1587 г. кралицата на Англия Елизабет I подписва смъртната присъда на Мария Стюарт. Когато Елизабет I се възкачва на трона, Англия е бедна и слаба, а 16-годишната кралица на Шотландия - Мария Стюарт, претендира и за английския престол.
Мария Стюарт попада в Англия след като бяга от замъка Лох Левен, където е затворена по подозрения, че е свързана с убийството на съпруга си. Първоначалната идея на Елизабет била да й помогне да си възстанови престола, но вместо това... я задържа в плен през следващите 19 години.
Аристокрацията на Англия ненавижда Мария Стюарт, министрите се чудят как да се отърват от нея, но за да я премахнат, им трябва сериозен претекст. Те следят всяка стъпка на Мария Стюарт и въпреки че контролират кореспонденцията й, не откриват доказателство за изричното й съгласие изгнаници католици да убият кралица Елизабет. Затова заговорниците решават сами да осигурят нейното „да”.
Така се заражда „заговорът на Бабингтън”. Антъни Бабингтън е благородник, католик, идеалист, който искрено съчувства на Мария Стюарт. Простодушен, непредпазлив и словоохотлив той привлича съратници, за да я спаси от плен. Сред тях обаче се внедряват шпиони. Първо планират да отвлекат Мария Стюарт по време на лов и да я изведат от страната, но шпионите провокатори постепенно внушават на Бабингтън да извърши покушение над кралица Елизабет, а накрая убеждават и Мария Стюарт да одобри плана на благородника в писмо до него.
Според протоколите на съда шотландската кралица написала „да” на идеята да се премахне „узурпаторката”. Бабингтън обаче разбира, че около него има предатели, успява да избяга от полицаите на държавния секретар Уолсингам заедно с неколцина съмишленици. Накрая обаче всички те са заловени и откарани в Лондонската кула. В същото време Мария Стюарт, която очаква освобождаването си, приема поканата за лов в съседното имение Тиксол. Нейните секретари обаче са арестувани, а кореспонденцията й - доказателство за измяната - иззета.
Решението пред кралица Елизабет в този момент обаче не било никак лесно. Да изптари на ешафода една помазана кралица, означавало да покаже на всички европейски народи, че кралят също е човек - подсъдим и осъден. Затова Елизабет написала писмо до „сестра си”, както наричала Мария Стюарт, с предложение да признае вината си и да поиска прошка, което би означавало саморазобличаване и отказ от претенции за английската корона. Но затворничката отхвърля тази възможност да се спаси.
Процесът срещу Мария Стюарт започва на 14 август в главната зала на замъка Фотърингей. На 28 октомври присъдата е прочетена: „Мария Стюарт, която изявява претенции върху короната на кралство Англия, е одобрила различни планове с цел да накърни, да унищожи, да убие нашата владетелка, кралицата на Англия”.
1788 г. в САЩ е патентован параходът. Французинът Клод де Жуфро Дабан завършва през 1783 г. проекта си на параход, но съдбата не му отрежда ролята на създател на мореходното превозно средство.
Докато той се суети около творението си, Исак Бригс и Уилям Лонгстрийт го изпреварват и първи патентоват новото изобретение през 1788 г.
След тях американецът Робърт Фултън изобретява и патентова модифициран вариант с колела, който бързо намира приложение. Това става на 11 февруари 1809 г.
1851 г. е извършено изпитание на първата подводница, конструирана от баварския офицер Вилхелм Бауер.
Любопитен факт е, че всъщност още през 1578 г. англичанинът Уилям Бърн в книгата си „Изобретения или проекти” дава описание на дървена подводница, движена с гребла. За потапяне и изплаване Бърн предлага да се измени подводният й обем чрез преместване на бутала в тръби, разположени напречно на корпуса. При издърпване на буталата в тръбите с помощта на специален винтов привод подводният обем се намалява и подводницата би трябвало да потъва. Обратният ход на буталото осигурявал увеличаване на подводния обем и изплаване.
Първият действащ образец на подводница е създаден през 1620 г. за краля на Англия Джеймс I от холандския инженер и изобретател Корнелий Дребел. Неговият проект е успешно изпитан в Темза. Подводницата му се спуска на дълбочина от няколко метра под повърхността на реката, тласкана от дванадесет гребци, чиито гребла се подават през плътно прилепващи клапи от намаслена кожа.
