"Из традиционните улички на старата столица Киото момче от Окинава докосва змиорка и това разделя живота му на до и после. Насред светлините на централна Осака млада жена преоткрива себе си, захвърлила своята неприязън към кимоното. Далеч на север парад от митологични фигури оцветява нощта на Аомори – най-снежния японски град. А между горите на Вакаяма и белите пясъци на изпълнената с фойерверки Ширахама мъж намира нещо нетърсено..."!
Тези персонажи и техните истории са част от сборника „Силуети в Япония“ – дебютната книга на Александър Димитров. Сборникът от 9 разказа рисува една различна Япония – през призмата на човешките истории, сблъсъци и съмнения, преплетени с мистични илюзии и граници между реалността и подсъзнанието.
Александър Димитров е познат онлайн под псевдонима Чарли Паркър, вдъхновен от героя на Джон Конъли. Завършва специалност „Международни отношения“ в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2013 г. е награден с отличие от Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев“. Печели японската държавна стипендия MEXT и през 2016 г. заминава за Осака, където живее шест години.
Срещаме се с Александър Димитров, за да разгадаем мистериите зад неговите силуети и да надникнем в света, който той създава.
Как и кога се появи първият „силует“ от Япония?
Първият „силует“ се роди след реален случай – убийство в Сапоро през 2023 г., при което беше открит обезглавен труп на мъж в хотел. Историята ме провокира, но не заради престъплението само по себе си. По-интересна ми стана идеята за вътрешното разцепване – ако в извършителя, в случая жена, има част, която не е съгласна с действията, може ли тази част да се отдели, да стане нова идентичност и ако има отцепване на такава идентичност, какво се случва с нея отсега нататък. Така започна първият разказ от сборника. Оттам тръгна и концепцията за „силуетността“, колебаеща се между реалност и илюзия, съзнание и подсъзнание.
Защо решихте всеки разказ да се развива в различен японски град и как това влияе на начина, по който героите преживяват границата между обичайното и мистичното?
Не харесвам Токио и целенасочено няма Токио в разказите. Проблемът за мен е – и той не се отнася само за българския туризъм или българското познание за Япония – че много често всичко е центрирано върху Токио, Киото и Осака, плюс-минус още един-два града. Така че идеята ми беше освен чисто художествено да предложа и социокултурните елементи, които разглеждам, и да дам на българския читател локации, които той не познава. Като се вплетат в художественото, те стават двояки – служат и на сюжета. Всяка локация играе съществена роля за това героите какво преживяват, как го преживяват и къде го преживяват.
До каква степен персонажите в „Силуети в Япония“ са базирани на реални хора и преживявания?
Разказите са девет. Три от тях са с лирическия аз. В тези три съм преименувал някои хора, които съм срещал. Някои са 100% реални, други не чак толкова. В останалите разкази не бих казал, че героите са хора, които съм познавал, но са изградени от реални социокултурни елементи, вплетени в човешки облик. Аз обичам да казвам, че пиша за средностатистическия японец като персонаж. Те не са някакви екзотични или абстрактни герои. Ако някой отиде да живее там, ще срещне точно такива хора – пълнокръвни, но средностатистически.
Има ли персонаж, който Ви „се изплъзна“ – такъв, който не прие формата, която му дадохте, и Ви изненада?
Имаше. Да, да. Според мен, когато изграждаш… сега, нескромно е да кажа „добри“ персонажи — читателят преценява дали са добри. Но когато правиш хубав, издържан като характер персонаж, той винаги ще бяга, защото не можеш да предвидиш как ще реагира на случващото се в сюжета. Бягане в чистия смисъл — не, но ми беше труден четвъртият разказ. Там протагонистът е жена. Иначе във всеки разказ имам второстепенни женски герои, които играят доста активна роля. Но тук ми беше по-предизвикателно, приятно предизвикателно, да се постарая да изградя автентичен персонаж. Защото мъж да пише жени… някои си мислят, че го могат, а в реалност е съвсем различно.
Какво е най-важното, което Вие самият научихте по време на създаването на тази книга?
Колко е важно да имаш читатели, които да идват преди редакцията. Да разчиташ на хора, които ти дават обратна връзка, защото много трудно се излиза от собствената ти кутия на мислене, от стереотипизацията, която имаш предвид. Външната гледна точка ти помага да изградиш сюжетите по-добре. Някои автори може би не го правят толкова отявлено. При мен имаше 15 човека, на които давах различни разкази, и които много ми помогнаха да избистря финалния вариант.
След като говорим за процеса по изграждане на съдържанието, не можем да подминем и неговата визуална страна. Кой създаде корицата и илюстрациите към „Силуети в Япония“, и как се стигна до финалната визия?
Художник на страхотната корица е Теодора Югова. Към всеки разказ има отделна илюстрация. В някои илюстрации се появяват тези камеота от разказ в разказ – тя ги е уловила и много фино ги е вкарала в рисунките. По никакъв начин не съм я рамкирал, защото за мен е безумие автор да казва на художник какво да рисува. Всичко е по неин усет и всичко ѝ се получи перфектно. Само за един разказ ме попита: „Какво да нарисувам, че не ми идва нещо, което да ми хареса като концепция?“. Всичко останало – тя си знае колко време е работила, но всичко, което ми е предлагала, беше нещо, което съм одобрявал“. Аз съм автор на разказите в книгата. Но книгата, като завършен продукт, има съавтори, които са художественото оформление, редакцията. Без тях тази книга нямаше да изглежда по същия начин.
