С Пламен се знаем от много години. 100-150, както казвахме навремето в нашата махала. Свирили сме заедно рокендрол и сме правили всички тези неща, които се предполага че правят рокендрол пичовете. Заради работата, която ни раздели (аз в медиите, той - в строителството), напоследък се виждахме по-рядко. Последно научих, че за момент излиза от лудницата на прякото управление на една от най-големите строителни компании в България, за да… продължи учението си в Америка. Като всеки нашенец, се зачудих какво може да липсва на млад човек на една от най-високите позиции в съвременния български бизнес, получаващ доста висока заплата (за която не знае що е ден, нощ и спокоен сън), та да зареже сегашното си положение и да скочи в дълбокото. Отговорът беше кратък и недвусмислен – искам да вървя напред. И в бизнеса, и в живота. А в Америка знаят как става това. И в бизнеса, и в живота. Та, реших да ви разкажа надве-натри за него.
След като остави бас-китарата, Пламен стана „г-н Пламен Овагемов“. Започна като технически ръководител в „Понсстройинженеринг“. Реши да използва дипломата си от Строителния техникум (за разлика от мен – възпитаникът на същото училище). Докато се засичахме, през годините, ми разказваше, че бачка сериозно и пътува по обекти в цяла България. Идвало му леко нагорно, понеже успоредно с това се хванал и да учи „Мениджмънт и маркетинг“ задочно. Eдин ден се видяхме в любимата ни бургаска рок-кръчма. Беше края на 2005 година. На масата ми пристигна питие от него. По повод новата длъжност – „изпълнителен директор“ на фирмата. „Уха! Сериозен пост за 32- годишен… ще се справиш ли?“, питах като типично българче. Пламен ме погледна и каза просто „Да“. Оттогава срещите ни станаха изключително редки. Случвало се е да не се видим нито веднъж в годината. Но, както казах по-горе, всеки с работата си.
Световната икономическа и финансова криза от 2008 година шибна България като бича на Индиана Джоунс. Предполагах, че на Пламен му пуши главата, затова дори по телефона сме приказвали не повече от минута. И си беше така. В бранша фалираха над 350 000 фирми. Като мрачни паметници, из България останаха силуетите на недовършени постройки. Но компанията, ръководена от него не заряза нито един строеж. Нито у нас, нито в чужбина. Дори започна десетки нови и назначаваше нови работници за тях. За първата му голяма награда не успяхме да се почерпим „Сграда на годината` 2010”. Направихме го за втората – „Бронзова за най-много качествено завършени инфраструктурни проекти“, през следващата година. Питах го как се справя с лютата стагнация. Усмихнат отговори „Аз си знам… „ Разказа ми и, че много народ заминал навън да си търси късмета и му се налага да взима буквално деца от чиновете в Строителния в Бургас и да ги пуска в машината като технически ръководители. Успявал да ги надъха със стипендиите, които компанията им плащала. Пламен беше радостен, че като мениджър на „Понс“ увеличил оборота (цифри изобщо не помня) и фирмата била яка и стабилна.
Защо ви разказвам всичко това ли? Защото ми е кеф да се похваля с приятел. Защото ми писна да слушам как у нас се раждат само некадърници, хора които не успяват или са протежета на някого. Идеята за този разказ ми дойде, докато на чаша уиски си припомняхме старите истории. Понеже ме мързеше, в началото мислех да бъде само снимка с визитка и късичко интервю с няколко въпроса:
Какво е чувството да си обратно в махалата?
Хубаво ми е. Много е хубаво. Виждам любими хора. Ти си един от тях.
Как е там?
Виж, бай Вес, много е различно. Трябва да го видиш, за да го оцениш.
Намери ли приятели в Америка?
Да. Много, много любезни хора са. Приятелски настроени.
Как върви учението?
Е, знаеш, всяко начало е трудно. Но всичко върви О.К. И най- се радвам, че ми харесва. Това, което правя, ми доставя удоволствие.
Липсва ли ти големият бизнес? Тук си мениджър от много високо ниво?
Не, не ми липсва. Защото в момента работя по няколко големи проекта.
С България ли са свързани?
Да, не изключвам инвестиции и в България.
Имам и други приятели и познати, които копаят сериозно, всеки в своята област. Капитани далечно плаване, компютърни IT специалисти, звукорежисьори и сценаристи в Холивуд, музиканти в нашумели в момента рок банди… И горещо се надявам някой ден да напиша по нещо и за тях. Смятате, че съм изпаднал в излишен възторг ли? Аз, пък, ще ви кажа, че искам да пиша за повече такива хора.
