Изпитание на политиката
Изпитание на политиката / снимка: БГНЕС

Статията е написана за „Время новостей“ от политолога Фьодор Лукянов – главен редактор на списанието „Россия в глобальной политике“.

Историята показва: войните, в които са засегнати интересите на великите държави, не приключват с прекратяването на бойните действия. Точката се поставя тогава, когато е сключено политическо споразумение, приемливо за въвлечените страни. 

За пръв път след Втората световна война Русия се оказа в ситуация, когато на нея й се налага с политически и дипломатически средства да отстоява това, което е постигнато в резултат на военните действия. Това е сериозно изпитание за отечествената външна политика, още повече, че външната обстановка е неблагоприятна. Затова изводите от събитията трябва да се направят бързо, за да се избегнат грешките и да не се усложнява положението, което и без това е трудно.

Първи извод – да бъдем внимателни с използването на понятието „геноцид“. То има ясно юридическо съдържание – действия, извършени с намерение да се унищожи, напълно или частично някаква националност, етническа, расова или религиозна група като такава. Разширеното тълкуване или пропагандното използване, което не е подкрепено от авторитетни данни, девалвира смисъла на самото понятие.

През последните години обвиненията в геноцид станаха всеобща практика. Клането в Руанда през 1994 г., когато за кратко време бяха унищожени около милион представители на народа тутси, е очевиден пример за геноцид. Но терминът влезе в активен политически оборот по време на балканските войни през първата половина на 90-те години на ХХ век, когато етническото прочистване и тежките престъпления по национален признак бяха регистрирани от всички страни в конфликта. Впоследствие подозренията за геноцид срещу косовските албанци се превърнаха в главната политическа основа на кампанията на НАТО срещу Югославия през 1999 г.

Друг аспект на политическото използване на понятието „геноцид“ са историческите дискусии. Така Варшава настоява, че убийството на полските офицери в Катин е било акт на геноцид. Киев се опитва да постигне признаването от международните организации /ООН, ОССЕ, Съвета на Европа/ за геноцид срещу украинската нация на катастрофалния глад в СССР в началото на 30-те години. Създава се впечатлението, че именно този общ контекст и явното политизиране на хуманитарните въпроси е главната причина, поради която руските и южноосетински представители незабавно заговориха за привличането на Грузия към международна отговорност за геноцид. Но да се докаже наличието на умисъл за унищожаването на етническа група не е така лесно.

Например, през лятото на 2006 г. прокурорът от Международния наказателен съд /МНС/ Луис Морено-Окампо представи на Съвета за сигурност на ООН официална оценка за случващото се в суданската провинция Дарфур, която е резултат от проведеното разследване. От официалното комюнике следва, че МНС е събрало съществени свидетелства за престъпления, извършвани в Дарфур, но „прокурорът не е направил и не възнамерява да направи изводи относно подозренията, че някои от престъпленията са били извършени със специфичното намерение за геноцид“. При това, както се казва в същия документ, става дума за престъпления, засегнали около 2 милиона души.

От документите, подготвени от комисията на МНС за заседанието на СС на ООН, следва, че МНС не е открил систематичен и широкомащабен замисъл, случилото се е по-скоро верига от събития, отколкото обща планирана кампания. Но комисията ясно говори за сериозни нарушения, които могат да бъдат наречени военни престъпления, включително убийството на цивилни лица и мародерство, и престъпленията срещу човечеството. На СС се препоръчва да предприеме незабавни мерки за предотвратяването на подобни престъпленията, „които са не по-малко сериозни и гнусни“, отколкото геноцида.

Военните престъпления – тежко деяние, подсъдно на международния трибунал. Има се предвид „изключително сериозни нарушения на законите и обичаите на войната“: убийства, изтезания и заробване на гражданското население, взимане и убийство на заложници, грабеж на обществена или частна собственост, безсмислено разрушаване на населените места, разоряване, неоправдано от военна гледна точка и други.

