28 юли: Американски бомбардировач се забива в „Емпайър Стейт Билдинг”

1540 г. със заповед на крал Хенри VIII Томас Кромуел е обезглавен по обвинение в измяна. Още същия ден кралят се венчава с петата си жена - Катрин Хауърд.

Първоначално търговец, Кромуел - първи граф на Есекс, обикаля Италия и Холандия, но през 1513 г. се връща в Лондон и става адвокат. Благодарение влиянието на кардинал Уолси, през 1523 г. Кромуел е избран за член на Парламента и съумява да съхрани положението си и след падането на кардинала.

Хенри VIII назначава Кромуел за канцлер (1533 г.), държавен секретар (1534 г.) и накрая за главен викарий по църковните дела. Кромуел гледа на Реформацията, чието осъществяване му е възложена от краля, повече като на политическо, отколкото на църковно дело. През 1539 г. с цел да свърже Англия с немските протестанти, убеждава краля да се ожени за принцеса Ана Клевска.

Интригите на католическата партия, водена от херцог Норфолк и епископ Гардинър водят до разрив в отношенията на Кромуел с краля, за което спомага и неособено добрият външен вид на Ана Клевска. Всичко това води до падането му от власт, след което е осъден за държавна измяна и ерес, и екзекутиран.

1609 г. на Бермудските острови се установяват първите заселници от Англия.

Бермудските острови са остатък от древен атол. Открити са през 1515 г. от Х. Бермудес. Провъзгласени за британска колония през 1612 г. първите заселници пристигат тук през 1609 г. Днес 60% от обитателите са потомци на африкански роби.

Бермудите имат един от най-високите приходи на човек от населението в света, поради това, че предоставят привлекателни условия и услуги за туристическата индустрия и международните фирми.

1794 г. Максимилиан Робеспиер, един от лидерите на Френската революция, е екзекутиран с гилотина в Париж. Заедно с него са обезглавени Луи Антуан Сен-Жюст и още 20 изтъкнати революционери.

Робеспиер е от ирландски произход и е роден в семейство на потомствени адвокати. Той се подготвя да наследи професията на дядо си и на баща си, затова след като завършва колежа „Луи Велики” в Париж, постъпва в Юридическия факултет на Сорбоната. Връща се в родния си град Арас и се посвещава на адвокатската си кариера.

Дейността му бързо придобива ярко изразен политически характер. Приет е за член на Араската академия на науките и изкуствата. В докладите си на нейните събрания защитава пламенно идеята за „естествените права” на човека и се обявява против законодателството, което не държи сметка за тези права.

През 1789 г. Робеспиер започва политическа борба във връзка с изборите за Генералните щати. Той обнародва две брошури, в които доказва неправомерността на абсолютната монархия като форма на управление и отхвърля цялата система на стария режим. Третото съсловие в Арас го избира за депутат на Генералните щати с дълбокото убеждение, че той ще отстоява последователно неговите интереси. Действително той често взима думата за най-важните политически въпроси - за характера на властта, за дворянските привилегии, за народните права. Появата му на трибуната винаги се предшества от грижлива подготовка - както неговата външност, така и словото му са безупречни.

Заедно с неколцина депутати като Сен Жюст, Кутон и Льо Ба той образува крайната левица на Събранието. Благодарение на постоянството и последователността си той се налага като водач на тази малка групичка. Араският юрист заема ясна и безкомпромисна позиция по големия въпрос за прерогативите на кралската власт, което се обсъжда дълго в Събранието във връзка с подготовката на Конституцията. За него суверенитетът на нацията е суверенитет на народа.

Робеспиер е между депутатите, които отказват да признаят правото на краля на вето. При разглеждане на „Декларацията за права на човека и гражданина” той отстоява принципите на буржоазната демокрация, противопоставя се на делението на гражданите на „активни” и „пасивни” според имотното състояние, застъпва се за всемирното разширяване на политическите свободи и за въвеждане на всеобщо избирателно право.

Невероятната последователност, с която отстоява принципите си, му донася огромен авторитет. Депутатите започват да се вслушват в гласа му, а и мнозина се боят от левите му радикални възгледи.

