1614 г. във Вирджиния индианката Покахонтас се омъжва за английския колонизатор Джон Ролф. Сватбата между тютюневия плантатор и дъщерята на великия индиански вожд Похатан, макар момичето да е приело християнството, за онова време е съвсем необичайно събитие.
Според историята Покахонтас е родена през 1595 г. Тя е дъщеря на Похатан (Поуатан), маманатовик (велик вожд) на Ценакомака, съюз на около 30 алгонкиноезични групи и племенни образувания от региона Тайдуотър в днешна Вирджиния. Детството на Покахонтас е подобно на повечето момичета в Ценакомака. Те са помагали в събирането на храна и дърва за огрев, селскостопанските дейности и събирането на растителен материал за направата на сламени къщи.
Любопитен факт е, че Покахонтас всъщност не е най-известна с брака си с Джон Ролф, а с връзката си с английския колонизатор капитан Джон Смит, който пристига във Вирджиния със стотина други заселници през април 1607 г.
След като построяват форт на блатист полуостров на река Джеймс ривър, за няколко месеца англичаните имат няколко срещи и сблъсъци с индианците от Ценакомака. През декември 1607 г. по време на експедиция по р. Чикахомини Смит е пленен от ловна дружинка, ръководена от Опечанканог, по-малкия брат на вожда Похатан, и отведен в столицата Веровокомоко. В разказите си от 1608 г. Смит описва пищно угощение, последвано от дълъг разговор с Похатан. Не споменава Покахонтас във връзка със залавянето си; даже според тези разкази, той я среща едва няколко месеца по-късно.
Историците твърдят, че Покахонтас се сприятелява със Смит и колонизаторите в Джеймстаун. Тя често ходи там да си играе с момчетата. С развитието обаче на колонизаторската експанзия вирджинските индианци се чувстват заплашени и започват да влизат във въоръжени конфликти със заселниците. В края на 1609 г. получени рани при барутна експлозия принуждават Смит да се завърне в Англия за лечение. Англичаните в колонията казват на индианците, че Смит е починал.
През март 1614 г. ситуацията ескалира във военен конфликт на р. Памънки с участието на стотици англичани и индианци. В похатанската столица Мачкот англичаните се срещат с група висшестоящи индианци, но самият Похатан отсъства. Англичаните позволяват на Покахонтас да говори със сънародниците си. Твърди се, че тя укорява баща си, че я цени „по-малко от стари саби, парчетии и брадви” и заявява на сънародниците си, че предпочита да живее с англичаните.
По време на престоя си в Хенрикъс Покахонтас се запознава с Джон Ролф, чиито жена и дете умират по време на пътуването до Вирджиния. В Новия свят той успява да култивира нов сорт тютюн и прекарва по-голямата част от времето си в грижа за плантацията си. Той се влюбва в Покахонтас и решава да се ожени за нея. Ролф обаче е силно набожен и се терзае от мисълта за евентуалните последствия от брака му с варварка. В дълго писмо до губернатора на колонията Ролф иска разрешение да се ожени като изразява силната си любов към Покахонтас и дълбоката увереност, че по този начин ще спаси душата й. Той е „мотивиран не от необузданата страст на плътско привличане, а от мисли за доброто на плантацията, за честта на страната си, за славата Божия, за моето собствено спасение... по-точно Покахонтас, в която моите най-чисти и добри помисли са и са били от дълго време, впримчени и омаяни в толкова заплетен лабиринт, от който съм изтощен от усилията си да се откопча.”
Чувствата на Покахонтас към Ролф и към брака й не са известни. Те се женят на 5 април 1614 г. и живеят следващите две години във Варина Фармс, плантацията на Ролф, която се намира на отсрещния бряг на Джеймс ривър от Хенрикъс. Синът им Томас Ролф се ражда на 30 януари 1615 г.
Техният брак създава през следващите няколко години климат на мир и разбирателство между колонията Джеймстаун и похатанските племена.
