Папа Франциск се срещна с католическата общност в България. Това стана в квартал Секирово в гр. Раковски - в църквата "Св. Архангел Михаил". Хиляди дойдоха днес в малкия град, за да зърнат Светия отец по време на апостолическото му посещение у нас.
Хората съпроводиха от двете страни на огражденията папамобила със Светия отец по пътя му от центъра на Раковски до църквата в кв. Секирово. Площадът в близост бе изпълнен с много вярващи, дошли да зърнат височайшия гост. Там беше ситуирана и специална видеостена, която излъчваше на живо срещата с българската католическа общност.
На входа на църквата папа Франциск се спря при хората и ги поздрави.
За срещата в храма бяха допуснати да присъстват над 750 вярващи от различните енории и движения на Римокатолическата църква у нас, със специални пропуски за събитието. Те бяха пропорционално разпредели в зависимост от големината на енорията.
Папата даде първо причастие на 242 деца в Раковски (СНИМКИ/ВИДЕО)
За историческото посещение на папа Франциск в града община Раковски бе подготвила подарък - картина от самоукия местен художник Бойчо Котов. Неговата творба бе избрана след специален пленер, в който участваха осем художници от Раковски, които имаха задачата да пресъздадат с различни техники и похвати църквата "Пресвето сърце Исусово" и площада пред нея.
На картината художникът е нарисувал някои от символите на Раковски, като празникът "Кукове", герба на града, гроздето, пшеницата, както и посланието на апостолическото посещение на папата "Мир на земята".
„Божиите хора са тези, които са се научили да виждат, да се доверяват, да откриват и да се ръководят от силата на Възкресението. Те признават, че има болезнени и особено несправедливи ситуации или моменти, но те не остават със скръстени ръце, уплашени или, още по-лошо, подхранващи климат на неверие, безпокойство или досада, защото това вреди на душата, отслабвайки надеждата, и пречейки на всяко възможно решение“, каза папа Франциск в обръщението си към Католическата общност в Раковски.
Ето и цялата реч на Светия отец:
„Скъпи братя и сестри,
Добър ден! Благодаря ви за топлото посрещане, за танците и свидетелствата. Винаги се радвам, когато мога да се срещна със светия Божи народ, с неговите хиляди лица и харизми.
Монсеньор Йовчев ме помоли да ви помогна „да гледате с очите на вярата и любовта“. Преди всичко, бих искал да ви благодаря, защото ми помогнахте да видя по-добре и да разбера малко повече за причината, поради която тази земя беше толкова обичана и значима за Св. Йоан XXIII, където Господ подготвяше това, което щеше да стане важна стъпка по нашия църковен път.
Между вас израсна едно силно приятелство с братята православни, което го насочи по един път, способен да роди дългоочакваното и крехко братство между хората и общностите.
Да гледаш с очите на вярата! Искам да припомня думите на „Добрия папа“, който знаеше как да настрои сърцето си с Господ по такъв начин, че да може да каже, че не е съгласен с онези около него, които виждат само зло и да ги нарече злощастни пророци. Според него е необходимо да се има упование в Провидението, което непрекъснато ни съпровожда и сред превратностите, то е способно да осъществи по-висши и неочаквани замисли. (Вж. Слово при откриването на Втори Ватикански събор, 11 октомври 1962 г.).
Божиите хора са тези, които са се научили да виждат, да се доверяват, да откриват и да се ръководят от силата на Възкресението. Те признават, че има болезнени и особено несправедливи ситуации или моменти, но те не остават със скръстени ръце, уплашени или, още по-лошо, подхранващи климат на неверие, безпокойство или досада, защото това вреди на душата, отслабвайки надеждата, и пречейки на всяко възможно решение. Божиите мъже и жени са тези, които имат смелостта да направят първата стъпка и търсят градивно да бъдат на първа линия, свидетелствайки, че Любовта не е мъртва, но е преодоляла всяка пречка. Те се излагат на риск, защото са разбрали, че в Исус, Бог сам се е изложил на риск. Той рискува собствената Си плът, така че никой не може да се чувства сам или изоставен.
