Визитка: Той е най-младият митрополит в БПЦ и в България в момента. През март ще стане на 43 години. Светското му име е Огнян Добринов Казанджиев. Като дете пее в хор в Казанлък. Тук завършва и средното си музикално образование.
В църквата е от малък. За нея го открива архиерейският наместник на Казанлъшката духовна епархия отец Петко Мотев. На 20 години приема монашество в Рилския манастир. Бил е йеродякон в Павел баня и йеромонах в храма „Свети Николай“ в Стара Загора, изпълнява послушание като ефимерий в Казанлъшкия манастир „Света Богородица“ и паралелно завършва двегодишния курс на Софийската духовна семинария „Свети Йоан Рилски“, а по-късно учи и в Богословския факултет на Софийския университет. Бил е игумен на Тръжишкия манастир „Свети пророк Илия“.
В църковната си биография записва още служба ката протосингел на Врачанската митрополия и архимандрит. Година и половина е протосингел на епархията на САЩ, Канада и Австралия, бил е и протосингел на Врачанската митрополия, после става епископ и викарий на врачанския митрополит.
На 11 декември 2016 г. е избран за Старозагорски митрополит. За две години Киприан стори много за епархията и митрополията.
Честита Нова година, Ваше Високопреосвещенство. Какви духовни предизвикателства очакват християните и миряните през новата година? Живеем в разломен, несправедлив свят, в който страховете и омразата са повече от надеждата и любовта?
Нека Бог да благослови целия ни народ през настоящата 2019 година, да ни обдари с много духовна енергия и добронамереност едни към други, която ни е особено необходима днес.
Времето, в което живеем, наистина е трудно. В динамиката на ежедневието ни все по-малко време отделяме за духовните ценности. Нямайки в сърцето си мисъл за Бога и доброто, ние нямаме и духовна пълнота и радост. Самотни сме в делничните си контакти и изпитваме наистина страхове, защото там, където няма любов, няма и надежда. Затова много ми се иска народът ни, всички ние, всеки ден да преоткриваме Църквата. Тя наистина е съкровищница на мъдрост и спасение. И друг път съм споделял, че единственият път, по който трябва да мине човешкото сърце, за да придобие истинска обич към ближния, е пътят към Бога. Стремежът към Бога и единението с Неговата воля трябва да бъде постоянен, защото това е непрекъснато стремление към вярата, надеждата и любовта.
Изминалата година постави БПЦ пред няколко сериозни дилеми, свързани с политически решения - една от тях бе Истанбулската конвенция, проблемът с мигрантите. Подобни казуси превръщат Църквата в част от обществения, политическия и социален живот на страната. Това са големи, важни предизвикателства. Налагат ли те и нови хора в Църквата - с ново мислене, нови духовни водачи, отвъд църковната догма. И какви са предизвикателствата пред тях ?
Наистина, днес Българската православна църква има своите предизвикателства, плод на времето, в което живеем. Мисля, че не трябва да се спираме на всяко от тях, по-същественото, според мен, е да потърсим отговор как да се справяме с тях. Във въпроса ви се криеше и отговорът - когато народът и духовниците са заедно и отстояват изконните Божии закони на нравственост и човеколюбие, има позитивни резултати. Смея да твърдя, че този процес, обществото ни да преоткрива християнските ценности, в момента тече. Как ще продължи и с какво темпо, зависи от всеки един от нас. Не бива никога да забравяме, че Църквата е съвкупност от всички вярващи, а не само от духовниците. Затова е важна позицията и активността на всички ни. Доказателство за тези мои думи е и случилото се неприемане на Истанбулската конвенция. Православният ни народ застана твърдо зад изконните си морални ценности. Тази позиция не трябва да се тълкува като ехо от многовековни традиции, а по-скоро като спонтанен отклик на живото народно съзнание, носещо вяра и българщина. Църковният народ отстоя своята позиция, защото имаше смелостта да я изрази ясно и да я отстоява със силата на Спасителя, който кротко ни напомня: „АЗ СЪМ ПЪТЯТ, И ИСТИНАТА, И ЖИВОТЪТ“.
Вече 2 години сте начело на Старозагорската митрополия. Кое е най- голямото Ви постижение за този период и най-голямото предизвикателство за тази година?