Две години след началото на революцията Робеспиер е вече всепризнат лидер на революционно-демократично крило на буржоазията. През 1792 г. след събарянето на монархията, в центъра на вниманието на Робеспиер застава опасната за бъдещето на революцията съглашателска политика на жирондистите, които се стремят да разгромят левите сили. Непримиримият революционер разобличава намерението им чрез разпалването на революционна война против европейските феодално-монархически държави.

Той предупреждава, че ще бъде предателство, ако се тръгне по пътя на военна колизия с другите държави преди да се укрепи революцията. Заедно с Марат и други революционери от „Планината” Робеспиер води борба срещу жирондинците по въпроса за съдбата на краля и, макар да се отнася отрицателно към социалните идеи на „бесните”, през 1793 г. се сближава с тях в името на разгрома на вътрешната контрареволюция.

След народните въстания от 31 май и 2 юни 1793 г., които слагат край на властта на жиродинската буржоазия, във Франция се установява якобинската диктатура и с това настъпва часът на Максимилиян Робеспиер за осъществяване на неговите политически и социални идеали.

Заставайки начело на Комитета за обществено спасение и приемайки ръководството на страната, той блясва не само като теоретик, но и като безспорен вожд на революцията. Дребнобуржоазната идеология на Робеспиер е причина обаче той да се лиши от подкрепата на народните маси, а това се оказва фатално за якобинците и техният водач. Той се оказва неспособен да разбере, че като премахне „бесните”, се лишава от най-масовата опора на якобинската власт.

В тази обстановка става заговор на реакционната десница и на крайната левица в Конвента против Робеспиер и неговите привърженици, който завършва с арестуването му на 27 юни 1794 г. Робеспиер е гилотиниран на Площада на Революцията в Париж на 28 юли 1794 г.

1821 г. Хосе де Сан Мартин декларира независимостта на Перу от Испания. Аржентинският генерал и испански офицер, водач на въстания в южноамерикански държави за национална независимост от Испания, национален герой на Аржентина, Чили и Перу, е първият президент на Перу.

Хосе Мартин е роден на 25 февруари 1778 г. в Япею (дн. Аржентина), тогава испанското вицекралство Рио де ла Плата, включващо териториите на днешните държави Аржентина, Уругвай, Парагвай и Боливия. Баща му работи в държавната администрация.

Образован е в Испания, където започва военната си кариера. Като военен участва във войните с Португалия в Африка и с Франция в Испания. През 1812 г. Хосе Мартин се включва активно във въстанието за независимост на Аржентина. След обявяването на независимост през 1816 г. е във войските, нахлули в Боливия през 1817 г. На следващата година неговата армия настъпва и завладява Сантяго де Чиле, а през 1821 г. завладява Лима - столицата на Перу.

На 28 юли 1821 г. Хосе Мартин обявява независимостта на Перу и става първият протектор (президент) на държавата. На 22 юли 1822 г. се среща със Симон Боливар в Еквадор, след което променя интереса си към политиката. На 22 септември с.г. той се оттегля от поста си в полза на Боливар и от активна революционна и политическа дейност.

През 1824 г. Хосе де Сан Мартин напуска Южна Америка и емигрира в Европа с дъщеря си. Първоначално се установява в Англия, след това се премества в Брюксел. За да запази неутралитет по време на белгийското въстание, през 1830 г. се премества в Париж, където заболява от холера. През 1848 г., при избухването на френската революция, решава да се премести в Лондон, но в крайна сметка заживява в Северна Франция.

1868 г. в САЩ влиза в сила 14-та поправка на Конституцията, която дава определение на американското гражданство. Според закона Конституцията на Съединените американски щати може да бъде променяна само след сложна процедура, описана нейния чл.5. Процедурата изисква одобрение от Конгреса и на събранията на 3/4 от щатите.

Първите десет поправки (амендмънти) съдържат фундаментални свободи, които били потъпквани по време на британското управление и новосформираните се Съединени Щати включват като първо допълнение на конституцията си списък от гаранции против разпростиране и злоупотреба на федералното правителство. Тези поправки сумарно се наричат Закон за Правата.

В Параграф 1 на 14-тата Поправка на Конституцията властите записват: „Всички лица, родени или натурализирани в Съединените щати и попадащи под тяхната юрисдикция, са граждани на Съединените щати и на щата, в който живеят. Нито един щат не може да приема или прилага какъвто и да било закон, който да ограничава привилегиите или свободите на гражданите на Съединените щати; нито един щат не може да лишава което и да е лице от живот, свобода или имущество без надлежен съдебен процес, нито може да отказва на лице, подлежащо на неговата юрисдикция, равна защита от законите.