Този смисъл, бих искал да споделя с вас опита, който получих преди няколко часа. Тази сутрин имах радостта да се срещна, в центъра за настаняване „Вражедебна“, с бежанци и емигранти, дошли от различни страни по света, за да намерят място за един по-добър живот от този, който те са оставили. Срещнах се и с доброволци на „Каритас“. Там ми казаха, че сърцето на центъра е родено от осъзнаването, че всеки човек е Божи син, независимо от етническата или религиозна принадлежност. За да обичаш някого, няма нужда да искаш автобиография му. Любовта предшества, очаква, защото е безвъзмездна. В този център на „Каритас“ има много християни, които са се научили да виждат със същите очи на Господ, който не се спира пред определенията, но търси и очаква всеки с очите на Отца.
Да се гледа с очите на вярата е призив да не прекарваме живота си, закачайки етикети, определяйки кой е достоен за любов и кой - не, но да се опитваме да създадем условия, така че всеки човек да може да се чувства обичан, особено онези, които се чувстват забравени от Бога, защото са забравени от братята си. Който обича, не си губи времето вайкайки се, но винаги вижда нещо конкретно, което може да направи. В този център са се научили да виждат проблемите, да ги разпознават, да се изправя пред тях. Те се вслушват и се опитват да разпознават очите на Господ. Както казва папа Йоан: „Никога не съм видял песимист, който да е завършил нещо добре“. Господ е първият, който не е песимист и непрекъснато се опитва да отвори за всички нас пътища за Възкресение. Колко прекрасно е, когато нашите общности са строителни площадки на надежда!
Но за да придобием погледа на Бог, ние се нуждаем от другите. Ние се нуждаем да ни научат да гледаме и да усещаме както Исус гледа и чувства, и че сърцето ни може да бие с Неговите чувства. Ето защо ми хареса, когато Митко и Мирослава, с тяхното малко ангелче Биляна, ни казаха, че за тях енорията винаги е била втори дом, мястото, където винаги намират, в общата молитва и в подкрепата на близките, силата да продължат напред.
Така енорията се превръща в дом сред домовете и е в състояние да направи Господ присъстващ точно там, където всяко семейство, всеки човек се опитва всеки ден да си спечели хляба. Там, сред улиците, се намира Господ, който не искаше да ни спаси чрез указ, но е влязъл и иска да влезе в най-вътрешната част на нашите семейства, за да ни каже, както на учениците: „Мир вам!“.
Радвам се да разбера, че харесвате тази максима, която обичам да споделям със съпрузите: „Никога не си лягайте ядосани, дори и една нощ“ (и, доколкото мога да видя, при вас е така). Тези максима може да е от полза и за всички нас, християните. Вярно е, както и казахте, че преминаваме през различни изпитания. Ето защо е необходимо да бъдете внимателни, за да не би гневът, негодуванието или горчивината да завладеят сърцето. И в това ние трябва да си помагаме взаимно, да се грижим един за друг, така че пламъкът, който Духът е запалил в сърцата ни, да не изгасва.
Вие съзнавате и сте благодарни, че вашите свещеници и монахини се грижат за вас. Но когато ви слушах, бях поразен от този свещеник, който споделя не колко е бил добър през тези години на служение, но говореше за хората, които Бог постави до него, за да му помогнат да стане един добър Божи служител.