Като духовно чедо на блаженопочиналия Старозагорски митрополит Панкратий, аз се вслушвах в уроците му. А те бяха, че човекът е човек, когато е събрат и съработник на Бога и че мисията на тази земя е да спасяваме човешки души. Това е ежедневното предизвикателство, както за духовниците, така и за всички вярващи. Там трябва да насочим и усилия, и време, за да бъдем угодни Богу. Що се отнася до постижения, всичко добро се случва по Божия милост и с Неговото съдействие. Само истински наши са лошите ни постъпки и грехове, те трябва да са пред очите ни, за да ни смиряват, за да не забравяме истината за себе си.
Коя Божия заповед нарушава човечеството най-често, че живеем в такъв саморазрушителен свят?
Заповедта да обичаме другия. Забравяме, че това по-скоро е необходимост, защото имаме един Небесен Отец и думичките „братя и сестри“ далеч не са сантиментално обръщение. За нас, така наречените съвременни хора, те често нямат онази сила, която са носили при първите християни, защото в първите християнски общини хората са се стараели да виждат човека до себе си, да виждат болката му. Те са успявали да го правят, защото са имали очи на сърцето, ако използваме думите на Екзюпери от прекрасната му книга „Малкият принц“. Създателят ни дава различни дарби и таланти. Важното е да ги ползваме за Негова слава и да даваме живот на любовта си към хората. Ако забравяме, по-често забравяме вечните си планове и лични амбиции. И, ако започнем да се вглеждаме в съдбите и хората, с които Бог ни среща в делника ни, и да се стараем, според силите си да им помагаме, ще се докоснем до Божия план за нас, за нашето спасение. Казано с други думи, когато се трудим и помагаме на ближния си в неговата болка, Бог дава път да преминем и през нашите лични страдания и проблеми.
Кой Ви откри за Църквата?
Първите си стъпки в храма направих в Казанлък при отец Петко Мотев, който отдели много време и внимание, за да почувствам силата на православната ни вяра и духовните съкровища, която тя съхранява. С негова помощ започнах да уча реда на църковните служби, по-късно той ме представи на Блаженопочиналия Старозагорски митрополит Панкратий и, както вече споделих, му станах духовна чедо. Той беше един невероятен архиерей, духовник, молитвеник и сърдечен човек. Имаше дарбата да служи с вяра и дръзновение. Бог го беше надарил също с особен усет за хората. Удивяваше ме неговото човешко отношение към всеки, докоснал се до него. Духовна радост беше общуването с него. Бог устрои да бъда последно духовно чедо на митрополит Панкратий, последният, когото той въведе в православната вяра. Това е милост Божия!
Вечен е спорът: къде е мястото на църквата в живота на хората - някъде там на пиедестал, като респектираща и дори плашеща институция, или в обикновения им, делничен живот?
Църквата ни е хранителка на духовността. Тя е основана от нашия Спасител Иисус Христос, за да се спаси всеки човек. Църквата никого не принуждава, а е готова да даде даровете си на всички, които ги търсят и полагат усилия, за да ги придобият. Тъжно е, ако в нея виждаме нещо друго. Ако участваме с искреност и вяра в тайнствата на Църквата, ще виждаме духовната й сила, а не човешките немощи на служители и енориаши. Евангелските заповеди са непроменими и вечни като човешката душа. Духовното ни израстване е бавно и продължава през целия живот. От нас и свободната ни воля зависи да общуваме с Бога и, ако го правим, Божията благодат ни води по спасителните духовни пътеки. Църквата е жива и благодатна за всички търсещи Бога със смирено сърце.
През последните години все повече хора се връщат и обръщат към храма. Как Църквата чете тази нужда, това завръщане?
Обичам да казвам, че не можем без Църквата, така, както не можем без доброта. Хората започнаха все по-осезаемо да търсят изход от съвременната духовна безпътица. Неврозите, депресиите и враждебността заемат все по-голямо пространство в мозайката на ежедневието ни. Говорихме вече за болестта на съвремието ни - егоизмът и лъжливото чувство, че всичко започва и завършва с нас, че другите са виновни за проблемите ни и, за да ги решим, трябва да накажем някого. Православното възпитание дава основа, чрез която ясно осъзнаваме личната си отговорност. Не другите, а ние сме в основата на немира на човека срещу нас. Нека се вслушаме в съветите на светеца Паисий Светогорец, който ни учи да имаме добри помисли, да ги придобиваме с молитва и усилията на волята ни, за да изграждаме духовни мостове с хората.
