В новия епизод на подкаста „Храмът на историите” пред Мариян Станков - Мон Дьо актрисата Валентина Каролева прави личен и откровен разказ за живота си – от тихото детство и травмите от зависимостта на майка си, през загубата и страха, до професията, любовта и майчинството като начин да продължиш напред.
Детството между приказките и болката
Каролева описва себе си като човек, който съзнателно търси светлината дори там, където липсва. Любовта ѝ към въображаемите светове започва още в детството и по-късно се превръща в професия и житейска философия.
„Да търсиш светлото в най-тъмните места. Усмивката в най-тъжното. Много обичах да живея в приказки като малка… И това ми стана начин на живот - където и да се намирам, да си намирам хубавото и красивото“, споделя тя.
Години наред обаче животът ѝ не винаги ѝ е „пасвал“. Още в балетното училище усеща, че върви по път, който не е неин въпреки постоянството и труда.
„Бог знае коя съм“: Лияна откровено за миналото, обществото и силата да се изградиш наново
„Всъщност се оказва, че танцът не е моето нещо, а цял живот съм го правила. И характерът ми не издържаше, и не ми харесваше, и не ми доставяше удоволствие“, казва актрисата.
Като дете тя е тиха, ненатрапчива и прекалено зряла за възрастта си - качество, което днес ѝ звучи по-скоро тъжно, отколкото похвално.
„Бях много тихо дете. Гледах да не правя проблеми. Наскоро с мен се свърза моя учителка от детската градина и ми каза: „ти беше най-тихото, най-спокойното дете“. Разплаках се. Много тъжно ми прозвуча това“, разказва Каролева.
Една от най-болезнените теми за нея е хероиновата зависимост на майка ѝ - реалност, с която се сблъсква още в ранна възраст.
„Около 10-годишна започнах да разбирам, че това не е лекарство. Започна да говори пред мен открито, че това, което прави, всъщност не е добре, не е хубаво, че трябва да намери начин да го спре, че се бори. И тогава започна да ми разказва за света на наркотиците и на зависимостите. Най-страшното беше, когато бях на около 7 и тя си сложи венозно пред мен. Имаше кръв, беше като филм на ужасите“, спомня си актрисата.
Най-силният страх през детството ѝ е, че ще загуби майка си – страх, който по-късно се сбъдва. Денят на смъртта ѝ остава като нереален кадър, в който емоциите отказват да излязат:
„Помня, че чух, че мъжът ми отключва вратата. Той ме прегърна и ми каза. Не заплаках. Нито една сълза не потече от очите ми. Отидох в банята и започнах да се моля. Излязох и звъннах на брат ми. Той беше много зле в този момент и излязохме да се разходим. Просто не можех да повярвам, че това е свят, в който нея я няма... Излязла е да потича. Отстрани, където си прави упражненията, на едно игрище, там я намират“.
Любовта и завръщането у дома
До нея през годините стои Александър Каролев - отношенията им започват като филмова история и преминават през всички изпитания на дългата връзка.
„Той си ме избра и си ме спечели. Ухажваше ме по най-класическия начин. Започнахме да си пишем във Facebook, общи приятели имахме, бяхме се виждали по някакви събирания и в един момент стана ясно, че се харесваме. Той беше в Лондон, учешe и беше изчислил, че ще се видим след 51 дни, когато се прибере за коледната вакация. Прати ми букет от 51 червени рози - по една за всеки ден до срещата ни. Това беше първият такъв жест. След това ме изведе, пак много класически, много джентълменски, на истинска среща с вечеря, с театър - знаеше, че се интересувам от изкуство. Бях много малка, на 16. Много е трудно днес да останеш дълго с един човек. Егоизмът ни разделя. Той много ме учи, той е такъв и в професията си, и в живота - влиза в обувките на другия. Той просто искрено иска аз да успея“, казва тя.
Ана Пападопулу за мълчанието, семейството и конфликтите около Народния театър
След завръщането си в България актрисата гледа на реалността тук без идеализация, но и без апокалиптични оценки. Най-силно я дразни примирението с манипулацията:
„Не е чак толкова зле, колкото чувам. Всъщност можеш да си наредиш нещата много добре. Дразни ме това, че е окей хората да живеят в манипулация и че всичко може да стане с няколко телефонни обаждания към висшестоящ, който да ти помогне“.
Между сцената и майчинството
В професионален план Каролева говори за радостта от сцената и за откритието, че комедията не е противоположност на драмата, а нейно продължение.
„За роля съм готова всичко да променя - гола глава, всичко. Аз така разбирам нашата професия. Аз си давам душата на тези хора. Аз не им показвам как ми е подредено и красиво, защото ако им подредя и им го направя много красиво и перфектно, няма да усетят нищо, но в България хората някак си искат да виждат все в лъскави опаковки“, смята актрисата.
Най-уязвимото ѝ място днес са децата - и като страх, и като безусловна любов.
„В момента май са децата. Много ги обичам и много ми е трудно да ги виждам да страдат“, споделя Каролева.
Ако беше Господ?
На любимия въпрос на Мон Дьо актрисата отговаря, че посланието ѝ към самата нея е просто – да не спира.
„Бих ѝ казала да продължи. Явно носи светлина на хората. И да продължава да я носи“.
Историята на Валентина Каролева не е разказ за сензация, а за тиха устойчивост. За избор да не се отрича болката, но и да не ѝ се позволява да победи. Разказ за човек, който превръща преживяното в смисъл и светлината в лична отговорност.
Цялото интервю гледайте в YouTube канала „Храмът на историите“.
