1340 г. кралят на Англия Едуард III е обявен за крал на Франция. Едуард се ражда в Уиндзор на 13 ноември 1312 г. и затова е наричан Едуард Уиндзорски в ранните си години. Управлението на баща му, Едуард II, е напрегнато заради военни разгроми, бунтовни барони и корумпирани придворни. Малкият Едуард е обявен за граф на Честър, когато е само на 12 дни.
На 20 януари 1327 г., когато младият Едуард е само на 14 години, кралят е детрониран от своята съпруга, Изабела Френска, и нейния любовник, Роджър Мортимър, първи граф на Марч. Едуард е коронясан като Едуард III на 1 февруари и му е сформирано регентство, оглавявано от Изабела и Мортимър. Последният е де факто управляващ страната и подлага младия крал на постоянно унижение и незачитане.
На 19 октомври 1330 г., малко преди 18-ия си рожден ден Едуард III, заедно с няколко свои доверени лица организира държавен преврат в Нотингамския замък. Мортимър и майката на Едуард са арестувани. Мортимър е изпратен в Лондонската кула и обесен месец по-късно. Изабела е принудена да се оттегли в замъка Райзинг. С тези драматични събития започва същинското управление на Едуард III.
Едуард III решава да поднови военните действия с кралство Шотландия, които неговите баща и дядо са водили с променлив успех. Едуард III отказва да признае подписания по време на регентството му договор от Нортхамптън и така наново предявява претенциите за английско господство над Шотландия, в резултат на което избухва Втората война за шотландска независимост.
С намерението да възстанови отстъпеното от Англия, той спечелва отново контрол над Беруик и спечелва решителна победа в битката при Халидон Хил през 1333 г. срещу войските на инфанта Дейвид II Шотландски. Едуард III има достатъчно добри позиции, за да постави Едуард Балиол на шотландския престол (Дейвид II е изпратен в изгнание) и да поиска големи компенсации в земи от редица южни графства. Въпреки победите при Дъплин и Халидон, партията на Брус скоро започва да се възстановява и в края на 1335 г., след битката при Кълблийн, окупацията на Плантагенет среща трудности, а партията на Балиол губи позиции.
По същото време през 1336 г. умира братът на Едуард III - Джон Елтам, граф на Корнуол. И въпреки че Едуард III участва с много големи армии в операциите срещу Шотландия, до 1337 г. преобладаващата част от Шотландия е отвоювана от Дейвид II, като само няколко замъка (Единбург, Роксбург, Стърлинг) остават в английско владение. Това не е достатъчно за налагане на властта на Едуард и до 1338-1339 г. той е принуден да премине от завоевателна към политика на удържане на позициите.
Военните проблеми на Едуард III обаче се развиват на два фронта. Предизвикателствата от страна на френската монархия създават не по-малки грижи. Французите представляват проблем в три области. Първо, те осигуряват постоянна подкрепа на шотландците по силата на франко-шотландско съглашение. Филип VI защитава Дейвид II по време на изгнанието му и подкрепя шотландските набези в северна Англия. Освен това французите атакуват някои крайбрежни английски градове и така създават слухове в Англия за повсеместна инвазия. Не на последно място, владенията на английския крал във Франция са застрашени - през 1337 г. Филип VI конфискува херцогството Аквитания и графството Понтийо.
Вместо да потърси мирно разрешение на конфликта като отдаде почит пред френския крал, Едуард III предявява претенции към френската корона в качеството си на единствен жив наследник от мъжки пол на починалия си дядо по майчина линия, Филип IV Хубави. Френските юристи отказват да признаят правото на Едуад върху френската корона. Те обявяват за действителен наследник на Филип IV неговия племенник - Филип VI и така се подготвя сцената за Стогодишната война.
През 1338 г. Лудвиг IV Баварски, свещен римски император обещава своята подкрепа на Едуард III. Резултатите не са твърде впечатляващи. Единствената по-голяма военна победа от този период е английската морска победа в битката при Слъйс на 24 юни 1340 г., където загиват 16 000 френски войници и моряци.
