Животът на Веси Цюрбюрг преминава през няколко различни свята – акушерството, нощна София през 90-те години, телевизията, ресторантьорството. Тя не ги определя като роли, а като последователни етапи, оставили следи, казва тя пред Мон Дьо в „Храмът на историите“, връщайки се към най-важните моменти от своя път – от клуб „Червило“ до живота след телевизията и срещата със съпруга си Зиги.
За себе си говори като за човек, възпитан да бъде честен, добър приятел и съпричастен към хората.
„Мога да изслушам. Мога да помогна. Да съм съпричастна и към доброто, и към лошото.“
Най-силно я натъжава промяната в човешките отношения.
„Доброто отношение изчезна. Много бързо става забравянето. Много бързо става оплюването на даден човек. Да си популярен, да си известен – това минава. Това са временни ситуации.“
Според нея най-трудното идва след телевизията, когато публичният образ остава, но отношението на хората се променя.
„Хората измислят някакви неща, започват да си фантазират. Много е трудно да носиш образа на силен, усмихнат човек постоянно. Не можеш. Това сме нормални хора. Искаш да се затвориш, да си починеш, да си поплачеш. Но въпреки всичко това е опит. В момента съм много силна.“
Цюрбюрг разказва, че първата ѝ професия е акушерка. Работила е година и половина в детското отделение на болница „Шейново“, след като напуска родния си Троян. „Това беше един трамплин, за да изляза от Троян.“
Практиката в родилното отделение обаче ѝ показва, че това не е нейното призвание. „Не е моето.“
На въпроса с какво никога не е направила компромис, отговорът е кратък:
„С лъжата и лицемерието.“
Именно лицемерието след края на телевизионната ѝ кариера оставя най-силния отпечатък.
„Когато си бил изряден, когато си си вършил работата както трябва, да не вдигаш телефони, защото си работил в онази телевизия... Аз си тръгнах по мое желание. Не съм изгонена, не съм уволнена. Смятам, че е редно да върнеш обаждане на човека, който те е търсил.“
По думите ѝ уважението между хората все по-често отстъпва място на личния интерес.
„Какви не успяхме да станем? Почтени.“
Днес Цюрбюрг развива собствен ресторант. Очаквала мястото да се превърне в своеобразен клуб за приятели, но реалността се оказала различна.
„Очаквах повече приятели да дойдат. Не исках да е ресторант. Исках да е клуб. Място за стари муцуни... Ами не стана.“
Според нея обществото е станало по-затворено и по-негативно.
„Много сме лоши. Защо Пешо да е добре? Това шушукане, това мразене, това чувство ти да си пръв... Аз го почувствах много дълбоко през тази една година, когато съм извън телевизията.“
Тя е убедена, че след слизането от екрана остават само най-близките хора. „Ще те поправя и ще ти кажа кои остават с него – семейството. И толкова.“
А останалите?
„Два-три месеца и след това спират да ти звънят. Боли ме, защото съм дала.“
Разговорът връща Цюрбюрг към годините, в които е едно от най-разпознаваемите лица на нощна София. Определя онзи период като „неповторим“.„Това бяха едни прекрасни години.
“Кариерата ѝ започва в гей бара на Кайо на улица „Юрий Венелин“, след което продължава в клуб „Спартакус“, а по-късно и в легендарното „Червило“. „Всички тези хора – Кайо, Дуков – бяха прекрасни момчета. Бог да ги прости“, Казва тя.
Фейс контролът тогава не се свеждал единствено до външния вид.
„Не можеш да влезеш, ако си пиян, ако не изглеждаш добре. Поне да бъдеш приличен. И в погледа ти да се вижда, че искаш да се забавляваш, а не да правиш проблеми.“
Въпреки това стилът също имал значение. Тя си спомня с усмивка, че понякога обръщала повече внимание на обувките, отколкото на останалото облекло. „Гледах джапанките. Не обувките“,казва тя.
Сред най-ярките спомени от онези години остава Христо Мутафчиев.
„Идваше след репетиции късно вечер и с него си пиехме по едно малко пред вратата на „Червило“. Толкова ми беше приятно да си побъбрим.“
За годините на прехода тя пази различен спомен от масовите представи.
„Аз лично не си спомням мутрите като водещ спомен. Нито политическите ситуации.“
Вместо това си спомня малките ритуали преди работа.
„Имах си една тръбичка с герданчетата. Слагах си ги още в таксито, преди да сляза на жълтите павета. Таксиметровият шофьор ме гледаше странно, а аз му казвах: „Спокойно, не съм ги откраднала.“
В края на 90-те години среща бъдещия си съпруг Зиги.
„Зиги не е типичен швейцарец. Той е дипломат. Живял е в 14 държави, с различни култури и различни хора.“
Запознават се в бивш испански ресторант на улица „Шипка“. Тя признава, че ѝ е била нужна почти година, за да научи правилно фамилията му. „Фамилията Цюрбюрг ми трябваше една година да я науча.“ Тогава той все още е женен и предстои да бъде изпратен на нов дипломатически пост. Плановете обаче се променят. „Спуснаха нота, че може да се пенсионира. Той избра да остане. И останахме в България.“
На въпроса дали е разрушила семейство, отговорът ѝ е категоричен:
„Не, в никакъв случай. Много ви моля.“
