Понякога човек трябва да прекоси океани, да живее в големи градове и да търси щастието на хиляди километри от дома, за да разбере, че онова, което му липсва, винаги е било там, откъдето е тръгнал. Такава е историята на Милена Пенкова, израснала в ловешко село близо до великата Стара планина.
Като много млади хора и Милена нямала търпение да го напусне, за да открие света, но години по-късно намира пътя обратно към корените си.
Завършила журналистика и масови комуникации, живяла в различни български градове, прекарала лета в САЩ и три години в Дъблин, тя опознава живота далеч от родния край, преследвайки възможностите, които големият свят обещава. Но колкото повече хоризонти открива, толкова по-ясно осъзнава колко силна е връзката ѝ с природата и колко трудно е да наречеш едно място дом, когато душата ти копнее за друго. Пандемията от COVID-19, която преобърна живота на милиони хора, се оказва нейният шанс да се върне към онова, за което отдавна мечтае – да живее в родното си село и един ден да отглежда детето си там, сред пейзажите, които пазят спомените от собственото ѝ детство.
И така вече пет години Милена е там - в прегръдките на Балкана.
В интервю за DarikNews.bg Милена Пенкова разказва за бавния начин на живот в свят, който постоянно те подканя да бързаш, за дигиталната тишина в време, в което телефонът почти се е сраснал с ръцете ни, както и за решението да отглежда детето си далеч от градския шум, близо до природата и с активното участие на баба и дядо.
Милена стои зад профила @slowlife.poetry в Инстаграм, превърнал се в начин да споделя вдъхновението от красотата около нея и мислите, които новата й реалност провокира.
„Живеейки в градска среда, винаги съм се вдъхновявала от всичко рустикално и исках да започна да създавам подобен тип визуално съдържание, свързано с българското село, за да вдъхновявам и другите. Исках да представя малко по-модерен прочит на добре познатите ни елементи на селския бит и различна гледна точка. В България имаме много неща, които другаде само богатите могат да си позволят, а ги приемаме за даденост“.
Поезия на бавния живот ли е вашият живот сега?
Сега бих казала, че да. Макар че съм прекарала детството си на село и преди да се завърна бях градски човек, свикнал с удобствата и възможностите, които предлага градът. Много е лесно да романтизираш една реалност, когато си там само на почивка. Последните пет години бяха период на пренастройване за мен. Всичко, което градът дава наготово, на село човек сам трябва да изгради, както в практически, така и в духовен план. Ако искаш да имаш парно, трябва да си го направиш. Ако искаш да имаш забавления, сам трябва да си ги създадеш. Много хора харесват идеята за живота на село, но искат със себе си да преместят и града. За да заживее човек истински бавно се налага да се нагоди към бавния ритъм на малкото населено място, ограничените възможности за смислени социални контакти и да промени битовите си навици.
Аз имам роднини тук и въпреки това ми е било доста трудно. Тишината и природата са примамливи, но в началото човек не знае кой е и какво да прави със себе си сред тях. За да можеш да се наслаждаваш истински на бавния живот без угризения, също се налага да пренаредиш ценностите си. Здравето, спокойствието, красотата, семейството и свободата трябва да станат приоритети пред забогатяването, успеха и имиджа в социалната среда. Не казвам, че задължително трябва едното да изключва другото, но за да заживееш бавно, трябва да си готов на жертви. Аз съм имала много трудни моменти, в които не съм била истински щастлива тук, но не се отказах от романтичната си идея за живота, стисках зъби и с времето успях да я постигна.
Дигитална тишина – да оставиш телефона, за да чуеш себе си и да не пропускаш истинския живот
С годините колкото повече живота ми тук се изпълваше със съдържание, толкова по-малко исках да съм онлайн. Сега, когато имам малко дете, още по-силно почувствах нуждата от дигитална тишина, в която нищо не ме разсейва от емоцията да съм майка. Когато сме заобиколени от природа, нивата на стрес в организма са ниски, сетивата не са притъпени, а мозъкът обработва информация със скоростта, за която е създаден биологично. Тогава някак естествено телефонът и всички имагинерни неща в него спират да са изкушение. За мен бавният живот е едно здраво стъпване на земята и отказ от това постоянно да пълниш главата си с ненужна информация. Според мен градският живот и забързаното ежедневие водят до огромни дефицити за психиката и организма и понеже няма как човек да се телепортира в гора с пеещи птички, по-вероятно е да посегне към телефона си, за да потърси облекчение. Като цяло технологиите ни притискат да се движим със скорост, която не е полезна за нас и все повече ни откъсват от реалността.
В съвременния свят общностите също са силно ерозирали и хората често търсят чувство на принадлежност в социалните мрежи. Например, на село все още е жива общността - всички се познават, има взаимопомощ и чувство за споделена реалност. От личен опит разбрах, че тук и когато си сам, не се чувстваш сам. Няма нужда всички да сме много близки, но има една искреност и човечност в хората, която другаде според мен е изгубена. Сега, когато имам дете, го усещам още по-силно, защото всички искрено й се радват и за тях тя е значима. Много малко деца в днешно време растат в такива общности и се чувстват познавани и закриляни от хора извън семейството. Повече от всякога трябва да се вгледаме точно в тези неща, които от няколко десетилетия ни се изплъзват, докато ние сме разсеяни с информацията в интернет. Социалните мрежи вече водят до промени и в начина, по който общуваме и възприемаме света и това е опасно, защото всичко в тях е доста изкривено. Важно е съзнателно да градим живота си извън тях.
