Диагноза: българин в чужбина
Диагноза: българин в чужбина / снимка: Sofia Photo Agency, архив

„Какво става днес с нас, българите? Защо е тъй оскотяла душата ни, та при досег с нормалния свят у нас се завихрят ненормални усещания?” се пита в новата си книга писателят Димо Райков.

Българинът боледува от много неща, но днес преди всичко той е много объркан, разлюлян. Лута се в един постоянен „организиран хаос”. Във второто десетилетие на 21 век, обаче, подобно състояние не се приема, нито се прощава, казва писателят Димо Райков, който от две десетилетия живее в Париж. Според него, точно оттам произтича полярността в усещанията на хората. Едно от отрицателните български качества - завистта, например, често прелива и се утаява в необяснима злоба към ближния, към другия, към различния, смята писателят.

„Парадоксалното е, казва Райков че тази злоба е и към самите нас! А ние, българите, всъщност не сме толкова лоши. В някои от есетата си съм споделил своята сетна, поизтъняла надежда и тя е в наследството на кръвта, в традиционните добродетели на нашите „майки мадони“, които се предават на нашите внуци. А по средата, за съжаление, сме ние, нашето лутащо се поколение”, казва авторът.

Генезисът на омразата

Скандалният случай в с. Розово със сирийските семейства, прогонени под лозунга „България за българите”, повдига според него въпроса трябва ли да се сърдим тогава на французи, германци, холандци, които едва ли са съгласни с неговия друг вариант „Европа за българите”?

Отговор на този въпрос писателят търси в романа си „Реката на смъртта”, публикуван преди две години в България. „Като човек, израсъл в Малко Търново на българо-турската граница, съм убеден, че генезисът на тази омраза се крие в някогашното „възпитание в родолюбие и патриотизъм“, които си бяха чиста омраза към другия, към врага, дори към ближния”, казва Райков. И допълва, че тоталитарната идеология е умеела не само добре да промива мозъците на хората, но и да се „впива” в тях, да ги обезсилва и чрез езика на омразата да омаловажава несгодите в мизерния живот на социалистическия човек.

„Вече сме 21 век, уж сме свободни, членуваме в ЕС, а всъщност робуваме на наслоенията от 50-те и 60-те години на миналия век. Как е възможна такава наивност у българина, който толкова лековерно продължава да се „хваща” на тези изпитани идеологически въдици до днес! Мизерията в България, материална и духовна, е повсеместна и в употреба отново се пускат насъскването, омразата към другия, нетолерантността”, категоричен е писателят.

Патология на характера

Според неговото виждане, напускащите родината си българи пренасят всичко това със себе си в Европа, в страни със стари и укрепнали демокрации. „Затова бия камбаната с моята „Диагноза”, пояснява той. И дава няколко примера: „Една от първите стъпки на президента Оланд преди две години беше премахването на таксата за работа от около 1000 евро, която ние, имигрантите, плащахме на френската държава, за да започнем дори най-ниско квалифицирана работа. Когато разговарях с българи в Париж, бях изненадан да чуя, че повечето от вече „стъпилите на краката си” сънародници казват: „Как така, защо? Аз навремето платих тази такса, а сега новодошлите се измъкват тънко!”.

Сред най-разпалените поддръжници на Марин Льо Пен и нейния Национален фронт има много български имигранти, разказва Райков. Самите те се възмущавали, че българите във Франция били предостатъчно, бедняци при това, които само разваляли обстановката. „И това, забележете, е начин на мислене дори на работещи нелегално, на живеещи в мизерните палатки във Венсенската гора край Париж! Затова съм озаглавил едно от есетата в книгата си „Емигрантът мрази... емигранта”. Затова и случилото се в казанлъшкото село Розово е стряскащо, то демонстрира докъде е проникнала патологията в българския характер”, заключава писателят.
Да се спрем, да се замислим!

Той разказва как чул по българското радио кмет да апелира за помощ, защото нито една институция в държавата не работи. „Изглежда че и главата на българина вече не работи”, добавя Райков и се пита къде е причината. Дали в постоянно възпроизвеждащата се бедност или контролираната мизерия, която изстисква докрай соковете на поколения българи? - „Не знам, но едно от „качествата” на българина е, че той никога нищо не признава - той знае всичко, може всичко, надсмива се над останалите, въобразява си, че той и неговата „палатчица” са светът.

Точно за това е моят вопъл в книгата - да поспрем за малко! И подобно на зрелите нации - френска, германска, британска - да се огледаме в собственото си огледало! Просто да преосмислим тези наши превратни разбирания, да ги потиснем в някаква степен”, казва Райков. Едва тогава според него е възможно българите да станат по-толерантни не само към другите, но и към самите себе си. „Просто ние, българите трябва да заслужим днешна Европа - Европа на толерантността, на уважението към човека, на цивилизацията, ако щете и на елементарното и учтиво: „Добър ден”, „Благодаря”, „Довиждане”! Но преди да заслужим Европа, следва да осъзнаем, че това е нужно. За нас самите, а и за другите", казва писателят емигрант Димо Райков.

Добави ни в предпочитани източници в Google
Последвайте ни

Коментар