331 пр.н.е. Александър Македонски побеждава при Гавгамела армията на персийския владетел Дарий III. Битката завършва с решителна македонска победа, която отваря пътя на Александър към персийската столица Вавилон, както и към завладяването на останалата част от Персийската империя без да срещне голяма по-нататъшна съпротива.
През двете години след битката при Иса Александър Македонски завладява източния бряг на Средиземно море и Египет, след което се отправя към сърцето на Персийската империя, прекосявайки реките Ефрат и Тигър, срещайки символична съпротива.
Междувременно Дарий III създава огромна армия, зовейки мъже от краищата на империята си. Той планира да използва превъзходството си по брой, за да победи Александър и избира равно поле близо до село Гавгамела, където Александър да не може да се възползва от терена и където Дарий да може да разгърне огромната си армия. Дарий заповядва допълнително подравняване на равнината и премахване на растителността, за да може да увеличи до крайност ефективността на въоръжените си със странични остриета колесници.
На 30 септември Александър повежда мъжете си преди изгрев, надявайки се да изненада персийците. Разузнавачите на Дарий обаче го предупреждават и Александър се връща в лагера си. В навечерието на битката някои от пълководците на Александър изразяват мнението, че трябва да се нападне през нощта, за да се неутрализира превъзходството на Дарий, но Александър отхвърля предложението с обяснението, че тъй като не е обикновен пълководец няма да действа като такъв. Дарий очаква нощна атака и държи войските си будни, което ги изтощава, докато македонските войници си почиват. Призори Александър отправя молитва към бог Зевс и войниците му възторжено забелязват орел, който лети по посока персийката армия, изтълкуван от тях като предзнаменование за победа.
Дарий разполага армията си на бойното поле преди пристигането на Александър. Източният сатрап Бес командва левия фланг съставен от бактрийска, арахосийска, персийска, суска, кадуска и скитска конница. Отпред са разположени колесниците с малка група бактрийци. Сатрапът на Вавилония Мазей командва десния фланг съставен от сирийска, медийска, месопотамска, партска, сакска, тапурска, хирканийска, кавказка, сакесинийска, кападокийска и арменска конница.
Македонците са разделени на две, като десният фланг е под прякото пълководство на Александър, а левият на Парменион. Александър се бие заедно с придружаващата кавалерия, включваща македонска и пейонийска лека кавалерия. Александър започва със заповед към пехотата си да тръгне във фалангова формация към персийския център. Докато фалангата се бие с персийката пехота, Дарий изпраща голяма част от кавалерията си и части от редовната си пехота да нападне Парменион на левия македонски фланг.
По време на битката Александър използва необичайна стратегия, която е повторена само няколко пъти в историята. Планът му предвижда да се привлече колкото се може повече от персийката кавалерия към фланговете. Целта на това е да се открие пролука в линията на Дарий, където да може да се нанесе решителен удар. Това изисква почти съвършено времево и пространствено придвижване, а също и Дарий да бъде принуден да действа първи.
Дарий заповядва на въоръжените си със странични остриета колесници да влязат в действие. Македонците обаче са подготвени за нападението. Част от първата македонска редица отстъпва, докато останалата част държи дългите си до 6 м копия (сариса) напред, тъй че конете да предпочетат мястото, където е „дупката”, където обаче се натъкват на копията на задната редица, а страничните войници довършват екипажите на колесниците. Любопитен факт е, че битката при Гавгамела е последното голямо сражение, в което са използвани колесници.
Докато персийците се придвижват все повече към македонските флангове в настъплението си, Александър придвижва напред ариергарда си. Той повежда кавалерията си, която придобива форма на грамаден клин надясно успоредно на персийската армия. Зад тях са гвардейските части, заедно с фаланги, които Александър може да оттегли от битката в центъра. Дарий вижда, че Александър ще напусне предварително подготвеното от него поле и заповядва на кавалерийски части, водени от Бес, да го последват и пресрещнат. Двете кавалерии се сблъскват в ожесточен бой. Тежко въоръжените скити нанасят големи поражения на македонците.
Александър прави всички усилия да удържи персийката атака и включва пехотинци и стрелци в сблъсъка. Той постепенно насочва конницата си под ъгъл насочен към персийката войска, докато накрая се открива празнина между кавалерията на Бес и центъра, където се намира Дарий.
Александър прави остър завой и се отправя към пролуката в персийската формация, а скритите зад него пелтасти (лека пехота, въоръжена с прашки, копия и къси лъкове) нападат кавалерията на Бес, за да не може тя да последва Александър. Персийската пехота в центъра все още се бие с фалангите и не може да пресече пътя на Александър. Клинът воден от Александър се врязва в отслабения персийки център и смазва царската гвардия на Дарий и гръцките наемници.