Кога почивката ни се превърна в скролване и как вие успяхте да се дистанцирате от непрекъснатото посягане към телефона?
Пристрастяването към социалните мрежи и телефоните според мен е симптом на по-голям проблем. Колкото по-неудовлетворен е човек в ежедневието си, толкова по-вероятно е да посегне към телефона си. След раждането на детето ми при мен съзнателното избягване на телефона стана много по-лесно, защото съм залята от положителни емоции, изпитвам постоянно чувство на свързаност с друго човешко същество и искрено се забавлявам с нея. Освен това прекарвам много време навън и се движа с нейния ритъм. Всъщност децата много добре могат да ни покажат какъв е естественият начин за нашия биологичен вид да взаимодейства със света и какви са истинските ни нужди. Всички имаме нужда от по-бавна скорост на обработване на информацията и на пълноценна емоционална връзка и общуване с други хора. Ако се замислим, тези неща липсват в забързаното ежедневие в съвременния консуматорски свят.
От друга страна социалните мрежи са дигиталната версия на човешкото общуване и свързаност и когато истинското липсва, те стават бързият заместител. За съжаление, времето, което живеем доста ни изолира едни от други. Дори и на работните ни места технологиите ни ограничават от лично общуване, а през останалото време постоянно сме бомбандирани от изкушения да консумираме стоки и услуги, което също не води до повече свързаност.
Самите социални мрежи и всичко останало в умните ни телефони са проектирани да бъдат пристрастяващи и когато всички страдат от една и съща зависимост е много трудно ти да си този, който е различен. Проблемът не е личен, той вече е социален, особено за подрастващите, чиито представи за света вече се формират почти изцяло от видяното онлайн. Това, което съм установила за себе си, е, че когато съм заобиколена от красота и хора с недигитални хобита и занимания, изкушението да погледна към телефона е почти нулево. Затова и животът на село с малко дете е абсолютният антидот на скролването.
Близо до корените и природата: Да дадеш на детето си детство, преди да му дадеш безброй възможности и какво дава селото, което градът не може
Детето ми е на 2 години и на този етап за мен най-важното е да му осигуря здравословна среда за живот, където нищо не пречи на емоционалното, психичното и двигателното му развитие. На село има възможност да живее в къща с двор, да тича на свобода, да се разхожда сред природата всеки ден, да диша чист въздух, да се храни с кисело мляко от домашна крава и месо от домашни животни, да яде чисти зеленчуци от градината на баба, да има близост с всякакви животни, да прекарва време с баба и дядо ежедневно и да научи много практически умения. Тук има пространството и възможностите за едно здравословно, безгрижно и спокойно детство. Имаме детска градина и училище наблизо и достъпът до тях е гарантиран. Тук има няколко деца на местни хора и на семейства, които са се преместили да живеят тук от града, и ще може да си играе с тях. За специализирани извънкласни занимания най-близкият град е на 45 мин. с кола, колкото би отнело да го закарам от точка А до точка Б в София.
Отглеждането на дете на село със сигурност изисква повече ангажираност от страна на родителя, понеже няма готови шаблони за развитието на детето, които да следваш. Аз лично не съм голям почитател на шаблоните и се радвам, че тук имам свободата да изградя на детето си детството, което си представям. Да, тук няма ясла, детска кухня и детски център, но така или иначе не бих ги ползвала. Майчинството на село е много спокойно преживяване и то ми доказа окончателно, че съм направила правилния избор за себе си и семейството си. След раждането не се чувствах изолирана нито физически, нито социално. Детето ми е доста буйно и не мога да си представя как щях да преживея майчинството между четири стени с нея. Още откакто беше бебе, се разхождахме из селото и сред природата заедно и възможността да играе навън много ме улеснява.
Имам късмета да я отглеждам по стария модел - с участието и помощта на баба и дядо, че и на прабаба и прадядо. Много млади хора днес живеят в столицата, а родителите им са в провинцията и нямат възможност за това, а има и такива, които отхвърлят този модел. Аз мисля, че има нужда от някаква приемственост между поколенията и със сигурност детето ми има какво да научи от баба и дядо.
Фиксацията върху възможностите за развитие пред детето от ранна детска възраст според мен е вредна. Няма как да предвидим и изградим целия им живот вместо тях и много родители сякаш хранят собственото си его, вместо да се вслушват в нуждите на децата си. Децата имат нужда на първо място от детство, защото един ден то ще е част от вътрешния им свят. Това, което ги заобикаля, формира представите им за света и е хубаво, ако могат да го изследват свободно и безопасно. Аз по-скоро бих задала въпроса има ли днес възможности за истинско безгрижно детство в големите градове в България? Как ще изградим свободомислещи хора, ако никога не са почувствали свободата извън консуматорската рамка? Как ще разберат връзката си със земята и природата, ако никога не са я имали? И дали ще познават добре корените си, когато нямат лични преживявания, свързани с тях?
