Няма писани норми за публичното поведение на политическите лидери. Отсъствието на реакция обаче в случаите на вербална агресия подсказва за опасни зависимости на елитите. Особено в България. Коментар на Еми Барух:
Делото срещу бившия лидер на Българския Национален съюз е поредният опит на Комисията за защита от дискриминация да санкционира публичното поведение на Боян Расате. Както в предишните случаи, така и сега, става дума за онзи тип вербална агресия, която според Законодателя следва да бъде санкционирана. Става дума за дискриминационна лексика, която унижава, подклажда предразсъдъци и фактически насъсква аудиторията срещу различния друг.
Ни лук ял, ни лук мирисал...
Как ще приключи този пореден опит е показателно и симптоматично. Предишните два опита не просто се провалиха: през 2009 година Висшият административен съд създаде правен прецедент, постановявайки, че Расате фактически e изрекъл една истина с твърденията си, че "циганите крадат, продават децата си и нападат полицаи". По този начин именно магистратите, които следва да прилагат закона, размиха и стопиха в правна казуистика неговата същност и смисъл.
Това е едната страна на проблема. Другата е публичното поведение на овластените авторитети, които подминават подобна словесна агресия и остават безучастни в деяния, уронващи имиджа на страната. Най-фрапиращи са примерите със скандалите, в които главно действащо лице е лидерът на парламентарно представената националистическа партия "Атака". Повечето от тях вече не са и не могат да бъдат вътрешно-семеен проблем между коалиционни партньори. Защото от призива "Чистка" на разлепените преди 7 години плакати в столицата (когато Сидеров се опита да седне на кметския стол) до настаняването му в депутатското кресло на настоящия парламент, волностите на Волен преминаха от многообразието на негационисткия фолклор до категорията на особен вид фашизоидна хамелеонщина.
Мълчанието на Борисов
Случаи като хулиганското поведение на същия гражданин в самолет на Луфтханза и нахалните инсинуации относно Израелското посолство, които останаха без последствие, са смущаващи не само защото издават бавен политически рефлекс и липса на дипломатическа грамотност в овластения елит, но и защото подсказват за някаква хлъзгава зависимост на Борисов от Сидеров.
Кризата на елитите, кризата на авторитетите, кризата на визионерите доведоха Европа до безпрецедентен срив на съюза. Няма по-благоприятна почва от тази за избуяване на крайно десните формации. В Холандия и Австрия, в Швейцария и Унгария, дори в Англия звучат все по-силно популистките лозунги. Популизмът е лайт-версия на много по-радикални процеси. Като част от европейското семейство България не прави изключение!
Днешният управляващ елит не бива да забравя, че реакцията на словесната агресия е много важен индикатор за това дали работи механизмът за взаимодействие между социалните групи. Единственият, върху който се гради демократичното общество.