Междувременно действията на Едуард III подлагат кралството на голямо финансово напрежение, което води до вътрешни недоволства. В резултат на това, той се връща без предупреждение на 30 ноември 1340 г. Намирайки вътрешните работи на кралството в безредие, той прочиства кралската администрация. Тези мерки не водят до вътрешна стабилност и отношенията между краля и Архиепископа на Кентърбъри, Джон Стратфорд, силно охладняват.
През април 1341 г. Едуард III е принуден от парламента да приеме сериозни ограничения на своите финансови и административни прерогативи. През октомври същата година, кралят отхвърля наложения му статут и архиепископ Стратфорд е политически остракиран. Необичайните условия през 1341 г. са позволили парламентът да постави под контрол властта на краля, но при нормални условия правомощията на краля в средновековна Англия са били на практика неограничени и Едуард III се възползва от това.
1500 г. испанският мореплавател и конкистадор Висенте Пинзон става първият европеец стъпил на брега на днешна Бразилия. През 1492-1493 г. той участва в експедицията на Христофор Колумб, която открива Америка, като капитан на каравелата Ниня.
През ноември 1499 г. в търсене на нови земи, Пинсон, със свои средства и подпомогнат от своята фамилия, оборудва флотилия от четири кораба и се отправя на запад. От островите Кабо Верде тръгва на югозапад и става първия испанец пресякъл Екватора. След двуседмичен преход през океана става първият европеец, който достига бреговете на нос Сан Роки (дн. Бразилия).
Пинсон заедно с нотариус слиза на брега, пие вода от реката, в която влизат, заповядва да се отсекат няколко дървета, прави от тях кръст, забива го в земята и встъпва във владение на тази земя от името на кастилската корона. От там флотилията продължава на северозапад покрай брега на новооткритата земя.
Продължават пътя си на северозапад, като по някое време загубват брега от очите си. При едно загребване на вода от океана се оказва, че тя не е солена, а сладка и годна за пиене. Обръщат корабите на запад и след около 200 км откриват един от ръкавите на река Амазонка.
Придвижвайки се от устието на Амазонка на север и покрай изменящият си направлението бряг на запад, Пинсон достига Гвиана, вече посетена (за което той не знае) от експедицията на Алонсо де Охеда. По този начин Пинсон открива участък от североизточното крайбрежие на Северна Америка с дължина около 3000 км. След това флотилията преминава през вече открития залив Пария и се отправя към Испаньола, като по пътя е открит остров Гренада.
По пътя обратно два от корабите му потъват по време на буря, оцелелите се завръщат в Испания в края на септември 1500 г. с нищожно количество ценно бразилско дърво и известно количество роби, които обаче не могат да покрият разходите по плаването и Пинсон се разорява.
През 1505 г. след като завоюва доверието на испанските чиновници Пинсон е назначен за кмет на Сан Хуан на остров Пуерто Рико. Същата година получава субсидии от кралската хазна, но недостатъчни, за да погаси дълговете си към кредиторите за първото му плаване. Минават обаче още три години, преди да му се удаде да се освободи от кредиторите си и да предприеме ново плаване с цел търсене на морски проход от Атлантическия в Тихия океан.
1788 г. по време на първото заселване на Австралия като английски каторжен лагер е основан Сидни. Денят е обявен за Ден на Австралия и се чества като национален празник.
През 1770 г. британският капитан-лейтенант Джеймс Кук акостира на брега на залива Ботани. Тук той за първи път се среща с аборигенските племена, населяващи Австралия.