1879 г. излиза първият брой на „Държавен вестник”. Това е официалното печатно (а вече и Интернет) издание на Република България, което се издава от Народното събрание. От 1950 г. до 1962 г. се издава под името „Известия на Президиума на Народното събрание”.

Издаването на „Държавен вестник” е уредено със специален закон, като редакцията е подчинена на Народното събрание. „Държавен вестник” се издава в редовни броеве всеки вторник и петък от седмицата.

„Държавен вестник” и има официален и неофициален раздел. В официалния печатен раздел се обнародват актовете, приети от Народното събрание, нормативните документи на Министерския съвет, международните договори на Република България и други подобни. В неофициалния печатен раздел се обнародват административни актове на министри и на ръководители на държавни и общински органи, обявления и съобщения на министерства, други ведомства, академии, висши училища и научни институти, общини, призовки на съдилища, съдебни решения, покани за свикване на събрания и други известия.

1913 г. е сключен Букурещки мирен договор, с който приключва Междусъюзническата война. Той установява мир между България, от една страна, и Румъния, Гърция, Сърбия и Черна гора - от друга. Отношенията с Турция са уредени с отделния Цариградски договор. Тези два договора очертават първата национална катастрофа на България.

Причина за Междусъюзническата война е спорът между членовете на Балканския съюз за разпределяне на земите, отнети от османците по време на Първата балканска война. Лондонският мирен договор, подписан на 17 май 1913 г., оставя нерешен въпроса за подялбата на Македония, като преди това е отхвърлена идеята за нейната автономия.

В едномесечната Междусъюзническа война България участва с армия от 500 000 души и дава 93 000 жертви. Войските на противниците са наброявали 1,25 милиона души, като са убити 80 000 души.

С Букурещкия мирен договор България е принудена да отстъпи на бившите си съюзници по-голямата част от Македония, на Гърция - Егейска Македония, а на Румъния - Южна Добруджа. Сърбия и Гърция затвърждават и разширяват придобивките си от Първата балканска война, в резултат на което почти удвояват териториите си. Османската империя си връща Източна Тракия. За България остават земите между реките Струма и Места в Западна Тракия.

1942 г. съветският ръководител Сталин подписва Указ №227, съгласно който всяко отстъпление от позицията се наказва с разстрел. Указът е известен още като Заповед „Нито крачка назад”.

Заповедта разпорежда във всеки фронт да бъдат създадени от един до три наказателни батальона, съставени от офицери и политически работници, които са нарушили дисциплината от страх и психическа неустойчивост. Тези отряди трябва да бъдат изпращани на най-трудните участъци от фронта, „за да им се даде възможност да изкупят с кръв престъпленията си срещу Родината”.

Заповядва се създаването във всяка армия на три до пет добре въоръжени заградителни отряда за разстрел на всички, които отстъпват. Никой командир няма право да отстъпва без заповед. Нарушителите подлежат на преследване от военен трибунал.

1943 г. в рамките на „Операция Гомора” британската авиация извършва масирана бомбардировка над Хамбург. По-късно нападението е наречено „германската Хирошима” от британските власти. При нападението загиват 42 000 цивилни граждани.

Няколко фактора допринасят за огромните разрушения: необичайно сухото и топло време, концентрацията на нападението срещу един район и невъзможността на пожарникарите да достигнат основните огнища. Високоексплозивните бомби, известни като „Бисквитки”, използвани в началните етапи на бомбардировката им попречват да достигнат до центъра от периферията на града, където работят по разчистване на разрушенията понесени на 24 юли. В резултат на това се образува огнена буря, ветрове достигащи скорост от 240 км/ч и температура от 800°C. Асфалтът се запалва, а хората в близките противовъздушни скривалища умират от високата температура.

В нощта на 29 юли Хамбург е атакуван отново от повече от 700 самолета. На 3 август е извършено последното нападение част от операция „Гомора”.

1945 г. американски бомбардировач B-25 се забива в „Емпайър Стейт Билдинг”. По това време войната в Европа вече е приключила, а на Япония й предстои да капитулира пред съюзниците само след няколко седмици.

