1147 г. португалците, ръководени от крал Афонсу I, и кръстоносците от Англия и Фландрия, превземат Лисабон от маврите след четиримесечна обсада. Това е единственият успех на Втория кръстоносен поход.
Вторият кръстоносен поход (1147-1149) е свикан през 1145 г. в отговор на падането на графство Едеса на 25 декември 1144 г. в ръцете на владетеля на Мосул - Зенги. Едеса е първото владение, основано от кръстоносците по Светите земи по време на Първия кръстоносен поход (1095-1099), но е и първото, което мюсюлманите си възвръщат. Походът е свикан от папа Евгений III, който бил подтикнат към това от настояванията на Бернар от Клерво, и е първия, воден от крале - френския Луи VII и германския Конрад III, заедно с голям брой други европейски благородници.
Армиите на двамата крале тръгват поотделно през Европа и срещат пречки от страна на византийския император Мануил I Комнин. След прекосяването на византийските територии, двете армии са разбити поотделно от селджукските турци. Двамата крале, заедно с остатъците от армиите си, достигат до Йерусалим, и през 1148 г. участват в неблагоразумна атака на Дамаск. Походът на изток е загуба за кръстоносците и голяма победа за мюсюлманите. Той е в основата на падането на Йерусалим и последвалия Трети кръстоносен поход в края на 12 в.
По същото време, папата нарежда и кръстоносен поход в Испания, въпреки, че там от известно време вече се води война срещу маврите. Той дава на Алфонсо VII, крал на Кастилия, същите индулгенции (опрощаване), които дава и на френските кръстоносци. Както папа Урбан II през 1095 г., Евгений III подтиква испанците да се бият на собствена земя, вместо да се присъединят към похода на изток.
В средата на май от Англия отплават първите контингенти, състоящи се от фламандски, фризки, английски, нормански, шотландски и няколко немски рицари - без да са предвождани от принц или крал. Те пристигат в Порто през юни и са убедени от местния епископ да продължат към Лисабон, накъдето вече се е насочил португалския крал Афонсу I, след като е узнал за кръстоносната флота. Тъй като похода в Испания е одобрен от папата и те така или иначе пак ще се бият с мюсюлмани, рицарите се съгласяват. Обсадата на Лисабон трае от 1 юли до 24 октомври, когато града пада в ръцете на кръстоносците, които го плячкосват, преди да го предадат на Афонсу.
Единственият успех идва извън Средиземноморието - през 1147 г., на път за Светите земи, кораби с фламандски, фризки, нормански, английски, шотландски и няколко немски кръстоносци спират и помагат за превземането на Лисабон.
1415 г. по време на Стогодишната война се състои битка при Аженкур. Победата на Хенри V поставя началото на нов период на войната, в който Хенри се жени за дъщерята на френския крал и синът му е направен наследник на френския престол, но постижението му е пропиляно от наследниците му. Битката е забележителна с употребата на английския дълъг лък.
Крал Хенри V напада след като преговорите с французите се провалят. Той претендира за титлата крал на Франция по линия на своя прапрадядо Едуард III, макар че на практика английските крале са готови да изоставят тази претенция в замяна на признаване от страна на французите на претенцията им спрямо Аквитания и други френски земи. Хенри първоначално свиква Велик съвет през пролетта на 1414 г., за да обсъди война с Франция, но лордовете настояват да продължи с преговорите и да смекчи исканията си.
В последвалите преговори Хенри казва, че ще изостави претенцията си към френския трон, ако французите изплатят 1,6 млн. крони, дължими за откупа на Жан II, пленен в битката при Поатие през 1356 г. и земите на Нормандия, Турен, Анжу, Бретан и Фландрия, както и Аквитания. Хенри иска да се ожени за принцеса Катрин, малката дъщеря на крал Шарл VI и да получи зестра от 2 млн. крони. Французите отговарят с щедрите от тяхна гледна точка условия на брак с Катрин, зестра от 600 000 крони и уголемена Аквитания.