На 18 януари 1788 г. 11 британски кораба - „Първата флотилия”, с около 750 затворници и над 200 моряци и офицери (за охрана) на борда пристигат в Порт Джаксън (днес пристанище на Сидни) и основават първата наказателна колония в Австралия. Британците имат нужда да облекчат пренаселването на затворите в родината си и виждат в обширната страна. Според някои този ход е част от по-мащабния британски план да се установи плацдарм за понататъшни икономически начинания в южната част на Тихия океан.
Земята на първоначалния лагер е неплодородна и има недостиг на питейна вода, затова на 26 януари той е преместен към брега на залива Сидни. Заселването на новата колония обаче не е лесно - земята се обработва трудно, болестите са хроничен проблем и освен това възникват конфликти с местното население - аборигените, които населяват континента вече 60 000 години. Въпреки това през следващите шест десетилетия в Австралия са докарани още 160 000 осъдени.
Аборигените правят опити да се съпротивляват на британското заселване и се стига до сблъсъци между двете страни. През 1789 г. обаче тежка епидемия унищожава голяма част от местните жители. Към 1820 г. в района на Сидни са останали едва няколкостотин аборигени и британската администрация полага усилия да ги „цивилизова, покръсти и образова”, като ги отдели от клановете им.
При управлението на губернатора на Нови Южен Уелс Лаклан Макуори Сидни започва да се благоустроява - британски и ирландски каторжници изграждат улици, мостове, кейове и обществени сгради. През 1822 г. в града вече има банки, пазари, добре очертана улична мрежа и организирана полиция.
Едва през 30-те години на 19 в., когато вътрешността на континента добива известност като добро място за отглеждане на овце, започва преселническият бум на обикновените британци.
На 20 юли 1842 г. е официално основана общината на Сидни, който става първият град в Австралия, а за негов първи кмет е избран Джон Хоскинг. През 1851 г. започва първата от няколкото австралийски златни трески и пристанището на Сидни посреща първата от множество вълни имигранти от целия свят.
Градът е наречен на британския вътрешен министър лорд Сидни, който издава заповедта за основаването на наказателната колония.
На 26 януари 1788 г. британски каторжници основават първата наказателна колония в Австралия на брега на залива Сидни. Всъщност корабите с каторжниците акостират още на 18 януари, но земята на първоначалния лагер се оказва неплодородна и без достатъчно питейната вода, което налага преместването му.Впоследствие новооснованият град е наречен на британския вътрешен министър лорд Сидни, който издава заповедта за основаването на наказателната колония.
Тъй като експедицията окончателно приключва на 26 януари, сега тази дата обединява два празника: Денят от основаването на Сидни и Денят на Австралия.
1905 г. в ЮАР, край Претория, е намерен най-големият диамант в света. Камъкът, който тежи 3106 карата (621 гр), е наречен Кулинан.
Историята сочи, че предприемачът сър Томас Кулинан по време на диамантената треска в Африка, решил да разработи рудник, но по време на изкопните работи се наложило да се изкопае кладенец, за да търси вода. Само на 30 см работниците ударили на камък, който не се поддавал изобщо на опитите да го раздробят с кирки и лопати. Оказало се, че туземците са попаднали на най-големия в света диамант.
По-нататъшната съдба на този скъпоценен камък го отвежда във Великобритания. През 1907 г. е купен за 750 000 долара и поднесен като подарък за рождения ден на крал Едуард VII. Приемайки скъпоценния дар, кралят обещал, че ще го съхрани в същия вид сред историческите ценности на английската корона.
Той обаче не спазил съвсем обещанието си - още на следващата година диамантът „Кулинан” бил отнесен в Амстердам на най-добрия ювелир Йозеф Аскер, който получил поръчка да го раздели с един удар така, че да се получат минимално количество късове. Няколко месеца минали в изучаване на структурата на камъка, за да се избере най-подходящата точка за удара.
Накрая ювелирът не се решил сам да го нанесе и предоставил тази възможност на ученика си. Според легендата самият той дори припаднал от вълнение в решителния момент. Когато се свестил, разбрал, че изчисленията му все пак са били правилни и диамантът е разделен успешно. Операцията била повторена още няколко пъти и накрая се получили 9 големи камъка и сто по-малки. Шлифоването им отнело две години на майстора.