Какво в японската култура бихте искал да споделите с българите и какво от българския манталитет бихте подарил на японците?
Имам нещо много нишово, което бих извел като най-голям позитив за мен. На голяма част от японските концерти не се ползват смартфони. Няма снимки, няма видеа, и е страхотно, защото аз слушам много музика — затова и в разказите има плейлист. Всеки е писан на определена песен. С удоволствие бих ходил и в България на концерти без смартфони, където хората просто се наслаждават на преживяването.
Бих споделил и отношението към изкуството. Много ми липсват изложби от Япония. Когато там има изложба, всичко е подредено с изящество и финес — как е курирано, експонатите, атмосферата. Дори магазините след изложбата са с добре подбрани продукти, които допълват преживяването, макар и по-консуматорски. Докато тук рядко има нещо, което да остане отвъд самото преживяване.
На японците бих подарил комуникацията. Аз съм си балканец по душа, но японският стил на комуникация е неизказан, на моменти дори пасивно-агресивен. Това води, независимо дали е в личен, или бизнес план, до липса на яснота, на избистрени визии и стратегии. Малко по-директни трябва да са, за да обсъждат нещата, вместо да се замитат под килима и да стигат до точка на кипене.
Какъв беше най-неочакваният урок или изненада, които Ви поднесе животът в Япония?
Япония е държава, спрямо която много лесно можеш да имаш „Дисниленд очаквания“. Заради меката ѝ дипломация по линията на аниме, манга, духовност, изящество — тези неща в ежедневието невинаги ги има и доста хора се разочароват. При мен очакването беше просто да отида на различно място. Но животът там ми помогна да оценя някои неща за България, които преди това не съм забелязвал. Мисля, че това важи за всяка държава. Давам конкретен пример: много повече оценявам трудовото законодателство в България и в Европейския съюз — колко е добро за работника откъм болнични, почивни дни, баланс между личен живот и работа. След живота в Япония много лесно се вижда това.
Какво си взехте от Япония?
Мисля, че станах още по-пунктуален в ежедневието — независимо дали става дума за закъснения или за работни процеси. И преди бях педантичен и пунктоален, но Япония засили тези черти у мен. Също така се старая да бъда малко по-дипломатичен и по-балансиран в комуникацията. Не стигам до техния елемент на неизказаност и пасивна агресивност, но опитвам да съм по-умерен в начина, по който разговарям.
Кога от читател станахте писател?
Принципно започнах още в гимназията да пиша стихове, а това кулминира през 2013 година, когато спечелих трета награда в националния конкурс „Веселин Ханчев“. В онзи период, между 2008 и 2013, основно се занимавах с поезия, което вече не правя. Мисля, че на поезията ѝ мина времето. След това започнах с кратките разкази. Кандидатствах за конкурси за издание и сега се радвам, че не съм издаван тогава, защото като ги чета днес, нещата от онзи период ми изглеждат слаби, имаха нужда от много обработка. Тогава четях и по заведения и барове в София. Така че 2008-а може да се приеме като начало с поезията, 2013-а с кратките разкази, но наистина осъзнатият процес, с който съм доволен, че се случи така, е с тази книга. По-рано нямаше да се получат нещата така, както се получиха сега.“
Много хора пишат, но не всеки стига до книга. Понякога това е въпрос на време, друг път – на вътрешна зрялост. Вие кога разбрахте, че е дошъл моментът да напишете книга, а не просто да събирате текстове в чекмеджето?
Когато вече не просто събирах текстове, а видях, че мога да ги подредя концептуално. Сега съм доволен от крайния продукт. Не само заради идеите, а и заради това как са оформени и свързани помежду си. Сборникът е концептуален – не само за Япония и силуетите. В някои от разказите има камеота на герои от разказ в разказ, така че има тройна концептуалност.
Какво следва след „Силуети в Япония“ – нова страна, нов жанр?
Следва България. За поне 5-10 години със сигурност ще остана тук. Не мисля да се връщам в Япония. Творчески имам идеи да продължа да пиша за Япония – и героите ми да са японски, и сцените да се развиват там. Няма съвременен български автор, който художествено да пише за Япония. Литературата е съкровищница и в нея трябва да се внасят различни, хетерогенни късчета, като скъпоценни камъни. По този начин искам да допълня цялостната съкровищница на съвременната художествена литература.
Ако трябва да оставите едно изречение за читателите, които тепърва ще поемат по пътя на „Силуетите“ – какво би било то?
Бих използвал таглайна, който съм избрал за сборника - атмосферата е сумрачно-оптимистична. Има мрачни елементи, но винаги оставям позитивен развой за героите, макар да не е щастлив край. За мен балканската литература често е угнетяваща. Аз не искам това да се получава – искам да има баланс между двете страни.