Въпреки облаците прах, които ограничават полезрението, Александър може да се впусне в преследване на Дарий. Той обаче получава отчаяни молби за помощ от Парменион на левия фланг. Александър е изправен пред избора да преследва Дарий или да помогне на войската си на левия фланг. Той решава да помогне на Парменион. Докато удържат левия фланг, в линията на македонците се появява пролука между левия фланг и центъра, в която навлизат персийски и индийски конници. Вместо да атакуват левия фланг отстрани или да го заобиколят и да го ударят в тил обаче те продължават към македонския лагер, за да плячкосват. Опитват се да спасят и майката на Дарий Сисигамбис, но тя отказва да тръгне с тях. Когато персийският център рухва Мазей започва да отстъпва, както е направил Бес. За разлика от частите на Бес обаче персийците на Мазей са подложени на преследване от тесалийците и другите македонски конни части.
След края на битката Парменион залавя персийския керван с принадлежности. Дарий успява да избяга с малка част от ядрото на силите си. Бактрийската кавалерия на Бес го настига, както и оцелелите от царската гвардия и гръцки наемници. Александър влиза във Вавилон през портата на Ищар на 22 октомври.
Градът му е предаден от Мазей без съпротива, а Александър го назначава за сатрап на Вавилония. Дарий се надява, че ще може да събере нова армия, с която отново да се изправи срещу Александър и изпраща писма на източните сатрапи да му останат верни. Той обаче не намира отклик и по-късно Бес организира убийството му и бяга на изток. Александър го залавя на следващата година и го екзекутира. Повечето от останалите сатрапи се подчиняват на Александър и запазват постовете си.
1814 г. започва Виенският конгрес. Конгресът имал за цел преначертаването на политическата карта на Европа и прилагането на принципите на легитимизма. Виенският конгрес се стремял към уравновесяване на силите, за да се избегнат бъдещи войни и революции.
Конгресът се председателствал от австрийския държавник Клеменс Венцел фон Метерних. Решенията са взети от четирите велики сили - Прусия, Русия, Австрия и Обединеното кралство. На Франция е позволено да вземе участие във вземането на решения поради силната й дипломация. Повод за свикването на този конгрес е разгромът, който претърпява Наполеонова Франция по време на предишната пролет.
Преговорите не били преустановени дори след завръщането на бившия император Наполеон Бонапарт от изгнаничество и поемането на властта във Франция от него през март 1815 г. Заключителното становище на Конгреса е подписано девет дни преди поражението на Наполеон при Ватерло.
Конгресът се занимавал с определянето на държавните граници в Европа след Наполеоновите войни, с изключение на тези на Франция, тъй като те били вече определени с Парижкия мир от 30 май 1814 г.
Освен потвърждението, че присъединените от Франция територии през 1795-1810 г. вече не били нейна собственост, другите важни последици от Конгреса били разширяването на Русия (която придобива Варшавското княжество), и Прусия (която се сдобива с Вестфалия и Северен Рейнланд). Близо 300-те държавици, останали от Свещената Римска империя, били превърнати в много по-лесно управляеми 30 държави. Това решение укрепило Германия. Държавите образували хлабава немска конфедерация, която се оглавила от Прусия и Австрия, наречена Германски съюз.
1888 г. основан е Софийският университет „Св. Климент Охридски”. Той е създаден като Висш педагогически курс. Това е най-старото и най-голямото висше учебно заведение в България. Освен това той е вторият най-голям изследователски център в България след БАН.
През 1880 г. Министерството на просвещението на току-що възстановената българска държава внася в Народното събрание проект за Основен закон за училищата, чиято идея е да се създаде българско висше училище, което да приема завършилите обучението си в реалните и класическите гимназии. Едва през 1887 г. е издадена наредба от министъра на просвещението Тодор Иванчов за откриване на педагогически клас към Първа мъжка гимназия в София.
На заседанието си от 8 декември 1888 г., отчитайки доброто начало на Висшия педагогически курс, Народното събрание взема решение и приема закон за преобразуването му във Висше училище. На 29 януари 1889 г. в присъствието на Иван Шишманов, представител на Министерство на просвещението, е избран първият ректор на висшето училище - Александър Теодоров-Балан измежду първите му седем преподаватели - т.нар. „нови седмочисленици”, сред които Любомир Милетич, Иван Георгов и Никола Михайловски. През 1904 г. е преименуван на университет.
Централното крило на сградата на Софийския университет е построено с дарение на братята Евлоги и Христо Георгиеви на стойност около 6 млн. златни лева, чиито скулптури красят фасадата й.