До 1415 г. преговорите за замрели като англичаните твърдят, че французите са се подиграли на исканията им и са осмели самия крал Хенри V. През декември 1414 г. английският парламент е убеден да даде на Хенри V „двойна субсидия” - двойно по-висок данък, за да възвърне френското си наследство. На 19 април 1415 г. Хенри V отново иска от великия съвет да одобри война срещу Франция и този път той го прави.
Армията на Хенри акостира в Северна Франция на 13 август 1415 г. и обсажда пристанището Арфльор. Обсадата се проточва повече от очакваното. Градът се предава на 22 септември и английската армия не го напуска до 8 октомври. Сезонът за походи е към своя край, а английската армия е претърпяла много загуби поради болести. Хенри решава да премести повечето от армията си в пристанището Кале, английската крепост в Северна Франция, където могат да получават нови доставки през зимата.
След като Хенри V се отправя на север французите се придвижват по р. Сома, за да ги блокират. За известно време имат успех, принуждавайки Хенри да се придвижи на юг в търсене на брод. Англичаните най-сетне успяват да прекосят Сома южно от Перон, между Бетанкур и Войен и отново подемат похода си на север. Без защитата на реката французите се колебаят да започнат бой. До 24 октомври двете армии са изправени една срещу друга в готовност за битка, но французите се въздържат, надявайки се на пристигането на още войски.
На следващи ден французите начеват преговори с надеждата да спечелят време, но Хенри нарежда на армията си да напредне и да започне битка, която предвид размера на армията му, може да се очаква, че би искал да избегне. Англичаните имат много малко храна, марширували са 415 км за две и половина седмици и са изпратени пред много по-голям брой добре въоръжени французи.
На сутринта на 25 октомври французите все още очакват пристигането на допълнителни войски. В продължение на три часа след изгрев бой не започва. Французите знаят, че англичаните са хванати натясно и вероятно мислейки за предишни неуспешни опити за нападение срещу подготвени английски позиции се въздържат от атака. Хенри знае, че армията му е по-подготвена за отбранителна битка, но въпреки това поема преценения риск да я придвижи по-напред. Това налага изтръгването от земята на дългите насочени напред колове, които отбраняват стрелците.
На около 270 м от френската линия английските стрелци под командването на сър Томас Ерпингам забиват отбранителните си колове и започват сражението със стрелкови бараж. Въпреки че не е добре организирана и не в пълен състав френската кавалерия се втурва срещу англичаните, но резултатът е бедствен. Французите не успяват да минат по английските флангове, нито да преминат през защитните колове на стрелците.
Хенри V заповядва избиването на няколко хиляди френски пленници, като само най-бележитите са пощадени. Това слага край на битката. Френският ариергард бяга след като е видял смъртта и пленяването на толкова много от френските благородници.
1671 г. италианският астроном Джовани Доменико Касини открива третия по големина естествен спътник на Сатурн - Япет. Касини нарича четирите спътника на Сатурн, които открива (Тетида, Диона, Рея и Япет) с колективното име Звездите на Луи в чест на своя крал - френския Луи XIV.
През 1847 г. синът на Уилям Хершел - Джон Хершел в своя публикация предлага използването на съвременните имена на спътниците, като им дава имената на титаните и братята и сестрите на бога Хронос. Япет носи името на един от титаните от древногръцката митология Япет.
Орбитата на Япет се отличава със своята сравнително голяма инклинация спрямо останалите големи спътници на Сатурн, както и с това, че неговата орбита е много по-отдалечена от планетата спрямо тези на Титан и Рея. Поради инклинацията на орбитата си Япет е единственият спътник, от който пръстените на Сатурн са добре видими. Орбитите на повечето от останалите спътници са в равнината на пръстените и те биха изглеждали като тънка линия пресичаща диска на планетата.