За Вирджинската търговска компания покръстването на индианците винаги е било основна задача. В покръстването на Покахонтас и брака й с англичанин, който спомага приключването на Първата англо-индианска война, компанията вижда възможност за набиране на инвестиции в колонията. Компанията решава да покаже Покахонтас в Англия като символ на цивилизования дивак от Новия свят и на успехите на Джеймстаунската колония.
През 1616 г. семейство Ролф пътува до Англия и акостира в Плимут на 12 юни. Пътуват до Лондон с дилижанс, придружени от още седем похатани, сред които е и шаманът Томокомо.
По това време Джон Смит живее в Лондон и по време на престоя си в Плимут Покахонтас научава, че той е все още жив. Смит не я среща веднага, но пише на кралица Анна, съпругата на крал Джеймс, увещавайки я да уважи Покахонтас като кралска гостенка. Писмото му настоява, че ако с нея се отнесат неуважително, „сегашната й любов към нас и християнската вяра ще се превърне в презрение и ярост” и че Англия ще изпусне възможността „справедливо да спечели кралство чрез нея.”
Покахонтас е канена на различни обществени събирания. На 5 януари 1617 г. тя и Томокомо получават аудиенция при краля в Банкетния дом в замъка Уайтхол, където гледат пиесата на Бен Джонсън „Сладко видение”.
През март 1617 г. Ролф и Покахонтас отплават обратно за Вирджиния, но корабът едва стига Грейвсенд на Темза, когато Покахонтас се разболява тежко. Тя е свалена на брега и умира в ръцете
1886 г. е подписан Топханенския акт, с който Съединението на България се признава международно.
Топханенският акт (по името на султанския кьошк Топхане в Цариград) е споразумение между Османската империя и посланиците на Великите сили - гаранти на Берлинския договор (Русия, Австро-Унгария, Германия, Великобритания, Франция и Италия), с което се урежда персонална уния между Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз.
Споразумението урежда управлението на Източна Румелия съгласно чл.17 на Берлинския договор, така че князът се назначава за управител (генерал-губернатор) на областта за срок от пет години от османския султан със съгласието на силите. По настояване на Русия, която е настроена срещу Александър Батенберг, в тази клауза не е споменато името на княза. Също под руски натиск Топханенският акт ревизира българо-турската спогодба, сключена на 20 януари в Цариград, като премахва клаузата за военна взаимопомощ, подкрепяна от Великобритания.
Актът потвърждава друго условие от спогодбата - териториалните отстъпки в полза на Османската империя в Източните и Средните Родопи (Кърджалийско и отцепилото се по-рано Тъмръшко), „докато управлението на Източна Румелия и това на Княжеството ще бъдат в ръцете на една и съща личност”. В замяна на това османското правителство се отказва от правото си да въвежда войски в България в случай на вътрешни размирици. Актът постановява изменение на Органическия устав на Източна Румелия в 4-месечен срок от българо-турска комисия със санкция от посланиците на Великите сили в Цариград.
Българското правителство приема официално Топханенския акт. В средата на април княз Александър е назначен за османски управител на Източна Румелия. Условията, при които е потвърдено Съединението, допринасят за вътрешнополитическата дестабилизация на Княжеството през пролетта и лятото на 1886 г.
Макар де юре да остава част от Османската империя, Източна Румелия е административно слята с Княжеството (което увеличава площта си от 63 752 на 96 345 km2) и остава под управлението на българския княз без потвърждение на султана на всеки пет години, както изискват Берлинският договор и Топханенският акт. Статутът на областта е уреден окончателно 22 години по-късно с обявяването и признаването на независимостта на България. Кърджали и Тъмръш са присъединени към България през Балканската война.
1937 г. е отворено Летище Прага. Това е най-голямото летище в Чехия и най-натовареното в новите страни членки на Европейския съюз.