Божият народ благодари на своя пастир и пастирът признава, че се учи да бъде вярващ с помощта на своя народ, семейството си и сред тях. Това е живата общност, която подкрепя, придружава, интегрира и обогатява. Не чрез разделението, а чрез обединението всеки се учи да бъде знак и Божие благословение за другите. Без своя народ свещеникът губи самоличността си и народът може да се разпадне без пастирите си. Това е единството - пастирът, който подкрепя и се бори за своя народ, и народът, който подкрепя и се бори за своя пастир. Всеки посвещава живота си на другите. Никой не може да живее само за себе си, ние живеем за другите. Свещеническият народ е в състояние да каже с свещеника: „Това е моето тяло, което за вас се дава“. Така се научаваме да бъдем Църква-семейство-общност, която приема, слуша, придружава, грижи се за другите, разкривайки истинското си лице, което е лицето на майка. Църквата-майка, която живее и приема проблемите на децата си като собствени, не предлагайки готови отговори, а търсейки заедно пътища за живот и за помирение, и опитвайки се да укаже Божието царство. Една Църква-семейство-общност, която взима в ръцете си възлите на живота, които често са големи като кълба прежда и преди да ги разплете, тя ги приема като свои собствени, взима ги в ръцете си и ги обича.
Тя е семейство сред семействата, отворена да свидетелства, както ни каза монахинята, на днешния свят за вярата, надеждата и любовта към Господ и към онези, които Той обича с благоговение. Тя е дом с отворени врати. В този ред на мисли, имам за вас една задача. Вие сте деца във вярата на великите свидетели, които бяха в състояние да свидетелстват с живота си за любовта на Господ по тези земи. Братята Кирил и Методий, свети мъже с големи мечти, бяха убедени, че най-истинският начин да се говори с Бог е да го направиш на своя собствен език. Това им е дало смелостта да решат да преведат Библията, така че никой да не бъде лишен от Словото, което дава живот.
Да бъдеш дом с отворени врати, по стъпките на Кирил и Методий, днес изисква също да бъдеш смел и градивен, за да се запиташ как може да се преведе любовта, която Бог има към нас, по един конкретен и разбираем начин за младите поколения. Ние знаем и преживяваме, че „младите хора в обичайните структури, често не намират отговори на своите тревоги, на своите нужди, на своите проблеми и на своите рани” (Следсинодално насърчение „Christus vivit”, № 202). Това ни призовава към едно ново усилие за размисъл за нашата пастирска дейност, за да намерим начини да достигнем до сърцата им, да познаем техните очаквания и да насърчим техните мечти, като семейство-общност. То ни подкрепя, придружава и приканва да погледнем в бъдещето с надежда. Голямото изкушение, пред което са изправени новите поколения, е липсата на корени, които да ги подкрепят и това ги води до изкореняване и голяма самота.
Нашите млади в момента, когато се почувстват призвани да покажат целия си потенциал, който притежават, много пъти остават на половината път поради неудовлетвореност и разочарования, които изпитват, тъй като нямат корени, на които да се опират, за да гледат напред (Вж. Пак там, № 179-186). И това се увеличава, когато те са принудени да напуснат земята си, родината си, семейството си.
Ние не се страхуваме да приемаме новите предизвикателства, при условие, че се стремим с всички средства, за да гарантираме, че нашите хора не са лишени от светлината и утехата, които произтичат от приятелството с Исус, не са лишени от общността на вярата, която да ги подкрепя и от един непрекъснато стимулиращ и обновяващ се хоризонт, който да им даде смисъл и живот (Вж. Апостолическо насърчение „Evangelii Gaudium”, № 49). Нека не забравяме, че най-красивите страници от живота на Църквата са написани, когато Божият народ градивно се е опитал да преведе Божията любов във всеки момент от историята, с предизвикателствата, с които се е сблъсквал. Хубаво е да се знае, че можете да разчитате на една велика, изживяна история, но е още по-прекрасно е да осъзнаете, че ви е дадено да напишете това, което ще дойде. Не се уморявайте да бъдете Църква, която продължава да ражда, всред противоречия, скърби и бедност децата си, от които тази земя се нуждае днес, в началото на XXI век, държейки едното ухо на Евангелието, а другото - в сърцето на вашия народ.
Благодаря ви за тази прекрасна среща и мислейки си за папа Йоан, бих искал благословията, която ще ви давам сега, да бъдете милувката на Господ за всеки един от вас".