В привидно спокойната съботна утрин, силуетът на Ню Йорк е затъмнен от пушека на пожар, предизвикан от врязалия се самолет в най-високата сграда в Америка и света по онова време. Небостъргачът не се срутва, но 14 души загиват, 26 са ранени, а причинените щети се оценяват на 1 млн. долара.

B-25 се отправя на фаталната си мисия малко преди 9.00 ч. сутринта. След по-малко от час във въздуха подполковник Уилям Франклин Смит Младши получава предупреждение от летището в Куинс (дн. Ла Гуардия), че Ню Йорк е обвит в гъста мъгла. От контролната кула изпращат злокобното съобщение „Не можем да видим върха на Емпайър стейт билдинг. Съветваме ви да кацнете тук”. Подп. Смит потвърждава, че е приел съобщението, но по всичко личи, че го игнорира, защото иска разрешение за кацане на Нюарк.

Самолетът е само на няколко минути от ЛаГуардия, но пилотът изгубва видимост в гъстата мъгла. Правила за осъществяване на полета, налагат пилотът да поддържа височина от поне 2000 фута (610 м) над града, но Смит се снижава до по-малко от половината от тази височина, явно надявайки се така да си възвърне видимостта. Поемайки този риск пилотът със сигурност не е бил наясно с местоположението си, защото скоро самолетът му се озовава насред централен Манхатън.

Прелитайки сред бетонните каньони на нюйоркските небостъргачи, бомбардировачът веднага привлича вниманието на нюйоркчани, тъй като ревът на двигателите отеква по улиците, отразен многократно от фасадите на сградите. Тези, които работят по горните етажи на офис сградите, се втурват към прозорците, за да гледат с изумление прелитащият край тях самолет. Един от свидетелите е лейтенантът от военновъздушните сили Франк Кови, който от стаята си в хотел „Билтмор” наблюдава как обреченият B-25 лети не по-високо от 22-рия етаж.

Пилотът успява да прелети около десет пресечки, следвайки 42-ра улица, като по чудо избягва околните небостъргачи, преди да се обърне на юг в близост до кръстовището с 5-то авеню. Този обрат се оказва фатална грешка, тъй като изправя тромавия самолет директно пред северната стена на най-високата сграда в света. В последния момент подп. Смит  трябва да е видял профила на „Емпайър стейт билдинг”, изплуващ от мъглата, и се е опитал да издигне машината, но разстоянието се оказва твърде късо, а скоростта на бомбардировача - прекалено висока.

Около 9.49 ч. Б-25 се врязва между 78-я и 79-я етаж на небостъргача, което е на около 975 фута (295 м) над нивото на земята. Самолетът се удря в сградата със скорост от 200 мили в час (320 км/ч), което води до взрив на резервоарите за гориво. Огненото кълбо се издига на височина от 100 фута (30 м). Възпламененият керосин обхваща фасадата на сградата, огънят се втурва и по лабиринта от коридори и стълбища във вътрешността на сградата, достигайки до 75-я етаж.

Катастрофата отваря широка дупка във фасадата на небостъргача от към 34-та улица. Докато основните щети са на 78-я и 79-я етаж, един от двигателите пада в асансьорната шахта и предизвиква голям пожар в мазето. Другият двигател профучава през цялата сградата, разкъсвайки седем стени преди да пробие южната фасада към 33-та улица.

Отломките падат през покрива на 13 етажна сграда от другата страна на улицата, където е ателието на скулптора Хенри Херинг. Последвалият пожар унищожава студиото. Други тежки отломки, между които един колесник, също нанасят щети по „Емпайър стейт билдинг” и околните сгради, а част от крило пада на „Медисън Авеню”.

1976 г. силно земетресение изравнява със земята град Таншан в Китайската народна република. Загиват 242 769 души, 164 851 са ранени при труса.

Таншанското земетресение е сочено за най-смъртоносното земетресение на 20 в. То започва в 3.42 ч. местно време и продължава 23 секунди. Епицентърът на труса е край индустриалния град Таншан в провинция Хъбей на Китайската народна република.

По официални данни на китайските власти, земетресението е с магнитуд 7,8 по скалата на Рихтер, макар че според някои източници магнитудът му е 8,2. 16 часа по-късно земетресението е последвано от вторичен трус, който увеличава броя на жертвите.