Няма съмнения, че в действията на грузинските войски по време на щурма на Цхинвали са присъствали като минимум част от тези престъпления. И е много по-лесно те да бъдат доказани, отколкото обвиненията в геноцид или етническо прочистване, които изглеждат по-печеливши от гледна точка на публичната политика, но труднодоказуеми.

Вторият извод – не си струва да се възпроизвежда чужда аргументация, надявайки се да направиш своята позиция по-убедителна. Стремежът да се говори на езика на Запада при описването на случващото се в Южна Осетия не заработи така, както работеше на Запада, например, в случая с Косово. Причината е проста – Русия не разполага с този политическо-информационен инструментариум, с който разполагат САЩ и страните от Западна Европа. САЩ разполагат с достатъчно политическо влияние, за да превърнат собствената си версия на събитията в доминираща общественото мнение и най-важното в гледна точка на международните организации. Москва може само ограничено да използва международните институции в свой интерес. Отчасти заради това, че на практика почти всички са в криза. А отчасти, защото с увеличаването на вярата в собствените си сили Русия във все по-голяма степен демонстрира нежелание да се обвързва с каквито и да било задължения.

Ще кажем, че Русия /за разлика от Грузия/ така и не е ратифицирала статута на Международния наказателен съд, така че към този орган може да се обърне не Москва, а по-скоро жителите на Южна Осетия, имащи грузински паспорт. При това Русия попадна в своеобразен капан. Американизираният по форма политически съпровод на военната кампания все едно не убеждава Запада, затова пък прави подозрителен Изтока. Така, Китай, например, се разтревожи, чувайки от Русия риторика, с помощта на която САЩ през последните 15 години оправдаваха нарушаването на суверенитета на други страни, намесата в техните вътрешни работи и даже смяната на режимите.

Третият извод – трябва изключително премерено да се използва такъв аргумент, като защитата на собствените граждани в чужбина. Няма спор, готовността и способността на държавата да осигури безопасността на своите граждани, където и да се намират те, е неотделим атрибут на всяка уважаваща себе си велика /а и не само/ държава. Това потвърждават примерите със САЩ, Франция или Израел, където животът на хората и още повече на военнослужещите се цени много високо. Тези, които потенциално могат да заплашват живота и сигурността на съгражданите, не трябва да се съмняват, че отговорът ще е неизбежен. В този случай нападението срещу руските военнослужещи, разположени в зоната на конфликта, е повече от достатъчен повод за използването на сила.

Съмнителните обстоятелства по повод придобиването на руски паспорти от жителите на Южна Осетия усложнява използването на аргумента за защита на гражданите, но при желание могат да се намерят не само юридическа обосновка, но и морална. Например, разпространяването на документи, свидетелстващи, че техният притежател се намира под закрилата на някаква държава, е спасило доста евреи в края на Втората световна война.

Русия заради известни исторически обстоятелства се намира в особено положение. Няма нито една република от бившия СССР, в която да не живеят руски граждани или етнически руснаци. Тъй като тяхната защита става повод за използването на военна сила, реакцията на съседите може лесно да бъде предсказана. Както и техният стремеж да намерят защита от потенциална заплаха. При това историческата аналогия, която вече активно използват на Запада, е изключително неблагоприятна. Именно със защитата на правата на германското малцинство се обясняват през 1938-1939 г. исканията на хитлеристка Германия първоначално към Чехословакия, а след това и към Полша. Цитираните паралели са хитруване – нацистите са обръщали внимание не на гражданството, а на етническия произход, претендирайки за териториите, в които живеят германци. Случаят с Южна Осетия е точно обратният – става дума за гражданство, а не за руски произход.

Друг въпрос е, че защитата на правата на гражданите трябва да се разграничи от идеята за защитата на „сънародниците“. Разширеното тълкуване на това понятие е опасно с размиването на ясните критерии за използването на сила, а това от своя страна крие непредсказуеми последици. /БГНЕС/
Последвайте ни

Коментар