Навън е ужасно горещо. Няма как да бъде по-топло - часът е два без пет, слънцето пронизва небостъргачите на Ню Йорк, сенчестите места по улиците са твърде малко, но за сметка на това са пълни с твърде много хора. Градкият живот в центъра сякаш е отложен за по-късен час, дори в Сохо е нетипично празно.
Бързам да не закъснея за срещата, определена още преди два месеца от Владимир Явашев: "Ела в 2 часа, Кристо ще те чака на Хауърд стрийт." Владо е племенник на Кристо, работи с него в Ню Йорк, син е на по-големия му брат Анани. На уречената дата звъня точно в 14:00, макар вратата да е отворена. Пред мен е прословутото стълбище без асансьор, сякаш е устремено към небето.
Другият асистент на Кристо, Джонатан, племенник на Жан-Клод, ме посреща на втория етаж, в просторна стая, която служи за приемна.
"Кристо слиза след минута," пояснява Джонатан.
Когато Кристо влиза в стаята, той е широко усмихнат, лъчезарен. Протяга ръка да се запознаем. Идва от ателието си на горния етаж - ризата, макар и официална, вместо с ръкавели е задържана при ръкавите с нещо като канап. Дънките са прокъсани около колената. Ръкостискането му е силно, здраво, пълно с енергия.
Личи си, че идва от място, което му харесва.
Срещаме се през т.нар. ваканционен месец август? Все още ли не почивате?
Знаете ли, аз и Жан-Клод не ходим на почивка, правим си работни почивки. Понякога работим тук, в Манхатън, понякога работим на мястото, където ще реализираме проектите. Ние не спираме да работим. Затова няма как да спрем, за да излезем във ваканция.
Чета за последните затруднения с проекта "Над реката" относно получаването на разрешение. След толкова успешни проекти защо продължават да ви бавят с издаването на разрешително? Та вашите проекти носят приходи на кметствата.
Обяснявам си го с това, че ние никога не повтаряме, не правим едно и също нещо два пъти. Това значи, че няма да направим нови врати, няма да обграждаме острови, няма да опаковаме мостове. Следователно никой не знае как ще изглежда проектът, дори самите ние не знаем. В процеса по получаване на разрешение навсякъде по света, навярно и в България, ако решиш да строиш мост, той може да бъде различен на външен вид, но си остава мост. Ако правиш къща или висока сграда, те ще се различават, но си остават къща и висока сграда. Така при получаване на разрешителните ти просто се вместваш в някои от прецедентите и получаваш разрешение. Но за нашите проекти няма такива прецеденти и е много трудно да получим техническо, инженерно разрешение.
Не са ли просто хората уплашени от новото, от неизвестното?
Разбира се, че се страхуват от новото, от нещо безполезно, което няма конкретно описание как да се използва, което е произведение на изкуството.
Помните ли колко точно са осъществените, но и отхвърлените проекти. Поправете ме, ако греша, става дума за 19 срещу колко?
Проектите са 22. А за 37 не получихме разрешение.
Това не беше ли разочарование - да не получиш разрешение за 37 проекта?
Вижте, всички проекти започват от нас. Те са наша идея и са нещо, което ние искаме да направим. Понякога получаваме отказ или просто губим интерес. Вече не искаме да осъществим даден проект. Друг път отклоняват желанието ни да получим разрешение, но ние продължаваме да се интересуваме, да се вълнуваме от този проект, той е още в сърцата ни. Проектът за Райхстага получи отказ три пъти, мостът Пон Ньоф в Париж - два пъти, "Вратите" в Сентръл Парк също не получиха разрешение от първия път. Но те останаха в сърцата ни.
Кое е по-трудното тогава - да те осени идея или да я реализираш?
Ние с Жан-Клод смятаме, че идеите са най-глупавото нещо. Всеки може да има идея. Има стотици хора по света с идеи. Но нашите проекти се занимават с реални неща. Дъжд, слънце, вятър. Проектите ни се занимават с физическата реалност, не с виртуалната.
Сега например работите по проект в Абу Даби също така, но освен него имате ли друг, таен проект?