Ниската плътност на Япет сочи, че той е съставен предимно от лед с малки примеси от скали. Първоначалните наблюдения на „Вояджър 2” са осъществени на 22 август 1981 г., когато апарата се сближава на 966 000 км с Япет. През 2004 г и апаратът Касини-Хюйгенс прави снимки на спътника. Те разкриват наличието на три големи кратера в тъмното полукълбо на спътника с диаметър над 350 км. Най-големият от тях е широк 500 км и по периметъра си имат откос с височина от 15 км.
1760 г. Джордж III се възкача на престола като крал на Великобритания и крал на Ирландия. Джордж Уилям Фредерик е крал на Великобритания и крал на Ирландия до 1 януари 1801, а от този момент до края на живота си - първи крал на Обединеното кралство Великобритания и Ирландия. Освен това той е и херцог на Брауншвайг-Люнебург (Хановер), а на 12 октомври 1814 г. получава и титлата крал на Хановер.
При управлението на Джордж III Великобритания и Ирландия са обединени, образувайки Обединеното кралство. По същото време обаче Великобритания губи много от своите колонии в Северна Америка, които образуват нова независима федерация - Съединените американски щати (САЩ).
1859 г. в Цариград княз Никола Богориди поставя основния камък на Желязната църква „Свети Стефан”. Поставянето на основния камък е напълно символичен акт от страна на Богориди, тъй като истинското строителство на днешната черква започва 33 години по-късно, когато екзарх Йосиф също полага основния камък на 27 април 1892 г.
„Свети Стефан” е единствената православна желязна църква. Църквата е трикорабна базилика, с кръстообразна форма и красиви орнаменти. Олтарът е обърнат към Златния рог, а над притвора се издига 40-метрова камбанария.
През 1849 г. влиятелният османски държавник, българинът княз Стефан Богориди подарява за български черковни нужди голям двор с три постройки - една дървена и две каменни, в цариградския квартал „Фенер”, между площадите Балат и Фенер, на самия бряг на Златния рог, близо до седалището на Вселенската патриаршия. На 17 октомври с.г. е издаден официален султански ферман, позволяващ на българите да имат собствен молитвен дом. Долният етаж на подарената от Богориди дървена къща е превърнат във временен параклис и е тържествено осветен на 9 октомври. По-късно параклисът прераства в самостоятелен храм, известен като Дървената църква и е посветен на първомъченик и архидякон Свети Стефан, в чест на дарителя Стефан Богориди.
През 1850 г. каменните къщи в двора са разрушени и с материала е изградена триетажна постройка с 25 стаи, известна като Метоха, която по-късно става седалище на Българската екзархия, създадена със султански ферман на 27 февруари 1870 г. Екзархията функционира в Истанбул и след Освобождението на България до Балканската война през 1912 г.
На 25 юни 1890 г. бил издаден втори султански ферман, който разрешил строителството на православния храм на мястото на дървената църква. Основният камък е поставен от екзарх Йосиф I на 27 април 1892 г. Тъй като теренът е нестабилен, архитектът Ховсеп Азнавур предлага конструкцията на църквата да бъде от сглобяеми железни плоскости, а не с бетонни основи. Търгът за изработване на елементите на църквата е спечелен от виенската фирма „Рудолф Филип Ваагнер”. Елементите, тежащи 500 т, са изработени във Виена между 1893 и 1896 г. и са откарани до Цариград с кораб по Дунав и Черно море.
Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ламарина, която е захваната за основите с болтове, гайки, нитове и заварки - общо около 4 милиона. Сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г.
Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан” е извършено от екзарх Йосиф I на 8 септември 1898 г. - празника Рождество Богородично. От старата дървена църква е съхранен само напрестолният камък от олтара, като паметник, който да напомня за историческата й роля в продължение на половин век.
1861 г. създадена е фондовата борса в Торонто. Това е най-голямата фондова борса в Канада, третата най-голяма в Северна Америка и седмата най-голяма в света по пазарна капитализация.
Голям обхват от бизнеси от Канада, САЩ, Европа и други страни са представени на борсата.