1890 г. Светият Синод на Българската православна църква окончателно се установява в София. На 15 октомври митрополитите присъстват на откриването на парламентарната сесия и на 27 октомври са приети на аудиенция от княз Фердинанд (помирение между княза и църквата).
1890 г. създаден е Национален парк Йосемити в Калифорния. От геологична гледна точка той представлява зрелищна колекция от различни образования.
В него се намира най-голямата концентрация на гранитни куполи в света. Той държи и рекорда за най-голям гранитен монолит на открито. Освен с алпийския пейзаж и трите гори с гигантски секвои, Йосемити е характерен и с издълбаната от глетчери едноименна ледникова долина, водопадите и скалите с необичайни форми.
Днес паркът заема територия около 3080 кв.км и се простира по западните склонове на планинската верига Сиера Невада. В Йосемити се съхраняват девствени алпийски и субалпийски екосистеми, три гори с гигантски секвои и едни от най-високите водопади в света.
1908 г. на пазара излиза в продажба автомобилът „Форд-Т”. Моделът е произвеждан от „Форд Мотор Къмпани” до 1927 г. и се счита за един от най-важните автомобили в историята на индустрията. Това е първият автомобил достъпен за масова употреба.
Автомобилното акционерско общество, основано през 1903 г. от Хенри Форд, отначало се занимава с производство на автомобили с 2 и 4, а впоследствие и с 6-цилиндрови двигатели. Пуснати са общо седем модела: „А”, „В”, „С”, „F”, „K”, „N” и „R”.
През 1908 г. Форд достига до модела „Т”. Той има редови четирицилиндров двигател с водно охлаждане с работен обем 2,9 л и мощност 24 к.с. при 1800 об/мин. Развива скорост до 63 км/ч, напълно задоволителна за времето си и за състоянието на тогавашната пътна мрежа. Разходът на гориво също е съвсем приличен и варира от 11 до 18 л/ на 100 км.
В пусковия механизъм на двигателя бобината за индуктивност е съединена със сухозаряден елемент на захранване. Друга новост е тристепенната кутия за предавките, привеждана в действие с педал и ръчката за ръчната спирачка - две предавки за преден ход и една за заден.
Първоначално автомобилът, наричан „тенекиената Лизи”, струва 825 долара. През 1916 г. обаче цената на базовия модел е намалена на 360 долара. Това го прави най-достъпното превозно средство в САЩ.
Любопитен факт е, че „Форд Модел Т” е предлаган в различни цветове само за кратък период (1908 до 1914 г. и от 1926 до 1927 г.). През останалите години цветът е само черен, тъй като черното съхне по-бързо от останалите цветове.
1910 г. терористи взривяват сградата на вестник „Лос Анджелис Таймс”. В един часа след полунощ силна експлозия разтърсва пресечката на Фърст стрийт и „Бродуей”, където се намира сградата на вестника. В този момент там върви печатането на поредния брой.
След минути зданието е обхванато от пламъци. Пристигат пожарните коли и потушават огъня. Инцидентът обаче вече е взел жертви - загиват 21 души, над 100 са сериозно обгорени.
Разследването показва, че причина за експлозията е куфарче с динамит, оставено в алея до сградата на „Лос Анджелис таймс”. Самоличността на онези, които го „забравят” е скоростно установена. Оказва се, че това са двамата братя Джеймс и Джон Макнамара - профсъюзни активисти. Разследването доказва, че зад покушението стоят синдикатите на Ел Ей, недоволни от атаките на вестника срещу тях. По онова време цяла Америка е арена на профсъюзни борби - работниците настояват за по-високи заплати и по-добри условия на труд.
Най-яростният и гласовит противник на профсъюзите е Харисън Грей Отис - собственик на „Лос Анджелис таймс”. В серия статии изданието му разгромява исканията на синдикатите. Затова работниците решават да го сплашат. 16-те пръчки динамит в куфарчето не са достатъчни да сринат сградата. Братята Макнамара обаче не подозират, че под нея има залежи на природен газ, заради които тя се превръща във факла. Профсъюзните атентатори не подозират и друго - че часовниковият механизъм на бомбата ще се развали и вместо в 4 часа сутринта, тя ще избухне в 1 часа и 7 минути.
Освен пред редакцията на вестника динамит е бил заложен и в дома на неговия издател, както и в къщата на секретаря на Сдружението на търговците и производителите. Те обаче не гръмват и именно по тях полицията стига до братята Макнамара.
