Не само основните фигури, но и повечето от сътрудниците на служба „Културно наследство”, осъществявали контрабандата на различни стоки и обслужвали каналите за антики, са били действащи или „отзовани в запаса” служители на МВР и със създаването й са изпълнявали редица несвойствени и различни от културата задачи. Това признава в молба до съда Живко Попов, и изброява: Симеон Цветков – полковник от Първо главно управление на Държавна сигурност, първи секретар в МВнР и първи завеждащ служба „Културно наследство”, Милчо Илиев – полковник от Шесто управление на ДС и първи секретар в МВнР, Иван Иванов – полковник от Първо главно управление на ДВС и съветник в МВнР. После Попов очертава ясно двете групи, които са противоборствали за надмощие не само над тези канали, но и за влиянието си над Първия в държавата и партията – Тодор Живков. В едната група са помощници от близкото обкръжение на Людмила Живкова – Александър Лилов, Александър Фол, Богомил Райнов, Светлин Русев, Любомир Левчев, Тодор Рибаров. В другата група са вътрешният министър Димитър Стоянов, Григор Шопов, Милко Балев, Георги Вутев. Така и за самото наблюдение и ръководство на службата Първият е противопоставил Мирчо Спасов срещу Милко Балев. Статия в пражкия ежедневник „Лидове новости” от 9 февруари 1991 г. под заглавие „Случаят Живков”, приложена към следственото дело, пише, че в България доста се е говорило как Людмила Живкова със своята компания пилее държавни средства, как се краде на едро, поради което се наложило „да се възстанови справедливостта” и да се въведе порядък и Тодор Живков наредил да се покрие цялата документация за извършените разходи от неговото семейство. Междувременно дъщеря му внезапно умира и това наложило да се действа бързо и да се заличат всички следи от нейната и на близките й сътрудници незаконна дейност – тоест от незаконната дейност и на външния министър Петър Младенов и вътрешния министър Димитър Стоянов, продължава вестникът. По-нататък се отбелязва, че от самото начало съдебният процес е воден като политически с всички печално известни методи на социалистическото съдопроизводство – физическо насилие, заплахи, изнудване, провокации. Под смъртна заплаха на всички обвиняеми било забранено да произнасят името на Людмила. Статията коментира, че с произнасянето на присъдата физическите издевателства над Живко Попов не престанали и в затвора той е бит, измъчван и заплашван. Преди смъртта на Людмила Живкова в резултат на постепенно нарастващия разрив между нея и баща й съществувал дълбок конфликт, сочи съветникът на Тодор Живков Костадин Чакъров.
Имаше ли разрив между Живков и дъщеря му по повод на тези скандали на това дело?
Той даде ход на това. Тя го преживя много тежко в личен план. Една от причините за нейната смърт е това, че тя много се разочарова. Един от случаите е, които я разочароваха, тя да се вгледа по-добре, защото беше ентусиаст и нямаше лични, комерсиални цели. Тя жертваше своята биография и тази на баща си, за да изгради международна културна дейност и национална културна политика, които и създадоха много големи проблеми при тогавашното консервативно ръководство и съществуваща идеологическа практика. Аз съм я съпровождал на посещение в Москва и други страни, където се гледаше на българската държавна културна политика като на елемент на националистическа с определен цвят за принизяване на класовите критерии в изкуството. Тя от трибуната на ООН, първа, далеч преди разни шарлатани като Горбачов, издигна призива: „Стига с тази расова, класова и социална омраза”. Това беше едно от големите обвинения срещу нея, че тя е принизила партийно-класовите критерии в изкуството и в междунационалните политики. Обвиненията бяха много от консервативни български среди.
Тази по-голяма освободеност, този по-широк поглед, тази донякъде прозападна ориентация, тези мистични уклони, всичко това не е ли било оценено, като застрашаващо системата в България и дали това не е причината за недоразуменията с баща й, който в крайна сметка по това време държи властта? Вие казвате: „Тя не отива направо да каже на баща си за това, което научава, съобщава му го Григор Шопов”. Има някакво опасение от нейна страна.
Людмила имаше догадки, които не можеше да ги формулира в тогавашния марксистко-ленински език. Когато говореше за синтез между културите имаше предвид, че ние говорим за единно икономическо пространство, никои не говори за единно библейско пространство. Тя смяташе, че противопоставянето на културите на етнорелигиозни е нещото, което ще доведе до катастрофа. Тази догадка сега се реализира. Ние воюваме за богове. Тя още тогава казваше, че трябва да говорим за единно религиозно, библейско пространство. Затова толкова настояваше за синтез между културите и изучаване на религиите. Това беше нейното разковниче. Тази догадка да не се противопоставяме на библейското пространство е илюстрация. Нейната идея беше за това единно световно, културно пространство. Но България беше малка страна. Тя го изразяваше в обстановка, в която тези неща не получаваха респект.
Това би застрашило устоите на властта на Тодор Живков. Тя получава по-широка популярност от баща си с тези си освободени идеи, които пропагандира в света.
