Идната седмица НАТО ще се събере в Букурещ на годишната си среща на върха. Има опасения обаче, че бъдещето на алианса е застрашено от нежеланието на Германия и други страни-членки да поемат по-сериозна роля в Афганистан.
Критиците недоволстват, че НАТО се е превърнала в неравностоен съюз, който действа на две нива, че въоръжените сили на САЩ, Великобритания, Канада и Холандия се нагърбват с бойните операции, а Германия, Италия, Испания и други членки се уреждат с по-безопасни ангажименти и отказват да излагат на опасност войниците си.
Това със сигурност не е честно. Но прогнозите за упадък на Алианса го карат да се придържа към модела от времето на Студената война, който днес е неприложим. Тогава пряката смъртоносна заплаха за Централна Европа в лицето на Червената армия караше държавите от НАТО да бъдат верни на принципа "един за всички и всички за един". Сега, когато заплахата е не толкова ясно изразена и по-разнообразна, мандатът, структурата и спецификата на НАТО трябва да се променят в съответствие с новата ситуация.
Двустепенна или не, днес при изгледите за многополюсно бъдеще, НАТО е не по-малко ценена от САЩ, отколкото по времето на Студената война. И наистина, имайки предвид, че може би ни чака "векът на Пасифика", при който Китай е велика сила, Русия си възвръща влиянието в Евразия, съюзът между САЩ и Европа е задължителен.
Вместо обаче да притискаме германците да вършат нещо, в което не са особено добри, като борбата с бунтовниците в размирната южна част на Афганистан, трябва да сме благодарни, ако те вършат това, в което са наистина добри, като укрепването на държавността в относително мирните северни райони.
Същото важи за държави като Испания и Италия, чиито контингенти действат само в Северен Афганистан. В днешния свят, след края на Студената война, не можем да очакваме страните членки на НАТО автоматично да вземат участие в региони, които се намират извън традиционната му европейска сфера на действие. Участието им ще зависи от специфичните обстоятелства и това ще доведе до все по-голямо разслояване на алианса.
След падането на Берлинската стена функциите на НАТО постоянно се доразвиват - от защита на европейския континент те се разраснаха до триизмерно ангажиране с глобални проблеми като тероризма, нарушаването на човешките права, военното партньорство с младите демокрации, енергийната сигурност, разпространението на ядрени оръжия и изблиците на хаос.
Промяната на фокуса наложи промяна в структурата, преход към по-мобилни сили за бързо реагиране като алтернатива на тромавите конвенционални пехотни подразделения. За съжаление, бъдещето на предложените през 2002 г. от тогавашния американски министър на отбраната Доналд Ръмсфелд Сили за отговор е поставено донякъде под съмнение заради бремето, което пое НАТО едновременно и в Афганистан, и в Косово, и невъзможността повечето членки на алианса да отделят поне две на сто от брутния си вътрешен продукт за въоръжените си сили.
При тези обстоятелства страни като САЩ и Великобритания просто ще трябва да поемат по-голяма тежест от другите. Но какво толкова? НАТО винаги е действала като организация с многостепенна структура. По време на Студената война конците до голяма степен дърпаха северните страни, докато южните (с изключение на Гърция, която често протестираше бурно) кротко се съгласяваха. Франция, в пристъп на накърнено голистко самолюбие, излезе през 1966 г. от военната структура на НАТО, макар че остана член на Алианса и през 1995 г. се завърна във Военния комитет.
По времето на Студената война силите на НАТО никога не бяха разполагани във военна зона, така че неравенствата в организацията бяха прикрити. Сега, когато нейните сили са на бойното поле, тези неравенства излизат наяве. Особено когато алиансът се разширява към по-малки и слаби държави в Източна и Централна Европа, естествено е НАТО да бъде многопластова организация, за да отразява огромните различия във военните възможности и общественото мнение сред големия брой членове.
В действителност ако пактът е на две равнища или две степени, това има известни предимства за САЩ. Разширяването на изток действа като преграда срещу неоцаристка Русия. Близки до Русия държави като Полша и Румъния чувстват НАТО също толкова жизненоважно, колкото беше то за Западна Европа по време на Студената война. Това е истинската причина те да ни помагат в Ирак и Афганистан.
