвала думата обида.“
На въпроса кой мъж я е научил на най-много, отговорът е: „Мъжът ми. Най-ценният урок, на който ме научи, е да умея да обичам и да правя компромиси. Той ме приема такава, каквато съм. Объркана, нестандартна, различна. Искам да му благодаря, защото трудно се намира партньор в живота, да живееш десетилетия с него. Животът е за двама. Всичко останало е суета.“
Темата за майчинството е отделна глава, казва тя, Пенчева, а зад демонстративната радост стоят години болка: „Много хора ме упрекваха дълго време, че съм демонстрирала майчинството си, без да знаят пред колко болка и мъка съм минала.“
Тя си спомня и тежка диагноза в началото на 20-те си години. „Когато си на 20+ и ти кажат, че не можеш да имаш деца и когато победиш и диагнози, и лекари и отидеш в театъра, а директорът ти вдигне блузката, за да се увери, че си бременна. Как да не се разстроиш?“
Публичното отстояване на майчинството има и конкретен жест. „Когато се снимах гола с корема си, за да докажа, че мога да бъда майка, това беше едно послание към жените. Да не се отказват!“
Определя майчинството като своя най-голям приз. „Това е най-голямата титла, която аз заслужавам – майчинството. Точка!“
В навечерието на 40 години на сцената на Народния театър въпросът е за компромисите. „Може би да отлагам истината. Истината не е въпрос на гледна точка! И не бива да се отлага! Да правиш компромиси от учтивост. Това е много страшно, но съм го правила. Защото не съм осъзнавала, че това не е услуга.“
Системата, в която работи театърът, поставя на изпитание отношенията. „Винаги са взаимоотношенията. Тогава изкуството става само форма, лъжа.“
Тя не приема мълчанието като стратегия. „Аз не съм от хората, които мълчат. Мълчанието е много сполучлива форма за кариера. Да си послушен, да кимаш красиво, да се възхищаваш.“
Цената е конкретна. „Плащала съм и с роли. Губила съм роли – от лоялност.“
В контекста на протестите и напрежението между артистите и държавата, думите ѝ са директни. „Конфликтът е заложен във философията на всички закони, които са свързани с културата. Нашите управници не искат да разберат, че има три неща, които са най-важни в този живот. Това са здравеопазване, образование, култура! Безобразие е бюджетът за култура да започва с нула.“
Тя прави разграничение между привилегия и условия. „Изкуството не се нуждае от привилегия, а от условия. Каприз е да искаш да получаваш аплодисменти без съдържание.“
Думата „министър“ днес за нея означава: „Власт с ограничен хоризонт.“ А в съчетание с „култура“: „Трудна дума за политик. При нея се изисква мислене извън мандат. Не са важни промените, а срокът.“
На финала на разговора Пенчева дава своята диагноза за професията. „В България днес артистът е зависим. И финансово, и творчески. Това е зависима професия.“
Цялото интервю гледайте в YouTube канала „Храмът на историите“.