В допълнение на конвенционалните ценни книжа борсата листва и различни борсово търгувани фондове, акции по временни корпорации, доходни тръстове и инвестиционни фондове. Фондова борса Торонто е лидер в сектора за мини, петрол и газ, с най-много листвани компании в света.
1878 г. в Сливен е учредено първото в България дружество на Червения кръст. Доброволната организация е част от Международното червенокръстко движение и се ръководи от неговите основни принципи - неутралност, хуманизъм, безпристрастност, независимост, доброволност, единство и универсалност.
През 1884 г. българското правителство официално се присъединява към Женевската конвенция от 1864 г. Единна национална организация е създадена през 1885 г. Призната е официално от Международния комитет на Червения кръст и става част от Международното движение на Червения кръст и Червения полумесец.
Първият Закон за Българския Червен кръст е приет от 37-ото Народно събрание през 1995 г. Организацията е регистрирана по Закона за юридическите лица с нестопанска цел като сдружение за извършване на общественополезна дейност.
1922 г. в Съветска Русия завършва гражданската война. В 4.00 ч. сутринта частите на Народнореволюционната армия на Далекоизточната република под командването на 26-годишния Иероним Уборевич влизат във Владивосток. Корабите с остатъците от японските и белогвардейски войски два часа преди това са напуснали града.
През ноември 1921 г. Беловъстаническата армия в Приморието предприема настъпление на север. На 22 декември белогвардейските войски превземат Хабаровск и се придвижват на запад до гара Волочаевка на Амурската железопътна линия. Заради недостиг на сили и средства настъплението е преустановено и се преминава към отбрана на линията Волочаевка - Верхнеспаская, изграждайки укрепен район.
През февруари 1922 г. частите на Червената армия под командването на Василий Блюхер преминават в настъпление, отхвърлят предните части на противника, излизат пред укрепения район и на 10 февруари предприемат щурм на Волочаевската позиция. Три денонощия при -35-градусов студ и дълбока снежна покривка червеноармейците непрекъснато атакуват противника. Накрая отбраната му е сломена. На 14 февруари Червената армия заема Хабаровск. Белогвардейците отстъпват зад неутралната зона под прикритието на японски войски. През септември 1922 г. те отново се опитват да преминат в настъпление.
От 4 до 25 октомври е проведена Приморската операция - последната голяма операция в Гражданската война. Отразявайки настъплението на белогвардейската Земска рат под командването на ген. Дитерихс, в началото на октомври войските на Червената армия преминават в настъпление.
На 24 октомври японското командване е принудено да сключи споразумение с правителството на Далекоизточната република за извеждане на своите войски от Далечния Изток. След три седмици Далечният Изток става съставна част на Съветската република.
1930 г. на 36-годишна възраст цар Борис ІІІ се жени за принцеса Джованна-Елисавета-Антония-Романа-Мария Савойска - четвъртото, предпоследно дете на италианския крал Виктор Емануил ІІІ.
За първи път Йоанна и Борис се срещат на 25 септември 1927 г. Борис е поканен на обяд в кралското имение Сан Росоре близо до Пиза от родителите й - крал Виктор Емануил и кралица Елена. Придружава го и по-малкият му брат принц Кирил, който е заедно с него в Италия. Принцеса Йоанна не остава безразлична към елегантния млад човек, а родителите й оценяват Борис като забележителен мъж. Вестниците, информирани за този обяд, вече предричат романтична връзка между българския цар и италианската принцеса.
Срещата преминава в по-освободен от протокола тон. Интересът на Борис към слънчевата Йоанна се засилва. Италианската принцеса е с чувство за хумор, свободно обсъжда светски теми. Образованието й е солидно - литература, история, латински, изкуство. Освен това говори френски и английски, рисува, пее, свири на пиано, виолончело и хармониум.