Между 1690 и 1692 г. френският физик Денис Папен проектира и построява две подводници. Първият дизайн (от 1690 г.) е здрава и тежка квадратна метална кутия, оборудвана с ефективна помпа. След като корпусът е във водата и тежестите са натоварени на борда, отворът е запечатан и е време за помпване на въздух, за да се повиши вътрешното налягане. Когато барометърът показва, че налягането на въздуха вътре е достатъчно високо, дупките на пода могат да се отворят, за да позволят приема на необходимото количество вода. Първата машина е разрушена от злополука, преди да го е тествана във вода.
Вторият проект е осъществен през 1692 г. Корпусът има овална форма, което го прави естествено устойчив на натиск отвън; въздухът влиза и излиза свободно в корпуса благодарение на центробежна въздушна помпа.
През следващите столетия следват немалко опити да се създадат апарати за плаване под вода. Истинската история на подводницата започва едва във втората половина на 19 в., когато се появяват и реални технически предпоставки за построяване на боен кораб, способен при необходимост да се потапя и да действува под водата.
През 1849 г. баварският артилерист от запаса Вилхелм Бауер построил в Кил подводница с железен корпус, която поради редица неизправности потънала по време на изпитания на сравнително малка дълбочина заедно с изобретателя си и двама моряци. Бауер не загубил самообладание и след продължително уговаряне убедил другарите си по нещастие да запълнят корпуса с вода и по този начин, като изравнят вътрешното налягане с външното, да се опитат да отворят люка. Опитът сполучил и подводничарите благополучно изплували на повърхността.
След първия неуспех Бауер предложил услугите си на Русия. Но подводницата, построена от него в Петербург, също потънала по време на изпитания.
1946 г. норвежкият дипломат Тригве Ли става първият Генерален секретар на ООН.Всъщност първи на поста застава Гледуин Джеб (24 октомври 1945-1 февруари 1946 г.).
Като генерален секретар на ООН Тригве Ли се стреми да посредничи в назряващите световни и регионални конфликти. През 1950 г. по нареждане на Ли войски под егидата на ООН се намесват във войната в Корея, което среща острия отпор на СССР. Две години по-късно САЩ обвиняват Тригве Ли, че е допуснал в апарата на ООН да бъдат назначавани комунисти. Това принуждава Ли да подаде оставка през ноември 1952 г., макар че от 1 февруари 1951 г. получава нов мандат.
След завръщането си в Норвегия той заема различни държавни постове, между които министър, губернатор, председател на Съвета по енергетика. През 1959 г. по поръчение на крал Олаф V Ли се явява успешен посредник между Италия и Етиопия в конфликта им на територията на Сомалия.
Любопитен факт е, че в началото на 60-те години лидерът на СССР Никита Хрушчов започва кампания за премахването на позицията генерален секретар. Численото превъзходство на Западните държави, в съчетание с правилото „една държава, един глас”, означава, че винаги представителя на ООН ще бъде от Западните държави и съответно ще бъде съпричастен към тяхната кауза. Предложението на съветите е позицията на генерален секретар да бъде заменена с ръководно тяло от трима (триумвират) с по един представител от Западните държави, Източния блок и Необвързаните държави. Тази идея обаче пропада, след като неутралните страни не подкрепят съветското предложение.
1958 г. Египет и Сирия се обединяват във федерация, наречена Обединена арабска република. Обединението, което съществува до 1961 г., е първата крачка към пан-арабска нация.
Съюзът обединява двете нации в една обща държава, столицата на която е Кайро, а на 5 февруари 1958 г. Насър се самоназначава за неин президент. Обединената арабска република възприема флаг, в основата на който стои този на Египет, но с две звезди, които символизират двете части. Днес това е знамето на Сирия.
След известно време сирийците се раздразнили от това, че ги управляват от отдалечения Кайро, а сирийските водачи, които били принудени да живеят в Кайро, се почувствали откъснати от източниците си на власт.
Обединената арабска република се разпада през 1961 г. след държавен преврат в Сирия. Египет, останала единствена в Обединената арабска република, продължила да носи това име до смъртта на Насър през 1970 г.
1991 г. цените на стоките в България са освободени и започват да се формират по механизмите на пазарната икономика. Или, казано по друг начин, в България е даден старт на неолибералната пазарна реформа по модела на „шоковата терапия”.
В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век в страната е постигнат национален консенсус относно главната политическа цел на обществото (да бъде сменена тоталитарната с демократична политическа система) и главната икономическа цел - увеличаване на националното благосъстояние чрез устойчиво икономическо развитие посредством трансформиране на социалистическата планова система в смесена пазарна икономика, способна да осигури по-ефективно разпределение и използване на националните ресурси.
България започва реформата в особена обстановка - след обявения от правителството на Андрей Луканов през март 1990 г. мораториум върху плащанията по външния дълг. В резултат неудовлетворените кредитори поставят българската икономика в икономическа блокада. Така единственото спасение се оказва Международният валутен фонд, който изпълнява функцията на „кредитор от последна инстанция” за попаднали в дългова криза държави.