Срещу извършителите Джеймс и Джон Макнамара е повдигнат процес за убийството на 21 работници. Доказателствата за вината им са солидни и ги заплашва смъртно наказание. Споразумяват се обаче със съда и в крайна сметка единият е осъден на доживотен затвор, а другият на 15 години зад решетките.
1946 г. приключват Нюрнбергските процеси, след като са издадени присъди срещу 24 от най-известните нацистки лидери. Дейността на Нюрнбергския трибунал получава широк отзвук, в света и дават тласък на международното наказателно право.
На „Лондонската конференция“, проведена от 26 юни до 8 август 1945 г., СССР, САЩ, Великобритания и Франция приемат „Лондонското споразумение” („Нюрнбергска харта”), неразделна част към което е Уставът (статут) на Международния военен трибунал. Впоследствие към споразумението се присъединяват 23 държави. С резолюция от 11 декември 1946 г. Общото събрание на ООН потвърждава принципите на международното право, залегнали в устава.
На 29 август 1945 г. е публикуван първият списък с обвиняемите, състоящ се от 24 политици, военачалници и идеолози на националсоциализма. Процесът има огромно значение за осъждането за пръв път на военни престъпления. В последните дни на войната Хитлер, Химлер и Гьобелс се самоубиват. За разлика от тях обаче повечето от най-активните държавни ръководители и партийни дейци попадат на подсъдимата скамейка.
От деня на завършването на Втората световна война до началото на процеса минават малко повече от шест месеца. За това време са разработени устав, правила и процедури на Международния съд, събрани са и са систематизирани основните доказателства на обвинението, съставено е обвинителното заключение.
Емоционалната кулминация по време на процеса е разпита на пленения при Сталиград фелдмаршал Фридрих фон Паулус. Появяването на маршала се оказва един от най-драматичните епизоди на процеса. Всички подсъдими, намиращи се на подсъдимата скамейка, дотогава считали, че Паулус е загинал в битката при Сталинград, и са потресени, когато той се изправя, за да свидетелства срещу тях.
Процесът се провежда в Нюрнбергската съдебна палата. Всички прозорци на залата са зазидани и напълно отсъства дневна светлина. Залата е облицована от тъмно зелен мрамор. На стените има барелефи - символи на правосъдието. По време на процеса стенографите са сменяни на всеки 25 минути. Кинооператори и фотографи от цял свят правят снимки през специално направени стъклени отвори в стената, извършва се и звукозапис.
В най-високата част на залата седи съдебният състав: американците Джон Паркър и Франсис Байдел, полковник А. Волчков и генерал-майор Йона Никитченко, англичаните лорд Беркет и сър Лорънс и французите дьо Вабр и Робърт Фалко. Едно ниво пред тях, успоредно е разположен секретариатът. Още едно ниво под тях са стенографите. В дясната част са разположени местата на членовете на обвинението и техните сътрудници. Зад тях са местата на представителите на пресата.
Вляво от изхода е скамейката на подсъдимите. Преди всяко заседание ги довеждат един по един при засилена охрана. Скамейката на подсъдимите е обкръжена от войници от американската военна полиция. Пред тях на специални места са разположени адвокатите. На втория етаж на залата е балконът за гости.
Трибуналът провежда 403 съдебни заседания, на които преглежда повече от 3000 документа и разпитва около 200 свидетели. Съдът приема и около 300 писмени показания. Стенографирани са 20 228 страници в руския вариант.
1946 г. основана е организацията с нестопанска цел „Менса”. Това е най-голямото, най-старото и най-известното дружество на хора с висок коефициент на интелигентност в света. Организацията ограничава членството си само до хора с резултати над 98% от няколко стандартизирани теста за интелигентност.
„Менса” е основана в Англия от Роланд Берил, по професия адвокат, и д-р Ланселот Уеър, също юрист. Името на организацията произлиза от латинската дума за „маса”. Те имали идея за общност, единственото условие за членство в която да бъде високият коефициент на интелигентност (IQ). Първоначалните цели били да се създаде общност, която е неполитическа и не се отличава с расова или религиозна принадлежност.
1948 г. основан е чешкият футболен тим „Дукла” в Прага. Клубът е считан за пряк наследник на основания през 1947 г. от чехословашката армия „АТК”. По времето на социалистическия режим в Чехословакия е и официален ведомствен клуб на армията.
Названието „Дукла” е в памет на славна битка на чехословашката армия до малкия полски град Дукла, в близост до полско-словашката граница. Боевете се водят през септември и октомври 1944 г. и са част от Карпатско-дукленската операция към края на Втората световна война. В исторически план полският град Дукла е разположен на традиционен търговски път в средновековната история на Полша и Унгария.