Следващата среща на бъдещите съпрузи е едва през януари 1930 г. На тази втора среща Борис и Йоанна са в дома на нейната любима сестра Мафалда и той изговаря лично предложението за женитба. Отговорът е „да”. В този двугодишен период са текли множество разговори и спорове възможна ли е женитбата между католичка и източноправославен, като в дискусиите са замесени както Ватиканът, така и италианското и българското правителство, дори и чужди дипломатически представители.
На помощ идва апостолическият визитатор в България архиепископ Анджело Ронкали. Съгласно разпорежданията на римското канонично право цар Борис трябва да даде писмено съгласие децата от този брак да бъдат кръстени и възпитавани като католици. Първоначалното становище на Българската православна църква е мъжките наследници да бъдат кръстени православни, а момичетата - католици. По-късно Светият синод се съгласява само престолонаследникът да бъде православен.
Отчаян от всичко това, царят нарежда на българския пълномощен министър в Италия ген. Иван Вълков да преустанови подготовката на женитбата. Дори в емоционален изблик заявява, че е готов да остане ерген, ако не се ожени за принцеса Джована. От своя страна, декларира и готовността си да се оттегли в манастир, ако няма разрешение. Тя отправя две писма до папата.
В началото на септември 1930 г. най-после Борис отново пристига в Сан Росоре. Той носи радостната вест, че е успял да получи благословията на главата на Св. Синод, митрополит Неофит, и на Софийския митрополит Стефан. А и Ватиканът най-после дава благословия за венчавката. Борис се връща в София за уточняване на последни подробности. Сагата „царска сватба“ е към финала си. Официалният отговор на италианското кралско семейство по обявяване на годежа се получава на 4 октомври 1930 г.
На 25 октомври венчалният обред е извършен в италианското градче Асизи, недалеч от Пиза, в църквата „Св. Франциск”. Тайнството на свещеното бракосъчетание на българските монарси е извършено от отец Антонио Мария Рисо, професор по физика, пазител на „Св. Франциск”, в съслужение с двама свещеници и деветима български студенти богослови.
Любопитен факт е, че мястото за венчавката не е избрано случайно. На 15 години принцесата се разболява от тиф и горещо моли Св. Франциск да й помогне да оздравее, като дава обет - да се омъжи в Асизи. До края на живота й той е неин покровител, а след кончината й тя е погребана близо до църквата.
Царската сватба се нарежда сред светските събития на годината. Присъства целият европейски аристократичен елит. На тържественото бракосъчетание присъстват кралската двойка на Италия, специално за случая е пристигнал Бенито Мусолини, цар Фердинанд, а от България - министър-председателят Андрей Ляпчев, принц Кирил, княгиня Евдокия и министри.
След бракосъчетанието е даден обяд във вила „Костанца”. През това време аероплани хвърлят купища цветя над вилата, а над цяла Италия лети ескадра и разпръсква позиви, в които пише за високите качества на българския цар и царица.
Веднага след брачните церемонии и краткия прием, младоженците отпътуват с българския кораб „Фердинанд” за Бургас. След няколко дни стигат до морския град и оттам с влак се отправят за София. Тържественият кортеж се отправя към катедралния храм „Св. Ал. Невски”, като преминава под празнично украсена арка, издигната специално на Лъвов мост. Там с традиционния хляб и сол кметът на столицата Владимир Вазов посреща младоженците.
Видинският митрополит Неофит посреща цар Борис III и Йоанна Българска пред църквата, повтаря бракосъчетанието по православен обред, дава благословия и отслужва тържествен молебен в претъпкания храм. Топовни гърмежи известяват, че бракът между Борис III и царица Йоанна Българска се е състоял. Обявени са тридневни тържества и е дадена амнистия за 1154 затворници.
1944 г. Япония използва за пръв път камикадзе. В превод думата „камикадзе” означава „божествен вятър”. Става название на легендарните тайфуни, унищожили монголския флот, заплашващ Япония с инвазия през 1274 г. и 1281 г. Официалното название на тези пилоти е „токубетсу когеки тай”, което в превод значи „специален атакуващ корпус”.