В църквата е от малък. За нея го открива архиерейският наместник на Казанлъшката духовна епархия отец Петко Мотев. На 20 години приема монашество в Рилския манастир. Бил е йеродякон в Павел баня и йеромонах в храма „Свети Николай“ в Стара Загора, изпълнява послушание като ефимерий в Казанлъшкия манастир „Света Богородица“ и паралелно завършва двегодишния курс на Софийската духовна семинария „Свети Йоан Рилски“, а по-късно учи и в Богословския факултет на Софийския университет. Бил е игумен на Тръжишкия манастир „Свети пророк Илия“.
В църковната си биография записва още служба ката протосингел на Врачанската митрополия и архимандрит. Година и половина е протосингел на епархията на САЩ, Канада и Австралия, бил е и протосингел на Врачанската митрополия, после става епископ и викарий на врачанския митрополит.
На 11 декември 2016 г. е избран за Старозагорски митрополит. За две години Киприан стори много за епархията и митрополията.
Честита Нова година, Ваше Високопреосвещенство. Какви духовни предизвикателства очакват християните и миряните през новата година? Живеем в разломен, несправедлив свят, в който страховете и омразата са повече от надеждата и любовта?
Нека Бог да благослови целия ни народ през настоящата 2019 година, да ни обдари с много духовна енергия и добронамереност едни към други, която ни е особено необходима днес.
Времето, в което живеем, наистина е трудно. В динамиката на ежедневието ни все по-малко време отделяме за духовните ценности. Нямайки в сърцето си мисъл за Бога и доброто, ние нямаме и духовна пълнота и радост. Самотни сме в делничните си контакти и изпитваме наистина страхове, защото там, където няма любов, няма и надежда. Затова много ми се иска народът ни, всички ние, всеки ден да преоткриваме Църквата. Тя наистина е съкровищница на мъдрост и спасение. И друг път съм споделял, че единственият път, по който трябва да мине човешкото сърце, за да придобие истинска обич към ближния, е пътят към Бога. Стремежът към Бога и единението с Неговата воля трябва да бъде постоянен, защото това е непрекъснато стремление към вярата, надеждата и любовта.
Изминалата година постави БПЦ пред няколко сериозни дилеми, свързани с политически решения - една от тях бе Истанбулската конвенция, проблемът с мигрантите. Подобни казуси превръщат Църквата в част от обществения, политическия и социален живот на страната. Това са големи, важни предизвикателства. Налагат ли те и нови хора в Църквата - с ново мислене, нови духовни водачи, отвъд църковната догма. И какви са предизвикателствата пред тях ?
Наистина, днес Българската православна църква има своите предизвикателства, плод на времето, в което живеем. Мисля, че не трябва да се спираме на всяко от тях, по-същественото, според мен, е да потърсим отговор как да се справяме с тях. Във въпроса ви се криеше и отговорът - когато народът и духовниците са заедно и отстояват изконните Божии закони на нравственост и човеколюбие, има позитивни резултати. Смея да твърдя, че този процес, обществото ни да преоткрива християнските ценности, в момента тече. Как ще продължи и с какво темпо, зависи от всеки един от нас. Не бива никога да забравяме, че Църквата е съвкупност от всички вярващи, а не само от духовниците. Затова е важна позицията и активността на всички ни. Доказателство за тези мои думи е и случилото се неприемане на Истанбулската конвенция. Православният ни народ застана твърдо зад изконните си морални ценности. Тази позиция не трябва да се тълкува като ехо от многовековни традиции, а по-скоро като спонтанен отклик на живото народно съзнание, носещо вяра и българщина. Църковният народ отстоя своята позиция, защото имаше смелостта да я изрази ясно и да я отстоява със силата на Спасителя, който кротко ни напомня: „АЗ СЪМ ПЪТЯТ, И ИСТИНАТА, И ЖИВОТЪТ“.
Вече 2 години сте начело на Старозагорската митрополия. Кое е най- голямото Ви постижение за този период и най-голямото предизвикателство за тази година?