От диаманта били направени 105 брилянта с обща маса 1063,65 карата. Най-големият от тях е наречен „Кулинан I” или „Голямата звезда на Африка” и е с маса 516,5 карата. Брилянтът е обработен във формата на панделка и украсява кралския скиптър, изложен в Лондонската кула. „Кулинан II” тежи 317,4 карата, има форма на изумруд и украсява британската корона, която също се съхранява в Лондонската кула. От частите на диаманта, останали след обработката на първите два брилянта, са получени още два - „Кулинан III” (94,45 карата) и „Кулинан IV” (63,65 карата), както и три по-малки брилянта, наречени „Малките звезди на Африка”.
Останалите късове послужили за получаването на още стотина брилянти с тегло между 5 и 28 карата. „Кулинан III” е инкрустиран в короната на кралица Мария. Брилянтът „Кулинан IV” е квадратен по форма и също е върху короната на кралица Мария. Може да се сваля и да се носи като брошка.
Крушовидният „Кулинан V” (18,8 карата) първоначално е бил сложен върху брошка за кралица Мери, но можел да бъде поставен и в диадемата на короната й на мястото на Кохинор. Това станало, след като Кохинор бил снет, за да се направи през 1937 г. нова корона за Елизабет. „Кулинан VI” бил подарък от крал Едуард за съпругата му кралица Александра, а сега се носи от Елизабет Втора като висулка на огърлицата й с диаманти и изумруди.
„Кулинан VII” (8,8 карата) е висулката на брошка, направена изцяло от диаманти. В центъра на горната й част, напълно обграден от брилятни, се намира „Кулинан VIII” (6,80 карата). Последният от големите диаманти - „Кулинан IX”, е оформен като круша и поставен на пръстен, направен за кралица Мери. Той понякога се носи и от кралица Елизабет.
1911 г. американският авиатор Глен Къртис създава първият американски хидроплан. Всъщност първият в света хидроплан е конструиран от французина Хенри Фабър година по-рано.
Опити да излети от водата е правил и легендарният френски пилот Луи Блерио. В сътрудничество с производителя на самолети Габриел Воиси той монтира два поплавъка под един аероплан. По време на тестовете самолетът се разбива. За късмет на Блерио той оцелява без да получи сериозни наранявания по време на инцидента на езерото Инхен.
След Блерио щафетата по създаването на първия хидроплан подхваща неговия приятел Хенри Фабър, който следвал в Париж.
До този момент Фабър не е летял изобщо със самолет, но е обсебен до такава степен от идеята да използва водата за площадка за излитане, че в главата му постоянно се въртят схеми на хидроплани. Така Фабър се настанява на брега на езерото Бери, където прави работилница и в продължение на четири години експериментира усилено с различни двигатели, пропелери и поплавъци.
Фабър построява няколко малки моторни лодки, за да установи коя форма на дъното е най-подходяща за глисиране по водата с висока скорост. През пролетта на 1910 г. той е готов да изпробва вече готовия хидроплан.
Хидропланът си Фабър кръщава „Канард” (патица), заради специфичната форма на самолета и разположените в задната част на фюзелажа крила. На 28 март 1910 г. французинът пуска „Канард” във водите на езерото Бери. Преди да излети той тества първо двигателя. Решителният миг настъпва в 10.20 ч. Любопитен факт е, че френското хумористично списание „Льо Канард” е отразило в детайли и с нескрита ирония първия полет на „патицата” на Фабър.
Същият ден Фабър прави още няколко полета с „Канард”. Няколко месеца по-късно и Глен Къртис излита успешно в САЩ с последната версия на своя хидроплан. След като патентова 70 иновации и разбива във водата няколко самолета авиаторът от Сан Диего успява да излети успешно от водата. Няколко години по-рано той монтира две канута под самолета си „Джун бъг”. Неговият първи опит да излети с помощта на канутата от езерото Кейка в щата Ню Йорк, едва не завършва със смъртта му.