Какво според вас най-много липсва на децата днес и как можем да им го дадем, независимо къде живеем?
В днешно време децата са нещо като проект за родителя. Времето им е много по-разграфено сравнено с времето на нашето детство. Всички преживявания се случват почти изцяло по инициативата и с участието на родителя и не знам дали децата имат време и пространство за спонтанност и сами да измислят как да прекарват свободното си време. Съвременният родител се чувства отговорен за всяко преживяване, всяка емоция и всички отношения на детето. Затова и не го оставя да скучае. Разбира се, тук голям проблем са технологиите, защото в момента, в който родителят спре да организира други забавления за детето си, то посяга към таблета или телефона. Може би достъпът до технологиите трябва да е по-строго ограничен, за да може децата сами да измислят с какво да се забавляват.
Съвременните деца нямат почти никаква свобода и самостоятелност. Под свобода тук не разбирам това да се допитваме за техните предпочитания във всяка една ситуация. По-скоро нямат свобода просто да излязат навън и да играят сами, без родителски надзор, както сме го правили ние. Имам доста приятели, които са израснали в София, и те ми споделят, че дори и те са имали много различно детство от сегашните деца - ходили са сами на училище и са прекарвали много време навън в игра с други деца. Сега самите градове и обществото правят това много трудно. На днешните деца определено им липсва такава самостоятелност. Децата имат нужда от повече свобода да бъдат деца - спонтанни и необременени. Аз все още нямам достатъчно опит и не знам какво е решението на това предизвикателство, но със сигурност, където и да живее детето, трябва да има време без графици и организирани занимания и забавления. Искрено се надявам животът ми на село да направи това по-лесно за постигане.
На фона на растящите цени: По-евтин ли е животът в българското село?
Моят опит показва, че е по-евтино да се живее на село, но това се дължи и на фактори, които не са свързани с икономиката. Разбира се, всичко е строго индивидуално и зависи и от заплатата и личните навици. Ако работиш дистанционна работа, която не е свързана с местната икономика, със сигурност животът е по-евтин, защото цените на услугите в малките населени места са съобразени със заплатите на местните жители. Цените на хранителните продукти са почти същите като в града, но да си смениш гумите, да отидеш на фризьор, да наемеш майстор за ремонт вкъщи е по-евтино и т.н. Цените в заведенията в провинцията също са по-ниски, но и тук се увеличиха. На село не плащаш ипотека или наем, но пък имаш по-голяма първоначална инвестиция за къща, ако нямаш наследствена. Ние например живеем в стогодишната ремонтирана къща на моя прадядо. На село като цяло се изисква повече лична организация на разходите, защото за отоплителния сезон например предплащаш - трябва да си подсигуриш дървата предварително.
Самият начин на живот на село за мен е най-големият фактор. Дори и да не изповядваш философията за бавния и природосъобразен живот, самите обстоятелства те правят по-малко консуматор. Като човек, живял и в двата свята, бих казала, че в града се харчи за дрехи, заведения и забавления много повече, защото с тях се разтоварваш от напрегнатото ежедневие. На село ежедневието ми не е напрегнато и природата покрива повечето ми нужди. Животът ми тук е ориентиран повече към времето със семейството, уютът вкъщи и времето, прекарано навън сред природата. След изтичане на майчинството ми напуснах работата си и още поне няколко месеца преди детето ми да тръгне на детска градина ще съм без лични доходи, но нищо не ми липсва, защото вниманието ми в момента е върху нематериални неща. Мъжът ми работи дистанционно и може да покрива текущите ни разходи.
Какво остава невидимо зад красивите фотографии, които публикувате в социалните мрежи?
Селата са домът на българската култура, но от комунизма насам продължават да се обезлюдяват, благодарение на държавни политики или липсата на такива. Цялата ни история и наследство всъщност е по селата и те все още пазят забравени места, истории, занаяти и обичаи. Карайки през много села в страната, човек може да се натъкне и на много красива архитектура, която се руши. Картината е доста тъжна, но аз избирам да виждам и да се възхищавам на това, което и до днес оцелява, благодарение на упоритостта и изобретателността на българския селянин. В много села местна икономика почти няма. Хората, които се занимават със земеделие и животновъдство, вече са единици, и дори на село е трудно човек да намери от кой да си купи домашно мляко и месо.
Ясно е, че селата ни са почти безвъзвратно изгубили предназначението си от миналото, но пък биха се възродили за нов живот, ако повече млади хора изберат живота на село и изградят свои общности. Из страната има много добри примери на хора, които, местейки се на село, създават и местни инициативи като био стопанства, ресторанти и места за настаняване. Ако станем повече, вярвам, че ще има много повече красота за снимане и преживяване и повече деца ще се радват на детство близо до природата.
