Средна възраст: 75 години. В Чернобилската забранена за достъп зона живеят още стотина души, повечето от които са се върнали малко след катастрофата, въпреки радиацията и несъгласието на украинските власти.
"Не мога да кажа защо хората искат да живеят в Чернобил. Каква им е целта? Сърцето ли ги води? Носталгия? Кой знае?", казва Евгений Наркевич, 78-годишен здравеняк. Но "аз не искам да живея никъде другаде, освен в Чернобил", казва той.
През 1945 г. Евгений бил едва на осем, когато семейството му се нанесло в тогавашния съветски град. "Това ни спаси от глада. Тук можехме да садим и да берем реколтата, за да се изхраним", казва той, оправдавайки донякъде привързаността си към тази земя. "Никога не съм искал да си тръгвам от тук", допълва Евгений.
Зоната на смъртта крие и нова опасност
При експлозията на четвърти реактор на съветската централа, станал по време на тестове на сигурността на 26 април 1986 г., Евгений имал час с учениците си в гимназията.
"Беше събота, злополуката тъкмо се бе случила и за момента не знаехме нищо. Подозирахме, че е станало нещо, тъй като виждахме автобуси и военни коли, които отиваха към Припят", град с 48 000 жители, включително персоналът на централата , намиращ се на три километра от Чернобил. "Никой не ни каза нищо. Пълно мълчание", разказва той.
Най-накрая се среща с директора на службата за наблюдение на радиацията от централата и го моли да го назначи на работа. Евгений е назначен и от този момент никога не е напускал зоната с радиоактивно замърсяване. Противно на всички очаквания, никога не се е разболявал. Признава, че сади зеленчуци в градината си и ги яде. "Има известна доза риск", казва той.
Какво се случва с природата, когато хората изчезнат?
Мария Урупа не е толкова усмихната. Първобитните условия на живот в тази 30-километрова забранена зона около централата започват да тежат на тази жена на над 80 години, особено след катастрофа, след която й е трудно да ходи.
По информация на отговорник за централата общо 158 "самосели", както ги наричат, живеят в тази зона в малки къщурки, често направени от дърво. Те живеят оскъдно, благодарение на реколтата в градината си и провизии, които им донасят служителите на централата и посетители. При необходимост ходят в съседния град Иванкив, който е извън затворената зона, за да си напазаруват от местния пазар.
30 години след Чернобил местните продължават да ядат радиоактивна храна
Тези "самосели" така и не приемат принудителното изселване. Над хиляда от тях се настаняват обратно след катастрофата в тази зона, въпреки че е силно замърсена и забранена за хора. В крайна сметка властите приемат идеята.
Природата в Чернобил процъфтява (СНИМКИ)
"Казват, че нивата на радиация са високи. Не зная. Може би радиацията влияе някак на новодошлите, на тези, които никога не са живели тук. Но от какво да ни е страх нас, старите?", пита тя.
"Щом изляза от Чернобил, дори в Иванкив, всичко е чуждо. Не съм националистка, но обичам много своята малка родина", обобщава Кухаренко. Надява се много, че "един ден Чернобил ще върне към живота, че отново ще се чува детски смях, дори да трябва да чакаме с години".
През 1999 г. в забранената зона е родена малката Мария - първото бебе, дошло на бял свят след 1986 г. в този "мъртъв" град. Тъй като е с анемия, семейството й я отвежда от Чернобил година по-късно. Днес тя трябва да е на 17 години.
Източник: БТА