Любопитен факт е, че конструкцията на неговия самолет е далеч по-близка до съвременните водосамолети. Затова и самият Хенри Фабър признава, че самолетът на Къртис е „първият истински хидроплан".
1962 г. на летището в Неапол умира прочутият мафиот Чарлз „Лъки” Лучано. Роденият под името Салваторе Лукания е основател на фамилията Дженовезе - една от петте мафиотски фамилии в Ню Йорк.
През 1906 г. семейството му емигрира в Ню Йорк. На 25 юни 1911 г. Министерството на просветата въдворява Салватор Лучано в учреждение в Бруклин за превъзпитаване на трудни младежи.
На 14 години напуска училище и започва работа във фабрика за шапки. Според неговите собствени думи това е работа за „мижитурка, която цял живот няма да постигне нищо”. На 19 г. се присъединява към бандата „Файв пойнтс” и започва търговия с опиум, без да напуска шапарската фабрика.
Лучано действа просто - разнасяйки дамските шапки на клиентките, той крие в тях наркотика. През юни 1916 г. е заловен в зала за билярд с наркотици. През януари 1918 г. е осъден е на три години затвор за разпространение на наркотици и грабеж на магазин. След шест месеца го пускат за добро поведение.
Затворът се оказва полезен за Лучано, защото там завързва полезни познанства с Торио, Костело, Масерия и други, с които после създава престъпната си корпорация.
По време на Първата световна война Салваторе е призован в армията. Той намира начин да избегне казармата, като лекар-венеролог го заразява с гонорея (трипер) и по време на цялата война го държи на границата на оздравяването. Макар да влачи болестта в слаба форма, тя налага отпечатък в личния му живот. Само в тесен приятелски кръг после той се жалва от своята полова слабост.
По време на Сухия режим Лучано вече е виден мафиот и работи с бъдещи едри престъпници като Бъгси Сийгъл и Франк Костело. Започва работа за Джузепе Масерия - Джо Босът. По-късно става негова дясна ръка.
По информация на федералното разследване през 1929 г. годишният доход на Лучано съставлява 200 000 долара, след като най-скъпите самостоятелни къщи в Бевърли Хилс струват по 20 000 долара.
По време на Кастелмарската война между мафиотските босове Масерия и Салваторе Маранцано Лучано става още по-могъщ и решава, че е време той да поеме властта. Босът Джо разбира амбициите на Лучано да обедини банди от различни етнически групи и приема това като заплаха за консервативната сицилианска мафия.
В резултат Лъки е жестоко пребит на 16 октомври 1929 г. Оцелява като по чудо. Отмъкват го от улицата, в някаква сграда го връзват за тавана с краката нагоре, изрязват от гърба му ивици кожа и го обезобразяват. Захвърлен е на пътя в безсъзнание. В болницата му слагат 55 шева и носи белези върху лицето си цял живот. Отказва да говори пред полицаи и журналисти. Тогава му излиза прякорът Лъки (Щастливеца), който също носи до края на живота си.
Побоят е извършен от хора на Маранцано, но купени от Масерия. Лучано обаче проумява каква е истината и решава да си отмъсти подобаващо. Чака сгоден момент почти две години. По време на обяд с Масерия, Чарли се извинява и отива до тоалетната. В следващият момент Бъгси Сийгъл, Джо Адонис, Албърт Анастазия и Франк Костело изваждат автоматичните си оръжия и правят Масерия на решето.
С това свършва войната. Маранцано става „capo di tutti capi” (босът на всички босове) на Ню Йорк, а Лъки отново се намира на втора позиция. Затова хората на Майър Лански убиват Маранцано и крайният победител е Лучано.
