Призвание на църквата е да се грижи не само за душата на човек и е време православната църква в България да развие програма за своята социална дейност. Това коментира в ефира на Дарик отец Стоян Чиликов - преподавател по теология и свещеник в столичния храм "Св. Вкмч. Георги Победоносец". За разлика отпреди столетие според него съвременният човек трябва едва ли не да се насили, за да извърши жест на милосърдие.
На 15 май отец Стоян Чиликов ще участва в дискусия за милосърдието и социалната дейност на Българската православна църква. Събието е организирано от платформата за благотворителност и социална дейност „Милостив"/milostiv.org/ - то ще се проведе в сградата на Софийската духовна семинария и в него ще се включи Ловчанският митрополит Гавриил.
Чуйте интервюто с отец Чиликов
Вярващият човек като че ли няма нужда от указания как да прави добро, милостиня - пътят му е очертан. Но онези, които са по-слабо религиозни и влизат в храма основно по празници, може ли църквата тях да ги води и да ги обедини зад каузи, с които да помагат на бедните?
Да се прави милосърдие е трудно както за човека, който не е вярващ, така и за този, който е вярващ. Но вярата разбира се предразполага. Вярва се, че човек трябва да бъде милосърден, защото самият Христос е казал да бъдем милосърдни. И все пак тази добродетел, която за някои е подарена, за повечето от българите забелязвам, че по-скоро трябва човек да си насили душата. Преди 50 или 100 години, когато е било съвсем друго обществото ни и хората са били наистина милосърдни, състрадателни, любвеобилни един към друг - или поне в по-голяма степен от нас. В днешните условия съвременният българин трябва да се насили, да направи усилие, да направи стъпка към Бога с милосърдието. Защото милосърдието не е нещо продиктувано само от състрадание към някого, то е крачка към Бога.
Казвате човек да се насили - по-бедни ли сме тялом днес в сравнение с преди 100 години или по-бедни сме духом?
По-бедни сме духом за съжаление. Това беше и моята идея, защото съвременният българин и съвременният човек изобщо е засипан повече от грижите за материалното, от своето самолюбие. И човек, за да смекчи коравосърдечието, което имаме всички ние, самолюбието, греха в себе си дори, да направи крачка към Бога - това става чрез милосърдието много често. А за да се направи милосърдие, пак казвам понякога е необходимо дори да насили себе си.
Защото виждаме хиляди хора, които просят по улицата, знаем за толкова много нуждаещи се бедни хора, социалнослаби, недъгави, слепи, инвалиди. Хора, които имат нужда от грижи, които са изоставени от държавата и от които тя е абдикирала. А и църквата. Ще кажа и църквата също, защото призвание на църквата е не само да се грижи за душата на човека, а и за тялото. Някога не е било така - като вземем още от създаването на църквата, винаги в историята на църквата тя се е отличавала със значително по-широка и по-мащабна социална дейност от тази, която имаме ние днес в България.
В България църквата не е критерий за това, което е православната църква в света. Защото в Гърция, в Румъния, в Сърбия, в Русия, дори в една Албания - църквата там се отличава и с обширна социална дейност. В България не знам защо е така - църквата няма развита социална дейност, няма социална платформа, няма изработена дори програма, по която да се движи.
Не сте крил позицията си, че църквата трябва да извърви своя път хората. Май обаче трябва много стъпки да бъдат извървяни в нейната социална роля, макар и да има храмове за пример, които подават ръка на хората в нужда. Има очакване в обществото за по-сериозна и активна роля на църквата.
Тези очаквания биха били изпълнени тогава, когато всеки един от нас - членовете на църквата и на обществото, направи нещо със себе си. Не трябва да има очаквания само към църквата, когато говорим за милосърдието. Аз имам очаквания към всеки един българин, към всеки човек и това милосърдие да не е само в показни акции по време на празници или когато идват избори, а да е винаги. Този, който е милосърден е милосърден винаги. Но понякога е необходимо човек да изработва тази добродетел на християнското милосърдие в сърцето си, да се упражнява в нея - това става, когато сърцето ни е загрубяло от немилосърдие и тогава трябва да се насилим наистина.
Милосърдието не е само в един материален смисъл, но и в духовен смисъл. Защото понякога добрата дума, усмивката, доброто дело са много повече оценявани, по-търсени, има повече нужда от тях. Това се отнася и за хората, които са в материална нужда. Ние ги подминаваме на улицата, а можем да им дадем дори една усмивка, може да се спрем да поговорим. Виждал съм такива примери в чужбина, тук в България не съм ги виждал толкова често. В Италия например съм виждал как се спират хората, заговарят цигани, които бяха от Румъния.
Тук, ако не помогнем с милостиня, масово обръщаме глава на другата посока.
За съжаление е така. Разбира се, много по-добре би било да е организирана малосърдната дейност, защото тогава няма да има злоупотреби. Всички се оправдаваме, в това число и аз понякога, че има организирана просия, което е истина. Всички го знаем, но въпросът е, че заради тази организирана просия страдат и действително хора в нужда. Човек не може да прецени винаги кой и кога има нужда, кой злоупотребява. Разбира се тези, които злоупотребяват са много, но заради тях страдат тези, които наистина са в нужди.
Заради това според мен тук е ролята и на църквата и на обществени организации като платформата „Милостив" /milostiv.org/, подобен род прояви. Да има една организирана милосърдна дейност, за да са сигурни наистина хората, че това, което се дава ще отиде по предназначение. Защото наистина не може винаги да прецени човек. Една организирана милосърдна дейност, такава каквато е имало всъщност в България преди войните - преди Първата и Втората световна война, каквато малко преди идването на комунизма църквата все още е правила. Тогава хората са имали доверие на църквата и е имало обширна милосърдна дейност.
Предстоящата инициатива на платформата „Милостив" съвместно със Софийската духовна семинария е може би първият по-сериозен опит да се дискутира открито въпроса за социалната роля на църквата. Шанс ли е това да започне този разговор не само в църквата, но и в обществото?
Всеки, който има желание, е добре дошъл на тази инициатива. А и наистина не само да говорим за милостинята, а е време и да я правим. Да правим с ръцете си докато имаме тази възможност, да я правим със сърцата си и с материални блага и с духовни, защото милосърдието е както в духовен, така и в материален аспект. Всеки, който желае, е добре дошъл на 15 май в Софийската духовна семинария.