Всички новини около посещението на папа Франциск в България можете да откриете тук
Хората съпроводиха от двете страни на огражденията папамобила със Светия отец по пътя му от центъра на Раковски до църквата в кв. Секирово. Площадът в близост бе изпълнен с много вярващи, дошли да зърнат височайшия гост. Там беше ситуирана и специална видеостена, която излъчваше на живо срещата с българската католическа общност.
На входа на църквата папа Франциск се спря при хората и ги поздрави.
За срещата в храма бяха допуснати да присъстват над 750 вярващи от различните енории и движения на Римокатолическата църква у нас, със специални пропуски за събитието. Те бяха пропорционално разпредели в зависимост от големината на енорията.
Папата даде първо причастие на 242 деца в Раковски (СНИМКИ/ВИДЕО)
За историческото посещение на папа Франциск в града община Раковски бе подготвила подарък - картина от самоукия местен художник Бойчо Котов. Неговата творба бе избрана след специален пленер, в който участваха осем художници от Раковски, които имаха задачата да пресъздадат с различни техники и похвати църквата "Пресвето сърце Исусово" и площада пред нея.
На картината художникът е нарисувал някои от символите на Раковски, като празникът "Кукове", герба на града, гроздето, пшеницата, както и посланието на апостолическото посещение на папата "Мир на земята".
„Божиите хора са тези, които са се научили да виждат, да се доверяват, да откриват и да се ръководят от силата на Възкресението. Те признават, че има болезнени и особено несправедливи ситуации или моменти, но те не остават със скръстени ръце, уплашени или, още по-лошо, подхранващи климат на неверие, безпокойство или досада, защото това вреди на душата, отслабвайки надеждата, и пречейки на всяко възможно решение“, каза папа Франциск в обръщението си към Католическата общност в Раковски.
Ето и цялата реч на Светия отец:
„Скъпи братя и сестри,
Добър ден! Благодаря ви за топлото посрещане, за танците и свидетелствата. Винаги се радвам, когато мога да се срещна със светия Божи народ, с неговите хиляди лица и харизми.
Монсеньор Йовчев ме помоли да ви помогна „да гледате с очите на вярата и любовта“. Преди всичко, бих искал да ви благодаря, защото ми помогнахте да видя по-добре и да разбера малко повече за причината, поради която тази земя беше толкова обичана и значима за Св. Йоан XXIII, където Господ подготвяше това, което щеше да стане важна стъпка по нашия църковен път.
Между вас израсна едно силно приятелство с братята православни, което го насочи по един път, способен да роди дългоочакваното и крехко братство между хората и общностите.
Да гледаш с очите на вярата! Искам да припомня думите на „Добрия папа“, който знаеше как да настрои сърцето си с Господ по такъв начин, че да може да каже, че не е съгласен с онези около него, които виждат само зло и да ги нарече злощастни пророци. Според него е необходимо да се има упование в Провидението, което непрекъснато ни съпровожда и сред превратностите, то е способно да осъществи по-висши и неочаквани замисли. (Вж. Слово при откриването на Втори Ватикански събор, 11 октомври 1962 г.).
Божиите хора са тези, които са се научили да виждат, да се доверяват, да откриват и да се ръководят от силата на Възкресението. Те признават, че има болезнени и особено несправедливи ситуации или моменти, но те не остават със скръстени ръце, уплашени или, още по-лошо, подхранващи климат на неверие, безпокойство или досада, защото това вреди на душата, отслабвайки надеждата, и пречейки на всяко възможно решение. Божиите мъже и жени са тези, които имат смелостта да направят първата стъпка и търсят градивно да бъдат на първа линия, свидетелствайки, че Любовта не е мъртва, но е преодоляла всяка пречка. Те се излагат на риск, защото са разбрали, че в Исус, Бог сам се е изложил на риск. Той рискува собствената Си плът, така че никой не може да се чувства сам или изоставен.
