Войната в Украйна вече доказа, че почти всички предположения са погрешни, и сега Европа се чуди какво все още може да се предполага.
Февруарското нахлуване беше изненадващо във всяко отношение: за онези, които смятаха, че Москва не е достатъчно луда, за да се опита да осъществи такъв мащабен и безразсъден план; за онези, които смятаха, че руските военни ще преминат безпроблемно през страна с 40 милиона души население и след 10 дни ще провеждат операции по ликвидиране на последствията; и за онези, които смятаха, че руснаците разполагат с технически и разузнавателни възможности да направят нещо повече от случайно бомбардиране на цивилни райони със старомодна артилерия, която кремълските военни са усъвършенствали още от Грозни в Чечения през 90-те години на миналия век. И накрая, за онези, които смятаха, че размахването на ядрената сабя е парадокс през 2022 г. - че не е възможно да заплашваш хората с ядрени оръжия, защото унищожението, което те ще донесат, ще бъде пълно, за всички на планетата.
Въпреки това до края на 2022 г. Европа се сблъска с редица неизвестни, които не можеше да си представи през януари. Накратко: армия, някога смятана за третата най-страховита в света, нахлу в по-малката си съседка, която допреди година се отличаваше предимно с ИТ и селско стопанство.
Русия похарчи милиарди евро за привидна модернизация на въоръжените си сили, но се оказа, че това до голяма степен е фарс. Тя откри, че веригите ѝ за доставки не работят на няколко десетки километра от собствената ѝ граница; че оценката ѝ за Украйна като нация, която отчаяно се опитва да се освободи от собствения си "нацизъм", е изкривен продукт на преценката на подчинени на един президент - Владимир Путин – на когото се казваше това, което искаше да чуе в изолацията на пандемията.
Русия се сблъска и със Запада, който далеч не беше разединен и колеблив, а напротив - с удоволствие изпрати част от боеприпасите си на източната граница. Западните силни на деня може да се почувстват изненадани и от факта, че червените линии на Русия изглежда се променят постоянно, тъй като Москва осъзнава колко ограничени са неядрените ѝ възможности. Нищо от това не трябваше да се случва. И така, след като обаче се случи, какво прави Европа и за какво се подготвя?
Ключът е в това колко неочаквано обединен се оказа Западът. Въпреки разногласията по отношение на Ирак и Сирия и частичното нежелание да се изразходват 2% от БВП за сигурност - нещо, което САЩ отдавна изискват от членовете на НАТО - Европа и САЩ разговарят с еднакъв темп по отношение на Украйна. Понякога Вашингтон застава на по-предпазлива позиция, а има и автократични изключения като Унгария. Но промяната е в посока на единство, а не на различие. И това е голямата изненада.
Твърдения, че Русия е загубила войната, са все още преждевременни. Все още има променливи, които могат да доведат до патова ситуация в полза на Москва или дори до обрат. Възможно е НАТО да загуби търпение или хъс по отношение на доставките на оръжие и да потърси по-удобно икономическо решение, отколкото дългосрочна сигурност, настоявайки за неизгоден за Киев мир. Но засега това изглежда малко вероятно.
Русия се е укрепила на източния бряг на река Днепър в Южна Украйна и има предимството, че фронтовите линии на Донецк и Луганск на изток са по-близо до руската граница. Предизвикателствата обаче са огромни: лошо обучените и принудително призовани войници са 70 000 от силите на фронтовата линия - и това е според благосклонната оценка на Путин, който се бори за боеприпаси и е обект на редовни и открити вътрешни критики за веригата на доставки през зимата.
Украйна е на своя територия, духът е все още висок, а западните оръжия продължават да пристигат.
Перспективата за руско поражение може да се разглежда в по-широк план. Руските въоръжени сили ще се нуждаят от десетилетия, за да си възвърнат дори подобие на статут, равен на този на НАТО. Това е може би най-голямата загуба за Кремъл: дългогодишните усилия, използвани за възстановяване на репутацията на Москва като умен, асиметричен враг с конвенционални подкрепящи сили, се изпариха за около шест месеца лошо управление.