Членството на НАТО представлява и потвърждаване на одобрението за бивши страни от Източния блок, които търсят инвестиции и стабилизиране. Самият факт, че дори говорим за присъединяване на Грузия и Украйна към НАТО показва колко динамичен е все още алиансът на политическо равнище.
Един двустепенен Атлантически алианс държи под контрол ретроградна Сърбия; това ограничава руската намеса на Балканите. Членството в НАТО определя параметрите на демократичния експеримент на Турция с ислямското управление. Програмата "Партньорство за мир" на НАТО осигурява на бившите съветски републики в Кавказ и Централна Азия достъп до програмите на НАТО за подготовка и ги държи в по-далечна орбита от Кремъл.
Фактът, че силите на НАТО не се сражават толкова зрелищно като американската армия, не прави алианса безполезен. Дори без легитимни сили за бързо реагиране, това все още по световните стандарти е една добре смазана западна военнополитическа машина. Определено превъзхожда всичко, което ООН може да мобилизира.
Всъщност, чрез способността си да участва в хуманитарни кризи извън обичайните зони за действие на редовните армии, НАТО все още държи ключа към потенциална глобална полицейска сила, която може да бъде водена от САЩ и същевременно облекчава американската армия от товара да действа сама. Засега обаче трябва да се стремим да разширяваме подходящите роли за членките на НАТО, които не са склонни към бойни действия.
Единият вариант са морските сили. Военноморските флотове контролират морските пътища, осигурявайки достъп по време на хуманитарни кризи. Французите, холандците, норвежците, германците и испанците правят сериозни инвестиции в нови кораби, особено фрегати. При положение, че военноморския флот на САЩ е концентриран в надпреварата с Китай в Тихия океан, НАТО може да стане основна военноморска сила, която да патрулира Северния Атлантик и Средиземноморието.
НАТО никога няма да осигурява просто формално одобрение на американските предложения, както в най-мрачните дни на Студената война. Като затъна в Ирак и занемаряваше дейността в Афганистан, правителството на Буш принуди членовете на НАТО да поемат военна отговорност, която мнозина вътрешно бяха сигурни, че не е толкова жизненоважна за техните интереси.
Европейският пацифизъм, който е в зародиш, трябва внимателно да се манипулира, а не просто да се осъжда. Затова трябва да насърчим още повече Силите за отговор на НАТО. Нежеланието на Европа да се замесва в конфликти и нейната склонност да свежда геополитиката до преговори и нормативни спорове, не пречи на всичките 26 държави членки на НАТО да вземат под някаква форма участие в Афганистан.
Европа, чисто и просто заради своето икономическо значение, ще бъде важна военна сила в 21-ви век. Целта на Щатите трябва да бъде тази военна сила да бъде изразена колкото се може повече чрез предвождан от САЩ съюз.
Само заради това, че НАТО не може да бъде съюз на равни, не означава, че няма да играе важна роля в общата военна стратегия на САЩ - да създаде мрежа от глобални споразумения и либерални институции, които ще позволят на Америка постепенно да се оттегли от своята скъпа и рискована позиция на прекомерно надмощие.
Бел. изд.: Робърт Д. Каплан е кореспондент на сп. "Атлантик" и научен сътрудник в Центъра за нова американска сигурност във Вашингтон. (БТА)
След падането на Берлинската стена функциите на НАТО постоянно се доразвиват - от защита на европейския континент те се разраснаха до триизмерно ангажиране с глобални проблеми като тероризма, нарушаването на човешките права, военното партньорство с младите демокрации, енергийната сигурност, разпространението на ядрени оръжия и изблиците на хаос.
Промяната на фокуса наложи промяна в структурата, преход към по-мобилни сили за бързо реагиране като алтернатива на тромавите конвенционални пехотни подразделения. За съжаление, бъдещето на предложените през 2002 г. от тогавашния американски министър на отбраната Доналд Ръмсфелд Сили за отговор е поставено донякъде под съмнение заради бремето, което пое НАТО едновременно и в Афганистан, и в Косово, и невъзможността повечето членки на алианса да отделят поне две на сто от брутния си вътрешен продукт за въоръжените си сили.
При тези обстоятелства страни като САЩ и Великобритания просто ще трябва да поемат по-голяма тежест от другите. Но какво толкова? НАТО винаги е действала като организация с многостепенна структура. По време на Студената война конците до голяма степен дърпаха северните страни, докато южните (с изключение на Гърция, която често протестираше бурно) кротко се съгласяваха. Франция, в пристъп на накърнено голистко самолюбие, излезе през 1966 г. от военната структура на НАТО, макар че остана член на Алианса и през 1995 г. се завърна във Военния комитет.
