Накъде се отправя Русия?
Накъде се отправя Русия? / снимка: Gulliver/Getty Images

На една конференция извън Москва, на която присъствах миналата седмица, Маша Липман, една от големите хроникьори на руската политика, разказа една история. Ставаше дума за двама учени, които неотдавна на дискусия за историята на Русия и Съветския съюз изпаднали в ожесточен спор. Единият разглеждал края на Съветския съюз като трагедия, другият - като освобождаване от тирания. Несъгласието им било толкова крайно и рязко, че се стигнало до размяна на удари - нечувано събитие за общо взето благоприличния свят на руските научни среди.

Липман отбеляза също, че при едно обсъждане в Думата (парламента) няколко депутати призовали за премахване на обявения през 1990 г. Ден на независимостта - 12 юни. Един предложил той да се премести на датата на Националния ден през 10-и век, когато е създадена Киевска Рус. Това безспорно е завоалиран начин да се каже, че Русия някога е била славянска империя и че може отново да стане.

Президентът на Русия Владимир Путин може и да се съгласи с депутатите. Би било изненадващо да не го направи. В крайна сметка, това е същият човек, който през 2005 г. каза, че краят на Съветския съюз е най-голямата геополитическа трагедия на ХХ век.

Путин и руснаците имат, разбира се, Русия, която за пръв път след колапса на Съветския съюз през 1991 г. е държава с определени граници, избран президент и парламент, и демократична конституция, която определя правата на гражданите. Но няколко руснаци ми казаха на конференцията „Какво, в крайна сметка, е Русия?”. Защо трябва да се отрязва политическата й връзка с държави, които тя някога е доминирала като Украйна, Беларус, Грузия, Армения, както и с Централна Азия? И преди всичко отдавнашният въпрос „Куда Россия?” Накъде се отправя Русия? Към какво се стреми? Къде иска да стигне, за да се успокои?

Сега тя не е спокойна. Неспокойна е, откакто десетки хиляди демонстранти излязоха на улиците да протестират заради фалшификацията на изборите, корупцията и много други неща през 2011 и 2012 г. Русия остана неспокойна дори след преизбирането на Путин за президент миналата година. Външнополитическият анализатор Дмитрий Тренин ми каза, че откакто Путин е на руската сцена, външната политика на страната се е променила из основи за четвърти път. През 2000 г. Русия поде политика, отворена към по-тесни отношения със САЩ и Европа, след това нагласата се промени на обидено отстъпление към евразийския редут, където Русия смяташе, че я е изтикал Западът. После се промени отново с опита да се рестартират отношенията, когато Путин позволи на Дмитрий Медведев да стане президент за един мандат и накрая със завръщането на Путин Русия се върна обратно в Евразия.

Но къде ще я отведе това? Няма изгледи за реинтеграция на никоя от бившите части на Съветския съюз. Русия би искала да бъде първа между неравни - нещо, което новите елити на всички тези страни, дори на най-близките до Русия като Беларус, не биха могли да понесат.

В действителност, руските танкове смазаха Грузия през 2008 г., когато тя опита да си върне регионите Абхазия и Южна Осетия, които предпочитат управление от Москва пред това на Тбилиси. Но дори и при един нов, в по-голяма степен проруски президент, какъвто би бил Бидзина Иванишвили, Грузия няма намерение нито да се откаже от претенциите си към тези региони, нито да се върне обратно към периода си на зависимост. Студената неприязън на Запада носи и някакво удовлетворение на Путин, който, изглежда, се наслаждава на това да не бъде харесван. Но ако се отрече от Европа, той няма друго място, където да го приемат с отворени обятия.

Но истинските проблеми са у дома. Миналата седмица беше произнесена присъда от пет години затвор срещу адвоката и лидер на опозицията Алексей Навални по обвинение в злоупотреба със средства - обвинение, което защитата му не беше допусната истински да оспори и което беше веднага последвано от искането на прокуратурата да му бъде разрешено да остане на свобода, докато чака решението на апелативния съд. Така Навални получи възможност да участва в изборите за кмет на Москва през септември, което той отдавна има намерение да направи. Това, че прокуратурата е толкова ревностна в желанието си Навални да остане пред очите на обществото подсказва, че Кремъл изглежда съжалява за действията си срещу най-изтъкнатия си опонент, понеже те застрашават привидността за открита изборна битка между сегашния кмет и Навални.

В политическите конструкции на Путин привидността е всичко. Путин има огромен и продължителен успех в доминацията си над Русия. Той облекчи бедността за множество руснаци, тъй като повишаването на цените на петрола и газта напълни хазната и позволи заплатите, пенсиите и социалните плащания да стават в пълен размер и навреме. В брутална война в началото на първото си президентство той смаза омразните чеченци и постави там един президент главорез, който се оказа едновременно лоялен и успешно репресивен.

Путин, изглежда, искрено почита някогашните съветски времена, но той утвърди неолибералния фискален консерватизъм в икономиката, която остави в ръцете на либералите. Под неговото ръководство средната класа се разрасна значително, но същото стана и с една машина за корупционно обогатяване, която, както се смята, е превърнала него и редица от близките му сподвижници в милиардери. Той допусна съществуването на някои опозиционни вестници и списания и на един оживен и често силно критичен интернет, но енергично се разправи с хора като „Пуси райът” и Алексей Навални.

Путин слагаше в един впряг противоположни неща и стараеше да даде усещане за единство на руското общество. Партията, която си направи, за да го подкрепя, се нарича „Единна Русия”. През повечето от последните 13 години този подход работеше. Но сега Русия или поне нейните градове и най-вече нейната столица навлизат в модерния и дори в постмодерния свят и обществото се разцепва на разнородни фрагменти, така както се случва в свободните общества.

Русия се нуждае от администрация, която да не търси фалшиво единство, а вместо това да се стреми към подкрепа на доброто управление от страна на различните групи. Тя се нуждае от повече пространство за едно истински независимо гражданско общество, в което автономията на институциите да е призната и защитена от една държава, която не се опитва да ги обезсмисли. Натам би трябвало да се отправи Русия: към демокрация. Това е единственият начин, който съдържа обещание за чисто управление и оправомощава жените и мъжете във властта да служат на другите, а не да се обогатяват. Има хора - политици, държавни служители, професионалисти - които искат да го направят. Време е те да бъдат почетени, а не изпращани по затворите. (БТА)

*Авторът е коментатор на Ройтерс, но мненията му са негови собствени. Джон Лойд е съосновател на Института на Ройтерс за изследване на журналистиката в Университета в Оксфорд, където е директор за журналистиката. Лойд е автор на няколко книги, включително „Какво правят медиите с нашата политика” (2004). Той е външен редактор във „Файненшъл таймс” и основател на сп. „Файненшъл таймс мегъзин”.

Последвайте ни

Коментар