Днес названието най-често се свързва с самоубийствените полети на японските пилоти по време на Втората Световна война, и по-точно в тихоокеанската кампания. След шестмесечни постоянни победи след атаката при Пърл Харбър японските сили биват засечени в битката при Коралово море май 1942 г., победени в битката за Мидуей юни с.г. и напълно спрени при Гуадалканал.
През 1943-1944 г. САЩ с тяхната индустрия и богатство на природни ресурси напредват застрашително към японските острови. Японските изтребители намаляват и биват превъзхождани от най-новите американски самолети.
След загубата при Мидуей, Соломоновите острови и битката за Филипинско море японската морска авиация губи над 400 пилота и самолети, пригодени за излитане от самолетоносачи. Опитните пилоти намаляват, а липсата на части и гориво правят дори рутинните полети трудно начинание. На 15 юли 1944 г. японците губят важната база на остров Сайпан, което позволява на американските далекообхватни бомбардировачи Б-29 да осъществяват бомбардировки над японските главни острови.
След загубата японското висше командване предполага, че съюзниците ще се опитат да си върнат Филипините заради местоположението им между югоизточна Азия и богатите на нефт региони на холандските индии. Предупреждението идва на 17 октомври 1944 г., когато съюзническия флот започва десант на остров Сулуан - прелюдия на битката за залива Лейте. Командването на японския флот разпорежда 1-ва въздушна ескадрила стационирана в Манила да подпомогне японските кораби да разрушат американските плавателни съдове в залива Лейте.
По това време ескадрилата имала в състава си само 40 самолета. Задачата изглеждала непосилна. Командира на 1-ва ескадрила решава да сформира самоубийствено подразделение - Специален атакуващ корпус „Камикадзе”.
Според японски източник, самолети се блъскат в американските „Рено” и „Индиана” към края на 1944 г. Това са първите документирани удари от подобен род. Пилотът се опитва да насочи самолета си така че да се сблъска с вражеския кораб. Понякога самолетите биват екипирани с експлозиви, допълнителни бомби или пълни горивни резервоари. Целта им е била да спрат съюзническото настъпление по море към японските главни острови, като нанесат максимално поражение на корабите.
1955 г. в САЩ започва производството на първата микровълнова фурна. Любопитен факт е, че микровълновата печка е страничен продукт на друга технология.
Още през 1946 г. д-р Пърси Спенсър работи в лабораторията на „Рейтиън корпорейшън” в Бостън върху проект за разработка на радари. Само няколко години по-рано - през 1940 г., във Великобритания са направени първите свръхвисокочестотни радиолокационни станции. Той изпитвал сърцевината на тези радари - генератор на СВЧ-трептения в сантиметровия диапазон, наречен магнетрон.
При експериментите изследователят Спенсър забелязва нещо необичайно - шоколадовият бонбон, който носел в джоба си, се разтопил. Той веднага пратил свой подчинен да купи царевица за пуканки. Поставил царевичните зърна до магнетрона и се отдалечава. Пуснал захранването и наблюдавал как зърната цвърчат, пукат се и се пръскат из цялата лаборатория.
Спенсър веднага прави логичния научен извод - стопеният шоколад и пуканките са резултат от въздействието на енергията в микровълните.
Спенсър започва да експериментира, като поставя магнетрона в затворена метална кутия. Така се създавала наситеност на електромагнитните вълни, които се отразяват от стените и не се губи енергия. С тези опити започва революция в готвенето, довела до създаването на микровълновата печка. Инженерите в „Рейтиън” веднага започват да работят върху идеята на Спенсър, като доусъвършенстват конструкцията с цел устройството да намери практическо приложение. В края на 1946 г. фирмата предлага патент за използване на микровълните за готвене. За тестване в ресторант в Бостън се поставя прототип за затопляне на храна.