1995 г. България става асоцииран член на Европейския съюз. Официални отношения между България и Европейските общности са установени още през август 1988 г. Това става в рамките на опитите за нормализиране на отношенията между Европейските общности и Съвета за икономическа взаимопомощ в духа на Заключителния акт от Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, подписан през август 1975 г. в Хелзинки.
През май 1990 г. между България и Европейските общности е подписано Споразумение за търговия и сътрудничество, което регламентира отношенията до 1 януари 1994 г. Великото народно събрание през декември 1990 г. декларира българското желание за членство в Европейските общности. След като Европейските общности отговарят през 1991 г. на изразените желания за членство и от други бивши социалистически страни, България води преговори и подписва на 8 март 1993 г. Европейско споразумение за асоцииране, което влиза в сила от 1 февруари 1995 г.
На 14 декември 1995 г. по време на заседанието на Европейския съвет в Мадрид е връчена българската молба за пълноправно членство в ЕС.
2003 г. космическата совалка „Колумбия” се разпада при повторното си навлизане в атмосферата на Земята. Това е най-старата совалка на НАСА - първият полет на „Колумбия” е бил през 1981 г. Любопитен факт е, че сумарният престой на совалката „Колумбия” в космоса за всичките 28 мисии, които е осъществила, е 300,74 денонощия, извършила е 4808 обиколки около Земята и е прелетяла 201 454 702 км.
„Колумбия” потегля на 16-дневна мисия в средата на януари. На борда на совалката пътуват седем астронавти - Дейвид Браун, Уилям МакКуел, Рик Хасбънд, Майкъл Андерсън, Лоръл Кларк, Калпана Чаула и Илан Рамон - първият израелски астронавт.
На 1 февруари в 8.15 ч. командирът Рик Хъзбанд изпълнява стандартна процедура по включване на намаляващите скоростта двигатели на „Колумбия”, за да навлязат в атмосферата. В 8.44 ч. совалката вече навлиза в най-горния слой на атмосферата на височина от 62 км. Само след 4 минути контролнозаписващата апаратура регистрира показанията на сензор на лявото крило за повишаване на температурата. Към 8.53 ч. наблюдатели от Земята първи забелязват отломките. В 8.54 ч. директорът на полета е информиран, че четири хидравлични сензора са с показания „извън скалата”. Екипът по навлизането започва да обсъжда възникналата ситуация, но още нищо не предвещава опасната ситуация. В 8.59 ч.директорът на полета получава информация, че няма данни какво е налягането на гумите в лявата страна. Скоро след това телеметричната информация от совалката прекъсва. В 9.00 ч. идват съобщения, че орбиталният апарат се разпада. В този момент совалката се намира някъде северно над Тексас и се движи с 29 000 км/ч.
В залата, където контролират полета обаче, все още не знаят нищо. В 9.05 ч. от резиденции в Северен Тексас докладват за силен гръм, пушек и отломки. В 9.12 ч., след като чува, че совалката е започнала да се разпада, директорът на полета заповядва да заключат вратите, да пратят спасителните екипи и да започнат стандартна процедура в такива случаи.
Анализът на кадрите от последните минути показва, че корабът буквално се е разпаднал на части. Според някои експерти възможна причина за трагедията е рязката смяна на температурата при навлизането в атмосферния слой. Разследването обаче е затруднено от факта, че електрониката на совалката е блокирала и няма никакви данни за случилото се.
Разследващата комисия, ръководена от адмирала в оставка Харълд Джемън, излиза с доклад за инцидента чак през август. Комисията установява, че ключови служители на НАСА - от висшите инженери и експерти до самите ръководители на космическата агенция, са действали погрешно през цялото време на полета и в първите седмици след катастрофата, когато дават официалните изявления.
Докладът на комисията педантично регистрира станалите събития и погрешните действия на стартовия екип. На видеото с висока резолюция, получено през нощта след изстрелването, е забелязано на 82-та секунда след старта как част от порестата изолация на горивния резервоар се откъртва, удря лявото крило на совалката и го пробива. Чак на петия ден след инцидента обаче ръководството на полета се събира на съвещание, за да обсъди повредата и рисковете от нея.
Това е последната възможност да се предприемат мерки за спасяването на екипажа - такъв е изводът на експертите от комисията. Но ръководителят на мисията Линда Хем не вижда нужда повредата да се проучи по-обстойно, да се поправи пукнатината в крилото, нито пък да се провежда спасителна акция за екипажа.