Въпросът за ядрената сила все още е актуален, най-вече защото Путин обича да се позовава на него редовно. Но дори и в този случай заплахата от страна на Русия е отслабнала. Първо, НАТО изпрати недвусмислени сигнали за конвенционалното опустошение, което нейните сили биха причинили, ако бъде разположено каквото и да е ядрено устройство. Второ, някогашните съюзници на Русия, Индия и Китай, бързо оцениха последователните руски поражения и публично осъдиха ядрената реторика на Москва. И накрая, пред Москва остава един въпрос, чийто отговор никой не иска да знае: ако веригите за доставка на дизелово гориво за бойните автомобили, които са на 60 километра от руската граница, не работят, тогава как могат да бъдат сигурни, че "бутонът" ще сработи, ако един побеснял Путин го натисне? Няма по-голяма опасност за една ядрена сила от това да разкрие, че нейните стратегически ракети и потенциал за ответен удар не работят.
Въпреки този осезаем упадък на Русия, Европа не очаква ера на по-голяма сигурност. Призивите за увеличаване на разходите за отбрана са по-силни и по-разпространени, дори и да идват в момент, когато Русия, която десетилетия наред определяше европейската сигурност, се оказва по-малко заплашителна. Европа започва да осъзнава, че не може да разчита на Съединените щати - и на техните луди колебания между политическите полюси - за собствената си сигурност.
Междувременно хиляди невинни украинци загиват в резултат на егоистичния и погрешен опит на Путин да възроди царската империя. В по-широк план авторитаризмът е разобличен като катастрофална система, от която могат да избухнат войни.
И все пак от това бедствие произлезе нещо добро. Европа вече знае, че трябва спешно да се откаже от зависимостта си от руския газ и от въглеводородите като цяло в дългосрочен план, тъй като икономическата зависимост от изкопаемите горива на диктаторите не може да доведе до дългосрочна стабилност.
В продължение на повече от 70 години Русия и Западът държаха света в плен на взаимно гарантирано унищожение. Това беше мир, основан на страха. Това поражда и една не толкова плашеща перспектива: че Русия - подобно на много автокрации преди нея - може да изчезне, увредена от собствената си вътрешна зависимост от страха.
Сегашното предизвикателство пред Европа е да се справи с Русия, която се намира в състояние на отрицание с изгледи да премине в състояние на контролиран упадък. След като подцени потенциала на Москва за нанасяне на злини, сега Европа трябва да внимава да не надцени нейния потенциал като заплаха.
Февруарското нахлуване беше изненадващо във всяко отношение: за онези, които смятаха, че Москва не е достатъчно луда, за да се опита да осъществи такъв мащабен и безразсъден план; за онези, които смятаха, че руските военни ще преминат безпроблемно през страна с 40 милиона души население и след 10 дни ще провеждат операции по ликвидиране на последствията; и за онези, които смятаха, че руснаците разполагат с технически и разузнавателни възможности да направят нещо повече от случайно бомбардиране на цивилни райони със старомодна артилерия, която кремълските военни са усъвършенствали още от Грозни в Чечения през 90-те години на миналия век. И накрая, за онези, които смятаха, че размахването на ядрената сабя е парадокс през 2022 г. - че не е възможно да заплашваш хората с ядрени оръжия, защото унищожението, което те ще донесат, ще бъде пълно, за всички на планетата.
Въпреки това до края на 2022 г. Европа се сблъска с редица неизвестни, които не можеше да си представи през януари. Накратко: армия, някога смятана за третата най-страховита в света, нахлу в по-малката си съседка, която допреди година се отличаваше предимно с ИТ и селско стопанство.
Русия похарчи милиарди евро за привидна модернизация на въоръжените си сили, но се оказа, че това до голяма степен е фарс. Тя откри, че веригите ѝ за доставки не работят на няколко десетки километра от собствената ѝ граница; че оценката ѝ за Украйна като нация, която отчаяно се опитва да се освободи от собствения си "нацизъм", е изкривен продукт на преценката на подчинени на един президент - Владимир Путин – на когото се казваше това, което искаше да чуе в изолацията на пандемията.
Русия се сблъска и със Запада, който далеч не беше разединен и колеблив, а напротив - с удоволствие изпрати част от боеприпасите си на източната граница. Западните силни на деня може да се почувстват изненадани и от факта, че червените линии на Русия изглежда се променят постоянно, тъй като Москва осъзнава колко ограничени са неядрените ѝ възможности. Нищо от това не трябваше да се случва. И така, след като обаче се случи, какво прави Европа и за какво се подготвя?