С времето хранителната индустрия започва да признава потенциалa и гъвкавостта на микровълните и започват да се търсят нови сфери за употребата им. Производителите вече използват микровълни за изсушаване на картофения чипс, за печене на кафе и фъстъци. Местото се размразява бързо и се правят полуфабрикати. Дори отстраняването на черупките на стридите вече е по-лесно.
В периода 1952-1955 г. компанията за бяла техника „Тапан” пуска на пазара първите модели за домакинството, които струват 1295 долара. Те са високи около 60 см и работят на 220 волта. През 1965 г. „Рейтън” купува „Амана рефриджирейшън” и след две години пуска микровълнова печка на цена 500 долара. Тя е по-компактна, по-безопасна и по-удобна за работа от предишните модели.
1978 г. президентът на САЩ Роналд Рейгън отпуска бюджетни средства за създаването на неутронна бомба. Неутронната бомба е разновидност на атомната.
Тя, като всяко друго ядрено взривно устройство, също освобождава кинетична и топлинна енергия, но целевият ефект е излъчването на максимален брой неутрони. Вместо отражателна, обвивката на бомбата е направена от хром и никел, така че всички неутрони, които се отделят в момента на ядрената реакция, да бъдат пропуснати навън. Целта е тези неутрони да предизвикат изкуствена радиоактивност в околната среда.
Ефектите от това са, че се разпадат сравнително малък брой атоми при верижната реакция и отделената енергия е сравнително малко.
Американският учен Самюъл Коен създава концепцията за неутронната бомба през 1958 г. Въпреки негативната нагласа на президента Джон Кенеди срещу проекта, първата неутронна бомба е тествана през 1963 г. в подземен тунел в щата Невада. Разработването на оръжието е прекратено по времето на президента Джими Картър, но после е възстановено от Роналд Рейгън през 1981 г.
1983 г. САЩ провежда „Операция Неотложна ярост” в Гренада и окупира островната държава.
На 13 март 1979 г. в Гренада е извършен държавен преврат и на власт идва движението New Jewel Movement начело с харизматичния ляв лидер Морис Бишоп. Новото ръководство на страната взема курс на активно сътрудничество със социалистическите страни и на първо място с Куба. С чуждестранна помощ армията на Гренада е превъоръжена и към 1983 г. е най-боеспособната въоръжена сила в източната част на Карибско море.
Новият външнополитически курс на Гренада предизвиква сериозно безпокойство в САЩ, чието политическо господство в Централна Америка вече е поставено под съмнение от идването на власт на сандинистите в Никарагуа и от действията на левите партизани в Салвадор.
През април 1982 г. Рейгън на среща с ръководството на източните карибски държави открито обвинява правителството на Гренада в разпространяване на „вируса на марксизма” в други страни. Обстановката се изостря. На 26 март 1983 г. Гренада привежда своята армия и полиция в повишена бойна готовност. Морис Бишоп обаче се стреми да избегне ескалацията на конфликта и през юли лети до Вашингтон, за да се срещне с Уилям Кларк, помощник на президента по националната сигурност.
Бишоп сондира възможността за подобряване на отношенията със САЩ и обещава да преразгледа връзките с Куба. Американските официални лица изразяват най-силна тревога във връзка със строителството в Гренада на ново международно летище в Порт Салинас с дължина на пистата 2700 м, което трябва да е готово към началото на 1984 г. На 17 март 1983 г. американците показват въздушни снимки от строежа и обявяват, че това ще бъде „кубинска военна база”.
Генералният директор на британската компания „Плеси Еърпортс”, която проектира летището, съобщава, че аеропортът е за граждански самолети и на него няма военни и подземни съоръжения, горивните резервоари са разположени на открито, а пистата е в съответствие с изискванията на ИКАО и даже е по-къса отколкото в съседните страни в карибския архипелаг.
В средата на 1983 г. в движението New Jewel Movement настъпва разцепление. На 13 октомври привържениците на премиера Бърнард Коард извършват преврат. На 14 октомври Бишоп е арестуван и разстрелян. Организацията на Източнокарибските държави се обръща към САЩ с молба да възстановят стабилността в Гренада.