Лучано проявява големи организаторски способности и усет за новото. Той първи измисля фиктивна фирма за прикритие на нелегалните търговци на алкохол. Лъки един от първите проумява, че мафията трябва да функционира като корпорация и организира „Голямата седморка” - супертръст за продажба на алкохол.
Лучано установява контакти с престъпниците от не италиански произход. Дори установява равноправие с еврейските си колеги. Следва обаче да се отбележи, че гангстерите от не италиански произход работят за „Коза Ностра”, но нямат право да стават нейни пълноправни членове.
Престъпната империя на Лучано започва да се оформя. Той вече контролира огромен криминален отрасъл - проституция, казина, наркотици, прикрита от добри връзки в правоохранителните структури. Първата крачка към криминалната корпорация е направена.
Той осъзнава първи, че разделението на труда увеличава ефективността на мафията. Той е инициатор на едно особено подразделение на „Коза ностра” – „Корпорация на убийците”. По негова препоръка тя е оглавена от Алберт Анастазия.
Става сутеньор №1. В Ню Йорк владее около 200 публични дома. През 1935 г. приходът от тях е около 20 млн. долара, като 200 000 са лично за Лучано.
Прокурорът Томас Дюи, натрупал дебела папка с документи против Лъки, успява да го вкара зад решетките за 50 години.
И в затвора Лучано не губи огромната си власт. Това става ясно по време на Втората световна война. Тогава немски подводници потопяват американски кораби един след друг, като буквално ги причакват на пътя им. Контраразузнаването стига до извода, че някой ги информира и насочва от брега. Търсят съдействието на Лучано. От килията си той нарежда на подземния свят да съдейства на властите. Скоро са арестувани осем немски агенти. От този момент за килия му служи добре мебелиран офис.
За оказаната помощ той е освободен през 1945 г., но без право да живее в САЩ. Заминава за Италия, от където изгражда разклонения на американската „Коза Ностра” в Европа и в света. Основната стока е кокаин и хероин.
Лучано изгражда мрежа от легални фирми (за продажба на храни, дрехи, електроуреди) с безупречна счетоводна документация.
В Сицилия изкупува огромни площи земеделска земя за плантации. Нужен му е добър имидж. В края на 1961 г. процъфтяващият бизнесмен и порядъчен гражданин Лъки Лучано получава писмо от един сценарист и продуцент с молба за оказване на съдействие при написване на сценарий за филм за него. Винаги мечтаещият за слава Лучано се съгласява.
На 26 януари 1962 г. великият мафиот отива на летището в Неапол, за да посрещне автора на бъдещия филм. С него са и децата му. Внезапно той се хваща за сърцето и пада мъртъв. Инфарктът е толкова масивен, че всяка лекарска намеса е излишна.
На 29 януари гражданите на Неапол са свидетели на най-грандиозното погребение в историята на града. Погребван е човека, който създава организираната престъпност, преживява периода на бурния й разцвет и чертаещ нейните бъдещи перспективи.
1965 г. хинди е обявен за официален език в Индия. Хинди се говори от над 480 000 000 души в Индия и в други страни по света. Езикът е продукт на продължително историческо развитие от древноиндийския период насам.
Индия е страната с най-много народи в света - 281 народа с численост над 5000 души, като 30 от тях са с над 1 млн. души. Според Конституцията в страната са признати редица езици: асами - Асам, ория - Ориса, урду, канара - Карнатака, кашмири - Джаму и Кашмир, гуджарати - Гуджарат, тамили - Тамил Наду, телугу - Андхра прадеш, пенджаби - Пенджаб, бенгали - Западен Бенгал и Трипура, маратхи - Махаращра, малаялам - Керала, санскрит, синдхи, хинди - Утар прадеш, Мадхя прадеш, Раджастхан, Химачал прадеш, Бихар, Хариана, непали, конкани, манипури - Манипур, бодо - Североизточна Индия, сантхали - Бихар, мейтхили - Бихар, догри - Кашмир.