Ключът е в това колко неочаквано обединен се оказа Западът. Въпреки разногласията по отношение на Ирак и Сирия и частичното нежелание да се изразходват 2% от БВП за сигурност - нещо, което САЩ отдавна изискват от членовете на НАТО - Европа и САЩ разговарят с еднакъв темп по отношение на Украйна. Понякога Вашингтон застава на по-предпазлива позиция, а има и автократични изключения като Унгария. Но промяната е в посока на единство, а не на различие. И това е голямата изненада.
Твърдения, че Русия е загубила войната, са все още преждевременни. Все още има променливи, които могат да доведат до патова ситуация в полза на Москва или дори до обрат. Възможно е НАТО да загуби търпение или хъс по отношение на доставките на оръжие и да потърси по-удобно икономическо решение, отколкото дългосрочна сигурност, настоявайки за неизгоден за Киев мир. Но засега това изглежда малко вероятно.
Русия се е укрепила на източния бряг на река Днепър в Южна Украйна и има предимството, че фронтовите линии на Донецк и Луганск на изток са по-близо до руската граница. Предизвикателствата обаче са огромни: лошо обучените и принудително призовани войници са 70 000 от силите на фронтовата линия - и това е според благосклонната оценка на Путин, който се бори за боеприпаси и е обект на редовни и открити вътрешни критики за веригата на доставки през зимата.
Украйна е на своя територия, духът е все още висок, а западните оръжия продължават да пристигат.
Перспективата за руско поражение може да се разглежда в по-широк план. Руските въоръжени сили ще се нуждаят от десетилетия, за да си възвърнат дори подобие на статут, равен на този на НАТО. Това е може би най-голямата загуба за Кремъл: дългогодишните усилия, използвани за възстановяване на репутацията на Москва като умен, асиметричен враг с конвенционални подкрепящи сили, се изпариха за около шест месеца лошо управление.
Въпросът за ядрената сила все още е актуален, най-вече защото Путин обича да се позовава на него редовно. Но дори и в този случай заплахата от страна на Русия е отслабнала. Първо, НАТО изпрати недвусмислени сигнали за конвенционалното опустошение, което нейните сили биха причинили, ако бъде разположено каквото и да е ядрено устройство. Второ, някогашните съюзници на Русия, Индия и Китай, бързо оцениха последователните руски поражения и публично осъдиха ядрената реторика на Москва. И накрая, пред Москва остава един въпрос, чийто отговор никой не иска да знае: ако веригите за доставка на дизелово гориво за бойните автомобили, които са на 60 километра от руската граница, не работят, тогава как могат да бъдат сигурни, че "бутонът" ще сработи, ако един побеснял Путин го натисне? Няма по-голяма опасност за една ядрена сила от това да разкрие, че нейните стратегически ракети и потенциал за ответен удар не работят.
Въпреки този осезаем упадък на Русия, Европа не очаква ера на по-голяма сигурност. Призивите за увеличаване на разходите за отбрана са по-силни и по-разпространени, дори и да идват в момент, когато Русия, която десетилетия наред определяше европейската сигурност, се оказва по-малко заплашителна. Европа започва да осъзнава, че не може да разчита на Съединените щати - и на техните луди колебания между политическите полюси - за собствената си сигурност.
Междувременно хиляди невинни украинци загиват в резултат на егоистичния и погрешен опит на Путин да възроди царската империя. В по-широк план авторитаризмът е разобличен като катастрофална система, от която могат да избухнат войни.
И все пак от това бедствие произлезе нещо добро. Европа вече знае, че трябва спешно да се откаже от зависимостта си от руския газ и от въглеводородите като цяло в дългосрочен план, тъй като икономическата зависимост от изкопаемите горива на диктаторите не може да доведе до дългосрочна стабилност.
В продължение на повече от 70 години Русия и Западът държаха света в плен на взаимно гарантирано унищожение. Това беше мир, основан на страха. Това поражда и една не толкова плашеща перспектива: че Русия - подобно на много автокрации преди нея - може да изчезне, увредена от собствената си вътрешна зависимост от страха.
Сегашното предизвикателство пред Европа е да се справи с Русия, която се намира в състояние на отрицание с изгледи да премине в състояние на контролиран упадък. След като подцени потенциала на Москва за нанасяне на злини, сега Европа трябва да внимава да не надцени нейния потенциал като заплаха.