По времето на Студената война силите на НАТО никога не бяха разполагани във военна зона, така че неравенствата в организацията бяха прикрити. Сега, когато нейните сили са на бойното поле, тези неравенства излизат наяве. Особено когато алиансът се разширява към по-малки и слаби държави в Източна и Централна Европа, естествено е НАТО да бъде многопластова организация, за да отразява огромните различия във военните възможности и общественото мнение сред големия брой членове.
В действителност ако пактът е на две равнища или две степени, това има известни предимства за САЩ. Разширяването на изток действа като преграда срещу неоцаристка Русия. Близки до Русия държави като Полша и Румъния чувстват НАТО също толкова жизненоважно, колкото беше то за Западна Европа по време на Студената война. Това е истинската причина те да ни помагат в Ирак и Афганистан.
Членството на НАТО представлява и потвърждаване на одобрението за бивши страни от Източния блок, които търсят инвестиции и стабилизиране. Самият факт, че дори говорим за присъединяване на Грузия и Украйна към НАТО показва колко динамичен е все още алиансът на политическо равнище.
Един двустепенен Атлантически алианс държи под контрол ретроградна Сърбия; това ограничава руската намеса на Балканите. Членството в НАТО определя параметрите на демократичния експеримент на Турция с ислямското управление. Програмата "Партньорство за мир" на НАТО осигурява на бившите съветски републики в Кавказ и Централна Азия достъп до програмите на НАТО за подготовка и ги държи в по-далечна орбита от Кремъл.
Фактът, че силите на НАТО не се сражават толкова зрелищно като американската армия, не прави алианса безполезен. Дори без легитимни сили за бързо реагиране, това все още по световните стандарти е една добре смазана западна военнополитическа машина. Определено превъзхожда всичко, което ООН може да мобилизира.
Всъщност, чрез способността си да участва в хуманитарни кризи извън обичайните зони за действие на редовните армии, НАТО все още държи ключа към потенциална глобална полицейска сила, която може да бъде водена от САЩ и същевременно облекчава американската армия от товара да действа сама. Засега обаче трябва да се стремим да разширяваме подходящите роли за членките на НАТО, които не са склонни към бойни действия.
Единият вариант са морските сили. Военноморските флотове контролират морските пътища, осигурявайки достъп по време на хуманитарни кризи. Французите, холандците, норвежците, германците и испанците правят сериозни инвестиции в нови кораби, особено фрегати. При положение, че военноморския флот на САЩ е концентриран в надпреварата с Китай в Тихия океан, НАТО може да стане основна военноморска сила, която да патрулира Северния Атлантик и Средиземноморието.
НАТО никога няма да осигурява просто формално одобрение на американските предложения, както в най-мрачните дни на Студената война. Като затъна в Ирак и занемаряваше дейността в Афганистан, правителството на Буш принуди членовете на НАТО да поемат военна отговорност, която мнозина вътрешно бяха сигурни, че не е толкова жизненоважна за техните интереси.
Европейският пацифизъм, който е в зародиш, трябва внимателно да се манипулира, а не просто да се осъжда. Затова трябва да насърчим още повече Силите за отговор на НАТО. Нежеланието на Европа да се замесва в конфликти и нейната склонност да свежда геополитиката до преговори и нормативни спорове, не пречи на всичките 26 държави членки на НАТО да вземат под някаква форма участие в Афганистан.
Европа, чисто и просто заради своето икономическо значение, ще бъде важна военна сила в 21-ви век. Целта на Щатите трябва да бъде тази военна сила да бъде изразена колкото се може повече чрез предвождан от САЩ съюз.
Само заради това, че НАТО не може да бъде съюз на равни, не означава, че няма да играе важна роля в общата военна стратегия на САЩ - да създаде мрежа от глобални споразумения и либерални институции, които ще позволят на Америка постепенно да се оттегли от своята скъпа и рискована позиция на прекомерно надмощие.
Бел. изд.: Робърт Д. Каплан е кореспондент на сп. "Атлантик" и научен сътрудник в Центъра за нова американска сигурност във Вашингтон. (БТА)