По света хинди се говори още в Бангладеш, Белиз, Ботсвана, Великобритания, Германия, Гвиана, Дубай, Замбия, Йемен, Кения, Непал, Нова Зеландия, Обединени арабски емирства, САЩ, Сингапур, Уганда, Филипини, Фиджи, Южна Африка. В гл. 343 от Конституцията на Индия хинди с писмеността деванагари е провъзгласен за държавен (официален) език на страната.
Любопитен факт е, че произведения на български автори са преведени на хинди - Христо Ботев, Иван Вазов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Елин Пелин, Емилиян Станев, Георги Джагаров, Станислав Стратиев, Георги Константинов и др.
1991 г. Мохамед Сиад Баре е свален от власт в Сомалия, което е край на централизираното управление в страната. Той е най-дълго управлявалият държавен глава на Сомалия - ръководи страната от 1969 г.
Преди да стане държавен глава Баре е бил висш военен командир в сомалийската армия със звание генерал-майор. По време на неговото управление народът го нарича „другаря Сиад”.
Сиад Баре е сирак без никакво образование. Постъпва в италианската колониална полиция. Там се научава да пише и да чете и продължава да учи усилено. Получава военно обучение в Италия. След независимостта на Сомалия Баре става заместник-главнокомандващ на сомалийската армия. През 1969 г. е извършен преврат и тогавашният президент Абдирашид Али Шермарке е свален от власт и убит. В последвалия период на анархия и политически вакуум Сиад Баре, вече практически върховен главнокомандващ на армията, завзема властта и става президент на 21 октомври 1969 г. - ден след погребението на Шермарке.
Сиад Баре води лява, марксистка политика, повлиян от съветските военни по време на съвместни учения в началото на 60-те години. През 1970 г. Сомалия е провъзгласена за социалистическа република. Значим негов принос за страната е въвеждането на сомалийския език като национален сред първите му задачи след встъпване в длъжност. Сомалийският става задължителен в училищата и се изписва с латинска азбука, тъй като не е имал собствена писменост. В резултат на това през периода 1970-1973 г. грамотността се повишава драстично - от едва 5% тя става 60%.
Баре пропагандира идеята за Велика Сомалия, според която всички етнически сомалийци трябва да живеят в обща държава. Това означава, че Джибути, Огаден и регионите, населени със сомалийци в Кения, трябва да бъдат присъединени към Сомалия. През 1977 г. Сомалия напада Етиопия. В началото военните действия са много успешни и цял Огаден попада под контрола на Могадишу. По-късно обаче етиопската армия преминава в контранастъпление и с помощта на кубински войници и помощи от СССР възстановява територията си. Така идеята за Велика Сомалия се проваля.
Първоначално правителството в Могадишу поддържа близки отношения със СССР. Заради стратегическото местоположение на страната Москва е наредила разполагането на военни бази и летища за съветската армия. На територията и в акваторията на Сомалия са разположени атомни бомбардировачи и голям брой войници на Съветската армия. Освен това Съветският съюз снабдява Сомалийската национална армия с модерно въоръжение и осигурява професионална подготовка на войниците.
По-късно обаче руснаците решават да преместят базите си в Етиопия. Това се случва точно по време на войната между 2-те страни, която сомалийците губят. Сиад Баре прекратява дружеските споразумения със СССР и насочва политиката си към Запада. САЩ осигуряват силна подкрепа на Баре до края на Студената война. Вашингтон спира всички помощи за страната през 1989 г.
След като и Америка прекратява подкрепата си към правителството на Сиад Баре настъпва период на политическа нестабилност. Множеството кланове в страната започват ожесточена борба за власт, появяват се безредици. Баре дава разрешение на армията да започне бомбардировки по северната част на страната, където се сформира непризнатата република Сомалиленд.