Историята на чехословашката авиация започва с военното летище на Прага - Kbely през 1919 г. Поради недостатъчния капацитет на летище Kbely в средата на 30-те години на 20 в., правителството решава да изгради новото гражданско летище в Рижине. Летището има отлично разположение относно близостта до центъра на Прага както и в Европа. Също така полето на Рижине предоставя възможности за понататъшни разширения на летището съобразно увеличаващите се нужди от капацитет.
1955 г. Уинстън Чърчил се отказва от поста министър-председател на Обединеното кралство по здравословни причини и приключва политическата си дейност, започнала през 1900 г.
Въпреки че ролята на Чърчил във Втората световна война е генерирала много подкрепа за него сред британското население, той е победен в парламентарните избори от 1945 г. Очаквало се е, че Чърчил ще сдаде поста на Антъни Идън, който става негов заместник след загубата на изборите, но Чърчил (макар да е над седемдесет) е решен да се пребори като лидер и Идън е твърде лоялен, за да оспорва лидерския му пост. Така изминават десет години преди Чърчил най-сетне да предаде властта на Идън.
В продължение на шест години той е лидер на опозицията и продължава да оказва влияние върху световните дела. По време на пътуването си през март 1946 г. до САЩ, Чърчил губи много пари от Хари Труман и неговите съветници в прочута игра на покер. По време на това пътуване той изнася и своята реч за Желязната завеса за Съветския съюз и създаването на Източния блок.
След парламентарните избори през октомври 1951 г. Чърчил отново става министър-председател до оставката си през април 1955 г. Вътрешните му приоритети са засенчени от поредица кризи във външните отношения, които отчасти са резултат на продължителния упадък на британския военен и имперски престиж и сила. Бидейки силен привърженик на Великобритания като световна сила, Чърчил често посреща такива кризи с директни действия. Един пример е изпращането на британски войски в Кения, за да се справят с бунта на Мау Мау.
През юни 1953 г. Чърчил получава инсулт на „Даунинг Стрийт” 10, който е втори след 1949 г., (тогава получен по време на почивка във Франция). Новините за здравословното му състояние се пазят в тайна, но усещайки, че се влошава както физически, така и умствено, през 1955 г. той сам подава оставка и е наследен на поста от Антъни Идън. Получава още един слаб инсулт през декември 1956 г.
Кралица Елизабет II предлага да направи Чърчил херцог на Лондон, но това се отхвърля поради протестите на сина му Рандолф, който ще трябва да наследи титлата при смъртта му. След като напуска премиерското място, той прекарва по-малко време в парламента и се оттегля окончателно през 1964 г. През 1963 г. американският президент Джон Ф. Кенеди, упълномощен от Конгреса, обявява Чърчил за Почетен гражданин на Съединените щати, но той не е в състояние да посети церемонията в Белия дом. На 15 януари 1965 г. Чърчил получава тежък удар. Той умира в дома си девет дни по-късно на 24 януари 1965 г., на 90-годишна възраст.
1978 г. започва строежът на хидрокомплекса Никопол-Турну Мъгуреле. Проучването и проектирането на хидрокомплекса по река Дунав започва през 1956 г. Направена е оценка на 27 възможни места за построяване на язовирната стена. Проучванията показват, че в българо-румънския участък енергийният потенциал на р. Дунав е най-целесъобразно да се използва чрез построяване на два Хидрокомплекса - Никопол-Турну Мъгуреле и Силистра-Калъраш.
През 1973 г. се приема идеята за комплекса Никопол-Турну Мъгуреле, за който е разработен подробен технически проект съдържащ 25 тома и частични работни проекти. При проектирането са участвали 7 проектантски институти, учени и специалисти от БАН, ВИАС и други министерства и ведомства. При проектирането е използван опита на Германия, Австрия, Югославия, Франция, Румъния и други страни.