Баща й я подкрепяше. По нейно време в България се издаде Солженицин, издадохме Богдан Филов, създаде иконнописното изкуство. Аз съм присъствал, когато Живков ми казваше: „Тук има много хора, които се занимават с клевети и манипулации”. Дори до него е достигнал слухът, че в България се развива историята, каквато е в Съветския съюз. Той имаше пълна информация и съветското посолство тук събираше отрицателна информация, че България провежда националистическа политика и обвиненията срещу нея бяха, че тя създава опозиция около нея, сплотявайки тази интелигенция. В България през тези години се направиха форуми на писатели, на художници без оглед на идеология, страна. Беше свален идеологическият критерий от неговия брутален вариант. Това, че България не можа да отгледа дисиденти, се дължи на това, че те не можаха да наберат достатъчно факти за това, че са преследвани или за това, че тя елиминира изцяло оценките, които правеше Министерството на вътрешните работи. Тя реагираше: „Искам всички българи да бъдат спокойни, да допринасят за България”. Тя беше елиминирала всички критерии за пиеси. Шесто управление нямаше политически изход и много скоро те спряха да обсъждат постановки. Самата духовна същност я загубиха и правото да дават оценки. Интересуваха се дотолкова доколкото има състав на престъпление. Дисиденството у нас беше несъстоятелно.
Казвате, че съветските представители са събирали информация за тези процеси. Имаше ли съветска намеса?
Не. От Съветския съюз не е дошло нищо, което да касае престъпна дейност. От Съветския съюз идваха сигнали за политическо неблагополучие в нейната дейност.
Възможно ли е натискът да е бил политически, за да започне такъв процес?
Не. Посолството, Москва въобще не е оказала политически натиск. Живков имаше великолепни отношения с Брежнев. Всички се съобразяваха с това и не можеше да се правят интриги. Всеки опит да бъде заобиколен Живков, да бъде наклеветен се опираха до това, че те имаха чудесни отношения. Брежнев направи много за България и всички, които знаеха това, събираха информация - външно министерство на Съветския съюз, Министерството на културата. Живков имаше великолепен усет за ориентация в политическото пространство и знаеше ли, че ако той се опита да запуши едно такова дело, това ще се отрази на дъщеря му или на него. Този народ ще ми прости политически грешки, но ако открадна 5 лв. няма, аз познавам народопсихологията. Затова се пазеше, беше издигнал стена между него и всички хора, които могат да го въвлекат дори в умисъл, не говоря за преки действия за нещо користно.
Седмица преди смъртта на Людмила през юли 1981 г. е задържан касиерът на „Културно наследство” Кирил Башлиев. Три месеца по-късно, на 3 октомври 1981 г. в Карлови Вари е арестуван Живко Попов като действащ посланик в Чехословакия и без прокурорска заповед, и след това е пусната в ход цялата репресивна машина на тогавашния режим. Две жалби на Живко Попов по делото разкриват методите на действие на тогавашните служби. Той всъщност е вкаран в ареста цели 10 дни след ареста – на 13 октомври. През това време първо е закаран в Банкя и подложен на психологически натиск, след това преместван в различни вили на Държавна сигурност извън София. Разпитите му във вилите продължили 10 дни, след което по тъмно бил преведен в ареста на ДС на ул. „Развигор” 1 в тапицирана с дюшеци килия, където бил блъскан, ритан и обиждан. Той разказва, че бил оставен дни без тоалетна, друг път го наблюдавали през отворената врата как ходи по голяма нужда и му се подигравали, а Костадин Коцалиев, който след процеса станал директор на Главно следствено управление на ДС, го заплашил, че ако не си признае, ще го прати в 3-ти отряд в Софийския затвор, където циганите ще го скъсат от бой и от други неща и след година вече няма да е жив. Пращали при него провокатори, наричани „килийни работници”. В молбата си Живко Попов коментира, че явно шумът около криминалната му дейност е бил необходим, за да се заглуши шума около смъртта на Людмила Живкова и да се отвлече вниманието от корупцията на партийните величия. Попов разказва как после в затвора чупели стъклата на килията през зимата и го карали да спи на земята, как му разрешавали да се къпе веднъж на 3-4 месеца. В друга молба до съда Попов пише, че от 1982 г. до 1992 г. били направени няколко опита за неговото убийство. Той цитира думите на тогавашните началници на затворите в София и Стара Загора, където е лежал, полковниците Ангел Топкаров и Димо Николов, че е имало указание лично от Тодор Живков и Димитър Стоянов Живко Попов да не излезе жив от затвора. Попов цитира признание на Димитър Галчев, че заместник началниците на затвора му наредили да убие Попов срещу собственото си освобождаване. По-нататък описва, че през 1990 г., малко преди Димитър Иванов да го освободи от затвора, по нареждане на Андрей Луканов бил тежко отровен.
Финал на делото за аферата „Културно наследство” е поставен на 16 юли 2003 г., когато военният прокурор Валентин Кирилов подписва постановление за прекратяване на наказателното производство поради изтекла давност. Така 22 години и шест месеца след началото на делото и повече от 12 години след странното и не съвсем законно изваждане на Попов от затвора, е поставена точка на тази афера. Редица моменти от нея обаче далеч не са изяснени.
