И последните илюзии за това, което доскоро се наричаше "Арабска пролет", може би изчезнаха. Военният преврат в Египет показа кристално ясно простите, депресиращи алтернативи за бъдещето на страната: въпросът не е вече демокрация срещу диктатура, а по-скоро (ислямска) революция срещу (военна) контрареволюция - диктатура или диктатура.
Това се отнася не само до Египет, но и до целия Близък изток. И тъй като и двете страни избраха въоръжената борба, изходът ще е гражданска война независимо какво добронамерените външни министри от ЕС ще решат в Брюксел. Ислямистите не могат да удържат военна победа, както генералите не могат да спечелят политически, което гарантира диктатура, значително насилие и поредица от хуманитарни катастрофи.
За двете страни пълното надмощие и контрол са единствената възможност, макар че никоя няма и елементарна представа как да модернизира икономиката и обществото. Така че която и от тях да надделее, авторитаризмът и икономическата стагнация ще се възцарят отново.
В Египет армията ще е победителят поне в средносрочна перспектива. С подкрепата на старите елити, градската средна класа и религиозните малцинства военните лидери в Египет явно са възприели стратегията "всичко или нищо". Още повече, че финансова подкрепа от Саудитска Арабия и страните от Залива правят армията неподатлива на натиск отвън.
Така Египет възпроизвежда алжирския сценарий. През 1992 г. изправени пред възможността Ислямският фронт за спасение да спечели парламентарните избори в Алжир, военните извършиха преврат и веднага отмениха втория тур на изборите. В последвалата осемгодишна гражданска война, водена с ужасяваща жестокост от двете страни, близо 200 хиляди души загубиха живота си.
Военното управление в Алжир продължава де факто и до днес. Но при продължаващата липса на отговор за ролята на политическия ислям на нито един от фундаменталните проблеми не беше обърнато сериозно внимание и лидерите му не успяха да се възползват от обещаващи възможности (например, за разлика от Египет Алжир има големи петролни и газови залежи.)
В Египет по-старото поколение на "Мюсюлманските братя" е свикнало със затворническия живот или с живот в нелегалност, но има много причини да се смята, че по-младите привърженици на движението ще отговорят с терор и насилие.
Египет, Сирия, Йемен, Тунис, а вероятно скоро и други страни от региона ще послужат като благодатна почва за нова, по-радикално ориентирана Ал Кайда, която ще се превърне в още по-силен фактор сред какофонията от интереси и идеологии в Близкия изток.
Западът като цяло и САЩ в частност имат малко влияние или реални лостове за въздействие. Така че само ще се оплакват, ще заплашват и ще осъждат ужасите, които предстоят, но в крайна сметка ще следват своя интерес, а не принципите си. Например Египет с контрола си над Суецкия канал и мирния договор с Израел е твърде важен стратегически, за да бъде просто така изоставен. Погледната изолирано, египетската ситуация е достатъчно опасна; но в никакъв случай не е единствен случай. По-скоро тя е част от една регионална драма, характеризираща се на първо място с огромна загуба на ред. Подкрепяният от САЩ ред в Близкия изток се срива, а нов ред не се задава. Налице е само разпространяващ се хаос, който заплашва да отиде далеч зад границите на региона.
След зрелищния провал на президента Джордж У. Буш и вицепрезидента Дик Чейни с техните неоконсервативни илюзии за самостоятелни действия, САЩ вече не желаят или не са способни да поемат бремето да бъдат последната сила за въдворяване на ред в Близкия изток. Изправени пред икономии у дома, САЩ се изтеглят от Афганистан и Ирак, а няма друга сила да заеме мястото им. Изтеглянето е сред най-рисковите военни маневри, тъй като лесно може да се изроди в паническо отстъпление и хаос. С предстоящото изтегляне на САЩ и НАТО от Афганистан потенциалната опасност от размирици в района между Северна Африка и Хиндукуш ще се увеличи значително по източния му ръб.
Това, което можем да научим днес от проточилата се криза в Близкия изток, е, че регионални сили се опитват все повече и повече да заемат мястото на САЩ като фактор за ред. Това също ще подклажда хаос, защото никоя от тези сили не е достатъчно могъща да поеме бремето от Америка. Още повече, че разделението между шиити и сунити често води до противоречива политика. В Египет например Саудитска Арабия подкрепя военните срещу "Мюсюлманските братя", докато в Сирия саудитците подкрепят салафитите срещу военните, които получават помощ от главните врагове на Саудитска Арабия - Иран и ливанския му довереник Хизбула.
Но битката за власт в региона и неговите верско-идеологически антагонизми, от друга страна, създават възможност за сътрудничество, каквото някога е било немислимо. Погледнато от тази перспектива, американско-ирански преговори по ядрения проблем след победата на Хасан Рохани на президентските избори в Иран биха могли да имат много по-широко значение. В Египет военната контрареволюция ще победи, но ислямската революция накрая ще се върне, докато каузите й не бъдат забравени. За момента няма индикации за напредък на този фронт. Така че, когато ислямската революция се върне наистина, вероятно ще е дори още по-мощна и изпълнена с повече насилие. Подобна динамика се наблюдава в европейската история, особено в революциите и контрареволюциите от 19 и 20 век. Всъщност последиците от тази динамика бяха напълно преодолени в Европа едва преди две десетилетия. Сега изглежда това се повтаря, до голяма степен непроменено, в Близкия изток.(БТА)