Този смисъл, бих искал да споделя с вас опита, който получих преди няколко часа. Тази сутрин имах радостта да се срещна, в центъра за настаняване „Вражедебна“, с бежанци и емигранти, дошли от различни страни по света, за да намерят място за един по-добър живот от този, който те са оставили. Срещнах се и с доброволци на „Каритас“. Там ми казаха, че сърцето на центъра е родено от осъзнаването, че всеки човек е Божи син, независимо от етническата или религиозна принадлежност. За да обичаш някого, няма нужда да искаш автобиография му. Любовта предшества, очаква, защото е безвъзмездна. В този център на „Каритас“ има много християни, които са се научили да виждат със същите очи на Господ, който не се спира пред определенията, но търси и очаква всеки с очите на Отца.
Да се гледа с очите на вярата е призив да не прекарваме живота си, закачайки етикети, определяйки кой е достоен за любов и кой - не, но да се опитваме да създадем условия, така че всеки човек да може да се чувства обичан, особено онези, които се чувстват забравени от Бога, защото са забравени от братята си. Който обича, не си губи времето вайкайки се, но винаги вижда нещо конкретно, което може да направи. В този център са се научили да виждат проблемите, да ги разпознават, да се изправя пред тях. Те се вслушват и се опитват да разпознават очите на Господ. Както казва папа Йоан: „Никога не съм видял песимист, който да е завършил нещо добре“. Господ е първият, който не е песимист и непрекъснато се опитва да отвори за всички нас пътища за Възкресение. Колко прекрасно е, когато нашите общности са строителни площадки на надежда!
Но за да придобием погледа на Бог, ние се нуждаем от другите. Ние се нуждаем да ни научат да гледаме и да усещаме както Исус гледа и чувства, и че сърцето ни може да бие с Неговите чувства. Ето защо ми хареса, когато Митко и Мирослава, с тяхното малко ангелче Биляна, ни казаха, че за тях енорията винаги е била втори дом, мястото, където винаги намират, в общата молитва и в подкрепата на близките, силата да продължат напред.
Така енорията се превръща в дом сред домовете и е в състояние да направи Господ присъстващ точно там, където всяко семейство, всеки човек се опитва всеки ден да си спечели хляба. Там, сред улиците, се намира Господ, който не искаше да ни спаси чрез указ, но е влязъл и иска да влезе в най-вътрешната част на нашите семейства, за да ни каже, както на учениците: „Мир вам!“.
Радвам се да разбера, че харесвате тази максима, която обичам да споделям със съпрузите: „Никога не си лягайте ядосани, дори и една нощ“ (и, доколкото мога да видя, при вас е така). Тези максима може да е от полза и за всички нас, християните. Вярно е, както и казахте, че преминаваме през различни изпитания. Ето защо е необходимо да бъдете внимателни, за да не би гневът, негодуванието или горчивината да завладеят сърцето. И в това ние трябва да си помагаме взаимно, да се грижим един за друг, така че пламъкът, който Духът е запалил в сърцата ни, да не изгасва.
Вие съзнавате и сте благодарни, че вашите свещеници и монахини се грижат за вас. Но когато ви слушах, бях поразен от този свещеник, който споделя не колко е бил добър през тези години на служение, но говореше за хората, които Бог постави до него, за да му помогнат да стане един добър Божи служител.