Като духовно чедо на блаженопочиналия Старозагорски митрополит Панкратий, аз се вслушвах в уроците му. А те бяха, че човекът е човек, когато е събрат и съработник на Бога и че мисията на тази земя е да спасяваме човешки души. Това е ежедневното предизвикателство, както за духовниците, така и за всички вярващи. Там трябва да насочим и усилия, и време, за да бъдем угодни Богу. Що се отнася до постижения, всичко добро се случва по Божия милост и с Неговото съдействие. Само истински наши са лошите ни постъпки и грехове, те трябва да са пред очите ни, за да ни смиряват, за да не забравяме истината за себе си.
Коя Божия заповед нарушава човечеството най-често, че живеем в такъв саморазрушителен свят?
Заповедта да обичаме другия. Забравяме, че това по-скоро е необходимост, защото имаме един Небесен Отец и думичките „братя и сестри“ далеч не са сантиментално обръщение. За нас, така наречените съвременни хора, те често нямат онази сила, която са носили при първите християни, защото в първите християнски общини хората са се стараели да виждат човека до себе си, да виждат болката му. Те са успявали да го правят, защото са имали очи на сърцето, ако използваме думите на Екзюпери от прекрасната му книга „Малкият принц“. Създателят ни дава различни дарби и таланти. Важното е да ги ползваме за Негова слава и да даваме живот на любовта си към хората. Ако забравяме, по-често забравяме вечните си планове и лични амбиции. И, ако започнем да се вглеждаме в съдбите и хората, с които Бог ни среща в делника ни, и да се стараем, според силите си да им помагаме, ще се докоснем до Божия план за нас, за нашето спасение. Казано с други думи, когато се трудим и помагаме на ближния си в неговата болка, Бог дава път да преминем и през нашите лични страдания и проблеми.
Кой Ви откри за Църквата?
Първите си стъпки в храма направих в Казанлък при отец Петко Мотев, който отдели много време и внимание, за да почувствам силата на православната ни вяра и духовните съкровища, която тя съхранява. С негова помощ започнах да уча реда на църковните служби, по-късно той ме представи на Блаженопочиналия Старозагорски митрополит Панкратий и, както вече споделих, му станах духовна чедо. Той беше един невероятен архиерей, духовник, молитвеник и сърдечен човек. Имаше дарбата да служи с вяра и дръзновение. Бог го беше надарил също с особен усет за хората. Удивяваше ме неговото човешко отношение към всеки, докоснал се до него. Духовна радост беше общуването с него. Бог устрои да бъда последно духовно чедо на митрополит Панкратий, последният, когото той въведе в православната вяра. Това е милост Божия!
Вечен е спорът: къде е мястото на църквата в живота на хората - някъде там на пиедестал, като респектираща и дори плашеща институция, или в обикновения им, делничен живот?
Църквата ни е хранителка на духовността. Тя е основана от нашия Спасител Иисус Христос, за да се спаси всеки човек. Църквата никого не принуждава, а е готова да даде даровете си на всички, които ги търсят и полагат усилия, за да ги придобият. Тъжно е, ако в нея виждаме нещо друго. Ако участваме с искреност и вяра в тайнствата на Църквата, ще виждаме духовната й сила, а не човешките немощи на служители и енориаши. Евангелските заповеди са непроменими и вечни като човешката душа. Духовното ни израстване е бавно и продължава през целия живот. От нас и свободната ни воля зависи да общуваме с Бога и, ако го правим, Божията благодат ни води по спасителните духовни пътеки. Църквата е жива и благодатна за всички търсещи Бога със смирено сърце.
През последните години все повече хора се връщат и обръщат към храма. Как Църквата чете тази нужда, това завръщане?
Обичам да казвам, че не можем без Църквата, така, както не можем без доброта. Хората започнаха все по-осезаемо да търсят изход от съвременната духовна безпътица. Неврозите, депресиите и враждебността заемат все по-голямо пространство в мозайката на ежедневието ни. Говорихме вече за болестта на съвремието ни - егоизмът и лъжливото чувство, че всичко започва и завършва с нас, че другите са виновни за проблемите ни и, за да ги решим, трябва да накажем някого. Православното възпитание дава основа, чрез която ясно осъзнаваме личната си отговорност. Не другите, а ние сме в основата на немира на човека срещу нас. Нека се вслушаме в съветите на светеца Паисий Светогорец, който ни учи да имаме добри помисли, да ги придобиваме с молитва и усилията на волята ни, за да изграждаме духовни мостове с хората.