В годините, през които Чехословакия е част от социалистическия блок в Европа, „Дукла” е един от най-силните футболни отбори в страната, редом с традиционните чешки грандове „Славия” (Прага) и „Спарта” (Прага). След промените в Източна Европа през 1989 г. постепенно изпада криза, защото губи армейския си статут. В средата на 90-те години на 20 в. е в тежка финансова криза. За да избегне фалита се обединява с ФК „Пжибрам” (Прибрам) от едноименния град Пжибрам под името „Марила”.
По-късно отборът отново играе с традиционното си име „Дукла” (Прага) във втора чешка лига. През 2010/11 г. „Дукла” става шампион на втора лига и отново се връща в първенството на Чехия.
1949 г. Мао Дзъдун провъзгласява създаването на Китайската народна република. КНР е основана, когато Китайската комунистическа партия побеждава Гоминдана, който се оттегля на остров Тайван.
Под ръководството на Мао Дзедун е установен комунистически строй на управление под формата на маоизъм, и са установени близки отношения със СССР.
1971 г. в град Орландо, Флорида, е открит увеселителния парк „Дисниуърлд”.
Когато отваря врати паркът се състои само от тематичния парк „Вълшебното кралство”.
Впоследствие са открити и „Епкот”, „Дисни на Холивудски студия”, „Дисни на кралството на животните”. Любопитен факт е, че „Дисниуърлд” разполага с над 3700 вида професии.
1977 г. бразилският футболист Пеле прекратява спортната си кариера. Едсон Аранчис до Насименто е определян като най-добрия футболист на всички времена. През 2000 г. ФИФА го определя като футболист номер едно на 20 в.
Пеле е роден в Треш Корасоинш, щата Минаш Жерайш на 23 октомври 1940 г. Баща му е професионален футболист, но прекратява кариерата си след травма в коляното. Пеле израства в бедност в град Бауру, където започва да играе в аматьорски футболни отбори. На 9-годишна възраст той стои до радиото, за да слуша финала на Мондиал 1950, който Бразилия губи, и тогава се кълне със сълзи на очите, че ще докара някой ден купата в своята страна.
През 1956 г. на 15 години Пеле започва кариерата си в младежкия отбор на „Сантуш”, а година по-късно вече играе в основния им отбор. Едва 16-годишен той става голмайстор на бразилския шампионат и 10 месеца след подписването на първия си професионален договор е включен в националния отбор на Бразилия.
На световното футболно първенство в Швеция през 1958 г. печели за първи път световната купа с отбора на страната си. Вкарва два гола във финалния мач. По това време той е 17-годишен и е най-младият футболист, печелил световно първенство. С фланелката на Бразилия Пеле печели още две световни първенства - през 1962 и 1970 г.
До 1974 г. Пеле е отбелязал 1087 гола в 1120 изиграни мача за своя отбор Сантуш. На 19 ноември 1969 г. на стадион Маракана отбелязва своя гол номер 1000. По този повод в Бразилия е издадена специална пощенска марка, а президентът обявява деня за празник.
Пеле завършва спортната си кариера в Ню Йорк, където от 1974 до 1977 г. играе за местния клуб „Ню Йорк Космос”. До края на активното си спортуване той успява да отбележи 1281 гола в 1363 изиграни професионални футболни срещи. В 92 участия в бразилския национален отбор Пеле вкарва 77 гола. Прекратява футболната си кариера с демонстративен мач между „Ню Йорк Космос” и „Сантуш”.
2004 г. открива се Тараклийският държавен университет „Григорий Цамблак” в молдовския град Тараклия. Университетът установява контакти с български висши учебни заведения и е превърнат в обединителен център за научния потенциал на двете страни, като основно си сътрудничи с Великотърновски и Русенски университет.
Университета всъщност е създаден на 30 март 2004 г., но е официално открит на 1 октомври с.г. На откриването му присъстват президентите на България и Молдова. На 13 май 2009 г. университетът е кръстен на българския духовник Григорий Цамблак. Първи ректор на учебното заведение е проф. Николай Червенков.
2014 г. руската информационна агенция ИТАР-ТАСС е преименувана на ТАСС. Това е кратката форма на името, а пълната гласи: Информационное агентство России ТАСС.
Промяната в названието на агенцията бе оповестена на 1 септември т.г, когато тя чества своята 110-а годишнина. В реч по случай юбилея генералният директор на медията Сергей Михайлов каза, че е прието решение за връщане на „историческото име” на агенцията, което по думите му е познато в целия свят. Михайлов подчерта, че „ТАСС” ще бъде търговска марка, която няма да се разшифрова, т.е. „ТАСС” не е абревиатура на Телеграфна агенция на Съветския съюз.