По време на работата по хидрокомплекса реално са изпълнени пътната връзка от град Белене до створа (мястото за строителството на язовирната стена); железопътната връзка от гара Ореш до Дунав; намиването (подсилване с баластра) на цялата строителна площадка на брега на Дунав; подготвени са хиляди бетонни блокове за подпиране на насипната призма на язовирната стена; подготвени са общежития за работната ръка (приспособени и ремонтирани изоставени училища и други неизползваеми сгради) в границите от Белене до Видин, в населени места близки до строителния обект; изпълнена е социалната програма за ръководния състав в района на Белене (изграден е цял жилищен квартал с всички комуникации - улици, ВиК, електричество и още много други спомагателни и помощни сгради).
1989 г. полското правителство узаконява профсъюза „Солидарност”. Победата на „Солидарност“ на изборите през 1989 г. става един от факторите, осигурили разпадането на социалистическия лагер без значителни кръвопролития.
„Солидарност” е обединение, създадено в 1980 г. от Лех Валенса в Гданск. Профсъюзът е финансиран от американската неправителствена организация Национален фонд на демокрацията.
1992 г. започва обсадата на Сараево от югославската армия.
На този ден през 1992 г. сръбските снайперисти на Радован Караджич откриват огън срещу мирен протест на сараевски демонстранти с югославски знамена и портрети на Тито, вярващи, че национализмът на сърби и други ще спре пред портите на многоетническото и толерантно Сараево.
Войната започва официално на 6 април, а обсадата на Сараево - на 2 май, когато артилерията на тогавашния командир на босненската сръбска армия Ратко Младич обстрелва железопътни и трамвайни линии, а сръбските пехотинци обкръжават града.
Войната се води три години и половина и взема над 100 000 жертви, а обсадата на Сараево е една от най-дългите в историята - 1395 дни, припомня вестникът. От края на войната Сараево превързва раните си, а това не е лесно в страна, парализирана от Дейтънското споразумение от 1995 г. и от конституция, насърчаваща етническото разделение, страна с още по-дълбока икономическа криза, отколкото в останалата част на Европа, където на 45 години си ветеран от войната, а 25-годишните университетски възпитаници най-често са безработни.
По силата на Дейтънското споразумение Босна и Херцеговина остава разделена официално на две части - Федерация Босна и Херцеговина и Република Сръбска. На практика обаче тя е разделена на три, тъй като както сръбските, така и хърватските сепаратисти не искат близост с босненската централна власт в Сараево, нито да отстъпят спечелените с оръжие територии.
1998 г. е отворен за движение най-големият висящ мост в Япония „Акаши Кайкио”. Мостът свързва град Кобе с остров Аваджи, като преминава над натоварения пролив Акаши.
Преди да бъде изграден мостът „Акаши Кайкио” фериботи са извозвали пътниците през пролива Акаши. Опасният воден маршрут често е бил подложен на силни бури - през 1955 г. два ферибота потъват в такава буря и загиват 168 деца. Последвалият шок и публично недоволство убеждават японското правителство да започне планове за изграждане на висящ мост над пролива. Първоначалният план е бил за смесен железопътен и автомобилен мост, но когато започва изграждането на моста през 1986 г., съоръжението е било ограничено само до обикновен пътен мост с шест платна за движение.
Цялата дължина на моста е 3911 м. Състои се от три отсечки. Централната отсечка е дълга 1991 м, а всяка от другите две е по 960 м. Централната отсечка първоначално е била 1990 м, но голямото земетресение в Кобе на 17 януари 1995 г. размества колоните забележимо (само колоните са били повдигнати) и това наложило тя да бъде удължена с един метър.
Съоръжението е така проектирано и изградено, че да издържа ветрове до 286 км/ч, земетресения до 8,5 по скалата на Рихтер и силни морски течения. Двете основни носещи кули се издигат на над 298 м над морското равнище и мостът може да се удължава в резултат на нагряването до два метра в рамките на деня. Стоманените въжета имат общо 300 000 км метална жица, всяко е с дебелина 112 см в диаметър и включва 36 830 усукани нишки.
Общата стойност на проекта е оценявана на 500 млрд. йени (почти 5 млрд. долара), като е изчислявана да бъде покрита от таксите за преминаване на моста.