Не, няма таен проект.
И все пак, когато става дума за тези разрешения, може ли да се каже, че колкото по-големи са пречките, толкова по-голямо е удоволствието след това?
Не, не, ние не сме мазохисти. Бихме желали да реализираме проектите си по възможно най-лесния начин. Всичко това изхабява, отнема енергия, напрежението е безсмислено, има понякога глупави, идиотски пречки.
Вие работите повече от 15-16 часа на ден. Сутрин ли сте най-активни или вечер?
Няма правила. Обичам да работя вечер. Сега, когато Жан-Клод я няма, работя сам, но с помощта на трима асистенти. Единият е Владимир, моят племенник. Другият е Джонатан, племенник на Жан-Клод. А третият е Адам Блендбърг, както казва Жан-Клод - племенник на някой друг. Те работят тук, идват около 11:00 и остават до 18:00. Понякога мога да работя само сутрин или само вечер, защото телефоните не звънят.
Слушате ли музика, докато работите?
По-скоро не. Жан-Клод винаги слушаше Моцарт. Ние все още пускаме Моцарт в офиса. Но иначе си работя с едно малко радио, по което слушам новините. То излъчва само новини.
Дневната си порция новини получавате от радиото, така ли?
Да, то звучи, понякога като фон, но когато се случи нещо, наострям уши.
Очевидно е, че сте свободен човек. Какво ви коства това, колко струва да си толкова свободен?
Много е скъпо. Но това е решение, не толкова, че е скъпо, а по-скоро да определиш приоритетите си, как да харчиш парите си. Ние живеем в тази сграда вече 46 години. Все още нямаме асансьор.
Ню Йорк вдъхновява ли ви все още?
Разбира се, че ме вдъхновява. Опитахме се да опаковаме небостъргачи през 60-те, а после и Музея за модерно изкуство, но не получихме разрешение. Ние се интересуваме от хората, впрочем това е най-вълнуващата част тук. В този град много хора се придвижват пеша. Придвижват се и с метрото, но основно ходят. Поради тази причина направихме и проекта "Вратите".
Какви са характеристиките на град, който е добър за живеене? Ние правим подобна класация в България за най-добрия град за живеене.
Да, знам за такива класации, Цюрих печели често. Зависи обаче какво значи добър за живеене за различните хора.
Какво е вашето определение за добър за живеене град?
Манхатън. Има пет квартала в Ню Йорк, но аз обичам да живея в този.
Как отговаряте на хора, които харесват само един от вашите проекти?
Това е нормално.
А кой проект вие харесвате най-много?
А вие едно дете ли имате само?
Да.
Попитайте тогава майка си. Имате ли брат или сестра?
Не.
Но когато има повече от едно дете, попитайте майката кое е любимото.
Около вас винаги има полемика, спорове, обсъждане. Как поддържате интереса и това да сте противоречив след толкова години?
Обичаме това, което правим. Доставя ни удоволствие. Но има и нещо друго - в нашите проекти има много хумор. Смях. Виждате ли хумористичната страна сега?
Виждам я в очите ви.
Не.
Проектите са весели, радостни.
Не, не, има хумор. Смях. Представете си, тук е вълнуващата част. Тези проекти са много абсурдни. Те са много ирационални. Те са налудничави.
Но те са красиви.
Не, не говорете за красивото сега. Те дърпат, опъват, така както прави рибарят. Той хвърля въдицата. И ние хвърляме въдицата на федералното правителство. С този абсолютно глупав процес за издаване на разрешително федералното правителство е хванато на въдицата. Уловени в собствените си игри. И трябва да се съобразяват с нашите правила. По същия начин се случи и разрешението за Райхстага. Канцлерът Кол беше силно против проекта. Разрешението можеше да дойде на по-ниско ниво, но той се хвана на нашата игра. Така направи проекта по-значим. Сега федералното правителство също превръща този проект във важен.
Поради тази причина не приемаме и поръчки.
Не приемате поръчки, но през годините не се ли е случило някой да ви предложи нещо интересно?