Божият народ благодари на своя пастир и пастирът признава, че се учи да бъде вярващ с помощта на своя народ, семейството си и сред тях. Това е живата общност, която подкрепя, придружава, интегрира и обогатява. Не чрез разделението, а чрез обединението всеки се учи да бъде знак и Божие благословение за другите. Без своя народ свещеникът губи самоличността си и народът може да се разпадне без пастирите си. Това е единството - пастирът, който подкрепя и се бори за своя народ, и народът, който подкрепя и се бори за своя пастир. Всеки посвещава живота си на другите. Никой не може да живее само за себе си, ние живеем за другите. Свещеническият народ е в състояние да каже с свещеника: „Това е моето тяло, което за вас се дава“. Така се научаваме да бъдем Църква-семейство-общност, която приема, слуша, придружава, грижи се за другите, разкривайки истинското си лице, което е лицето на майка. Църквата-майка, която живее и приема проблемите на децата си като собствени, не предлагайки готови отговори, а търсейки заедно пътища за живот и за помирение, и опитвайки се да укаже Божието царство. Една Църква-семейство-общност, която взима в ръцете си възлите на живота, които често са големи като кълба прежда и преди да ги разплете, тя ги приема като свои собствени, взима ги в ръцете си и ги обича.
Тя е семейство сред семействата, отворена да свидетелства, както ни каза монахинята, на днешния свят за вярата, надеждата и любовта към Господ и към онези, които Той обича с благоговение. Тя е дом с отворени врати. В този ред на мисли, имам за вас една задача. Вие сте деца във вярата на великите свидетели, които бяха в състояние да свидетелстват с живота си за любовта на Господ по тези земи. Братята Кирил и Методий, свети мъже с големи мечти, бяха убедени, че най-истинският начин да се говори с Бог е да го направиш на своя собствен език. Това им е дало смелостта да решат да преведат Библията, така че никой да не бъде лишен от Словото, което дава живот.
Да бъдеш дом с отворени врати, по стъпките на Кирил и Методий, днес изисква също да бъдеш смел и градивен, за да се запиташ как може да се преведе любовта, която Бог има към нас, по един конкретен и разбираем начин за младите поколения. Ние знаем и преживяваме, че „младите хора в обичайните структури, често не намират отговори на своите тревоги, на своите нужди, на своите проблеми и на своите рани” (Следсинодално насърчение „Christus vivit”, № 202). Това ни призовава към едно ново усилие за размисъл за нашата пастирска дейност, за да намерим начини да достигнем до сърцата им, да познаем техните очаквания и да насърчим техните мечти, като семейство-общност. То ни подкрепя, придружава и приканва да погледнем в бъдещето с надежда. Голямото изкушение, пред което са изправени новите поколения, е липсата на корени, които да ги подкрепят и това ги води до изкореняване и голяма самота.
Нашите млади в момента, когато се почувстват призвани да покажат целия си потенциал, който притежават, много пъти остават на половината път поради неудовлетвореност и разочарования, които изпитват, тъй като нямат корени, на които да се опират, за да гледат напред (Вж. Пак там, № 179-186). И това се увеличава, когато те са принудени да напуснат земята си, родината си, семейството си.
Ние не се страхуваме да приемаме новите предизвикателства, при условие, че се стремим с всички средства, за да гарантираме, че нашите хора не са лишени от светлината и утехата, които произтичат от приятелството с Исус, не са лишени от общността на вярата, която да ги подкрепя и от един непрекъснато стимулиращ и обновяващ се хоризонт, който да им даде смисъл и живот (Вж. Апостолическо насърчение „Evangelii Gaudium”, № 49). Нека не забравяме, че най-красивите страници от живота на Църквата са написани, когато Божият народ градивно се е опитал да преведе Божията любов във всеки момент от историята, с предизвикателствата, с които се е сблъсквал. Хубаво е да се знае, че можете да разчитате на една велика, изживяна история, но е още по-прекрасно е да осъзнаете, че ви е дадено да напишете това, което ще дойде. Не се уморявайте да бъдете Църква, която продължава да ражда, всред противоречия, скърби и бедност децата си, от които тази земя се нуждае днес, в началото на XXI век, държейки едното ухо на Евангелието, а другото - в сърцето на вашия народ.
Благодаря ви за тази прекрасна среща и мислейки си за папа Йоан, бих искал благословията, която ще ви давам сега, да бъдете милувката на Господ за всеки един от вас".
Всички новини около посещението на папа Франциск в България можете да откриете тук