САЩ обосновават необходимостта да се намесят в събитията в Гренада с обстоятелството, че там учат около 630 студенти-медици, чиято сигурност е поставена под заплаха. Планът за операцията предвижда внезапен морски и въздушен десант с цел овладяване на най-важните военни и административни обекти в Гренада. Американската армия започва агресията в 6.00 ч. сутринта на 25 октомври. Националното радио успява да съобщи за нахлуването, но скоро оттам започват да говорят американци.
Неочакваната упорита съпротива принуждава САЩ вечерта на 26 октомври да изпратят в Гренада допълнително два батальона. На 27 октомври бойните действия като цяло са завършени.
На международно равнище обаче САЩ се оказват в изолация. Операцията е осъдена от много държави, които са съюзници на САЩ - Франция, Швеция и др. Край посолствата на САЩ в Амстердам, Лондон и Бон преминават протестни демонстрации. Мексико преценява нахлуването като източник на допълнителна заплаха за мира в Централна Америка и на Карибския архипелаг, като призовава Съвета да сигурност към ООН да вземе мерки по извеждане на чуждестранните войски от острова. Великобритания се изказва против операцията.
На 28 октомври 1983 г. САЩ се възползват от правото си на вето, за да възпрепятстват приемането на проект за резолюция от СС към ООН по отношение на събитията в Гренада (за приемането гласуват всички 11 членове на СС с изключение на САЩ). На 2 ноември с.г. Генералната Асамблея на ООН приема резолюция №38/7, която оценява интервенцията като грубо нарушение на международното право и посегателство на независимостта, суверенитета и териториалната неприкосновеност на Гренада.
В подкрепа на резолюцията гласуват 108 страни, а против са само САЩ и още едва 8 страни. САЩ предоставят на островната държава 110 млн. долара компенсация за щетите, нанесени от американската армия. Основната част на американските войски е изведена от острова към 15 декември.
2007 г. извършен е първият редовен граждански полет с Еърбъс А380 - между Сингапур и Сидни. Две години по-рано двупалубният четиримоторен широкофюзелажен самолет, произведен от европейския авиационен консорциум „Еърбъс”, за първи път се издига във въздуха за изпитателен полет от Тулуза, Франция.
През лятото на 1988 г. група от инженери на Еърбъс начело с Джийн Ройдър стартират работа по таен проект за създаването на авиолайнер със ултра висок капацитет (АУВК), с цел да разширят продуктовата гама на Еърбъс, но и да прекратят доминацията на Боинг в този клас самолети. Ройдър дава одобрение за по нататъшна оценка на проекта за АУВК на формална презентация пред ръководството на Еърбъс през юни 1990 г.
Мегапроектът е представен по време на авиошоуто в Фамбъроу с.г. През юни 1994 г. Еърбъс представя своя план за създаването на свой собствен много голям авиолайнер, наречен А3ХХ (на 19 декември 2000 г. е променено на A380). На 19 декември 2000 г. Надзорният съвет на консорциума гласува да стартира програма на стойност 8,8 млрд. евро за създаването А380. Конфигурацията на самолета е финализирана в началото на 2001 г. и производството на първия компонент от центроплана на A380 започва на 23 януари 2002 г.
Създадени са пет самолета за тестове и демонстрации. Самолетът е двупалубен като горната му палуба се простира по протежение на цялата дължина на фюзелажа, с широчина като на широкофюзелажен самолет. По този начин кабината на A380-800 има 478 кв.м площ, което е с 40% повече от втория по големина авиолайнер „Боинг 747-8”.
Първият А380, обозначен като F-WWOW, е представен на 18 януари 2005 г. в Тулуза. Първият му полет е осъществен в 8.29 ч. (по Гринуич) на 25 януари. Този самолет, оборудван с двигатели Trent 900, излита от международното летище Blagnac International Airport с шестчленен екипаж. След кацането пилотът обобщава с думите: „Все едно караш колело”.