Жан-Клод казваше, че най-добрият начин да убиете една идея е да ни я предложите. Не ни предлагайте нищо.
Дори НАСА са ви предлагали.
Да, беше глупаво. Казахме им, че като има хора там горе, ще го направим. Нашите проекти са свързани с хората. Целият проект е създаден с идеята за човешко възприятие. Създаваме нещата там, където хората живеят.
Чух, че сте правили секретен тест, преди да опаковате Райхстага. В малък замък. Така ли е?
Не, не беше секретен тест. Просто тези проекти са нови като визия и за нас. Нови за нашите инженери. Не можем достатъчно точно да пресъздадем проекта в студиото. Ние трябва да построим секции от проекта в мащаб 1:1, в реални пропорции. Не само за Райхстага, но и за останалите правим тестове.
Кои са най-живите ви спомени от България? Впрочем, как получавате информация за България сега?
Владимир ми носи информация. Иначе, как да го кажа, Жан-Клод и аз, ние работим само за нашето изкуство. Впрочем, ние не работим, ние живеем чрез изкуството. Това не е нашата работа, изкуството е животът ни. Нямаме офис, работно време. Всички проекти се финансират от нас. Нямаме донори, помощи от правителствени агенции, нищо. Парите не идват от продажбата на книги, филми, пощенски картички, фотографии, само от продажбата на оригиналните произведения на изкуството. Това означава, че трябва да продаваме, за да платим милионите долари цена за проектите.
А кой купува нашето изкуство? Кои са нашите колекционери? Те са около 10 хиляди по света и нито един от България. И поради тази причина няма защо да се говори или мисли за България.
Държавите купуват произведения на изкуството и ги излагат. Моето мнение е, че България трябва да купи ваши произведения.
Не, не държавата. Знам, че някои страни купуват. Но тук става дума за човешки същества. Ако те харесват изкуството, те го купуват, а после могат да го дарят на музеи. Такава е ситуацията в Щатите, затова има това изкуство, защото най-добрите музеи не са държавни, с изключение на Смитсониън. Ето например и Националната галерия във Вашингтон, която притежава 60 наши работи, те не са ги купили, а са дарение от големите колекционери Хърбърт и Дороти Воугъл. Така че за мен не е важно държавата да купува, а да има колекционери, които да харесват изкуството ни.
Преди време слушах коментар на футболен мач по Дарик. Обади се един господин, който беше сляп и каза, че "виждал" мача благодарение на коментара по радиото. Как незрящите възприемат вашите работи?
Слепи хора идват, да, те имат удивителни сетива за повърхността. Направихме един проект през 1978 година, наречен "Опакованите алеи". Покрихме тези пешеходни алеи със златист плат. Те се намират в един парк, в сърцето на Канзас Сити. Алеите са с дължина около четири и половина километра. Около 30 незрящи души са посетили този проект - разбрах, че са се събули и са ходили боси по тъканта, с която са покрити алеите.
Как е синът ви? С какво се занимава?
Синът ми е писател, поет, природозащитник, екологичен активист. Още от 14-годишен прекарва много време, за да се занимава с това. Не знам дали знаете, но когато беше на 14 години, вместо да отиде на училище тук, в Манхатън, той се записа в инициатива на Обединените нации, за да изследва произхода на хората, интересуваше се от това. Известният американски антрополог Ричард Лийк, който е открил първия човешки скелет в Кения, навярно датиращ, не знам, от три милиона години, го запали и нашият син прекара шест месеца в Кения заедно с него. Той и останалите от екипа изследваха произхода на човека, връзката с маймуните. След това прекара месеци из Африка, из целия свят, за да изследва произхода на човека, занимаваше се с изследване на застрашените животински видове и т.н.
Той не е тук, не е ваш асистент значи?
Не, не.
Той публикува книги, прави филми, има си собствен живот.
Жена му е архитект, но тя работи с него.
И той е посетил България с Жан-Клод през 1982 година?
Не точно през 1982, мисля, че отиде...
... по-скоро Жан-Клод беше в България през 1982?