Бунтовническите групи опустошават страната, ограбват, избиват, измъчват и насилват местното население в централните и северните региони на страната. Въпреки намесата на военните Сиад Баре не е в състояние да спре нарастващия хаос. Отделните министри и служители на правителството, които са от различни кланове, отказват да изпълняват задълженията си.
Политическата система практически престава да функционира и единствените институции с власт са Армията и самият Сиад Баре. През 1991 г. започват ожесточени боеве в Могадишу. Вечерта на 26 януари 1991 г. Мохамед Сиад Баре е свален от власт. Властта поема военният лидер Али Мехди Мохамед, който управлява до ноември 1991 г., когато също е свален. Оттогава Сомалия е разкъсвана от схватки между кланове и бунтовнически групи.
След преврата Баре остава в Сомалия, като на два пъти се опитва да завземе отново Могадишу, но се проваля. След това бяга в Кения, но правителството не му позволява да остане. Заминава за Нигерия. Живее в Лагос до 2 януари 1995 г., когато умира от инфаркт. След неговото управление няма успешни опити за създаване на единно правителство.
1994 г. в Италия е създадена партията „Форца Италия” с лидер Силвио Берлускони. Берлускони е най-дългогодишният министър-председател на Италия (1994 г., 2001-2006 г., 2008-2011 г.).
За първи път поема поста на министър-председател на Италия на 10 май 1994 г. само месеци преди провеждането на парламентарните избори, Берлускони създава партията „Форца Италия”. И печели доверието на италианците. Една от партиите в мнозинството (Лега Норд) обаче се отказва от коалицията и на 22 декември с.г. Ламберто Дини поема премиерските функции.
През 2007 г. той разпусна своята партия „Форца Италия”, която тогава е част от дeсноцентристката опозиция на социалистическото правителство, ръководено от Романо Проди. Берлускони декларира готовност да обедини всички недоволни от политическия живот на Апенините в Италианска народна партия на свободата.
Веднага след като бе обявено за формирането на новата партия, част от съюзниците на Берлускони изразиха съмнения за дългосрочната перспектива на формацията, но и потвърдиха необходимостта от ново обединение на италианската десница.
После Берлускони поема лидерския пост в дясноцентриската партия „Народът на свободата”, която създава като слива своята партия „Форца Италия” с „Национален алианс” на Джанфранко Фини и други партии.
Любопитен факт е, че през лятото на миналата година (2013 г.) Силвио Берлускони обяви, че ще създаде наново партията си „Форца Италия”. Тогава той призова младежите в Италия да подкрепят идеята му за възраждането на партията. Партията действително беше възродена през октомври 2013 г., след партиен конгрес на формацията, която Берлускони последно оглавяваше - „Народ на свободата”.
2005 г. Кондолиза Райс е назначена за Държавен секретар на САЩ. Тя е 66-тият Държавен секретар на САЩ и е втори Държавен секретар в администрацията на президента Джордж Буш-младши.
Райс е първата афро-американка Държавен секретар, втора с афро-американски произход (след Колин Пауел), както и втората жена на този пост (след Мадлин Олбрайт).
Кандидатурата на Райс била подкрепена от 85 сенатора, против са гласували 13 члена на палатата, демократи, включително бившият кандидат за президент на САЩ Джон Кери, сенатор Едуард Кенеди и други.
Окачествена като „царица на външната политика на Буш”, Кондолиза Райс участва активно още в първата предизборна кампания на Джордж Буш. След победата на Буш през 2001 г. тя е назначена за съветник на президента на САЩ по националната сигурност, ставайки първата в историята на САЩ жена, заемаща тази длъжност.
Райс служи и като съветник на президента Буш по въпросите на Съветския съюз и Източна Европа по време на разпадането на СССР и германското обединение.
Любопитен факт е, че Кондолиза Райс е посещавала България два пъти - през 2006 и 2008 г. При първото си посещение април 2006 г. тя подписва с министър Ивайло Калфин Споразумението за сътрудничество в областта на отбраната.