Да, когато майка ми почина. Тя отиде да види баща ми. Но мисля, че той отиде малко по-късно. Примерно през 1985 година. Той минаваше през България с някакво момиче. Но той вече не е малко момче, на 50 години е (смее се).
Какво ви разказа Жан-Клод за България, като се върна?
Беше много щастлива, Анани, бащата на Владимир, я завел до Габрово, показал й е къде съм роден. Каза, че е много доволна, че е видяла малките селца, в които съм играл като дете. Спомням си, че тя беше много щастлива да види моето семейство. Но тя познаваше майка ми и баща ми от Франция.
Те дойдоха да ме видят, за първи път след като напуснах България, през 1977 година. Трябваше да бъде направена операция на майка ми, имаме приятел в Южна Франция до Ница, наш голям колекционер, който се погрижи за майка ми. Оперираха коляното й, тя дойде два пъти във Франция, мисля, че през 1977 и после през 1979 година. След това през 1981 година те дойдоха в Ню Йорк, докато работих за издаване за разрешителното за "Вратите". Стояха два месеца при нас.
Жан-Клод е помогнала много на майка ви за операцията. Не знам дали знаете, но в България понякога се говори, че не сте се връщали в страната, заради Жан-Клод.
Не, не.
Такива неща се говорят.
Не, ще ви кажа защо не се връщам в България. Аз не мога да прекарам нито един момент, нито един час, който да не е свързан с нашето изкуство. Какво значи това? Мога да отида само там, където е важно за нашето изкуство. Трябва да има колекционер, който купува нашето изкуство. Да изнеса лекции, да се видя с инженери във връзка с някакво разрешително, това значи, че нямам нито един момент за губене. Цялата ни програма е свързана с това. Ходя до всяко едно място, където се интересуват от нашето изкуство. Ще ви дам пример, когато пътувам, когато съм извън Ню Йорк, губя около 15-20 хиляди долара дневно. Това е, което мога да направя с ръцете си в моето студио. Не мога да си позволя лукса да обикалям наоколо.
Но ако пътувам, както бях три-четири дни в Колодаро, това е, за да получа разрешение. Ето, например, предстои ми пътуване до Берлин, тъй като ще имам лекция там, както и голяма продажба на колекционер. След това пък има изложба за "Над реката" в Денвър и трябва да подготвя много работи за там. Междувременно продадохме много от произведенията за "Над реката" в Белгия, а после в Париж, Милано... Предстои ми създаването на още една книга, която трябва да бъде публикувана през ноември. Всичко е свързано с намирането на средства, за да платя за проекта. Няма нито една секунда, посветена на друго.
Вече се работи усилено за създаване на музей на модерното изкуство в Габрово, където да бъдат изложени ваши работи, има намерени средства...
Не правете нищо, защото - навсякъде по света е така - харчат се пари за сгради, но в тях няма произведения на изкуството. Не е така само в България, а навсякъде по света. Това е тъжно. Има много музеи по света, които първо имат сгради, но преди всичко трябва да разполагаш с произведенията, за да създадеш музей. Строенето първо на сгради е глупост. Музеите се правят, за да приютят изкуството. Тоест - най-ценното нещо е изкуството. Разбира се, понякога, особено ако имаш велик архитект, както е тук с Гугенхайм на Франк Лойд Райт или Гугенхайм в Билбао на Франк Гери, музеят може да се превърне в притегателна точка. Но твърде малко са тези случаи, в които хората отиват, за да видят и сградата.
Искате ли някой да ви наследи, да продължи работата ви?
Не, работата на творците не може да се продължи. Дори работата на архитектите. Някой продължил ли е творчеството на Пикасо?
Благодаря ви за това интервю. Къде отивате сега в този горещ следобед?
Бързам да се кача горе, за да работя. Трябва да свърша нещата за изложбата. Ще бъда тук до 14 септември, защото след това трябва да отида за няколко дни до Берлин. Трябва да изнасям и лекции. Това е нашият живот, така живеем.
*Със съкращения
Цялото интервю четете в ZAR.BG
