Войната между Иран и САЩ чука на вратата

Коментар на журналиста Кузман Илиев

Кузман Илиев
Кузман Илиев / NOVA
Коментар на журналиста Кузман Илиев
Ако вместо безпилотен самолет преди седмица Иран бе свалил американски изтребител със загинал пилот - то светът може би щеше вече да е във война. Най-малкото това вероятно би активирало член 5 на НАТО, въвличайки организацията - и България, като част от нея - в действия по защита на страна членка от враждебни външни действия.
 
Видимият повод за напрежението бяха атаки и щети по петролни танкери, движещи се в Ормузкия проток и Оманския залив - общо вече шест за последния месец. Последваха взаимни обвинения за това кой е отговорен. Опит на аятоласите да саботират износа на черно злато по трасе, доставящо между 30% и 40% от износа на петрол (главно за Азия); или диверсия на специалните служби на Саудитска Арабия, ОАЕ или Израел за постигане на стратегическо влошаване на отношенията между САЩ и Иран - спекулациите изобилстват и до момента.
 
Малко по-късно иранците свалиха и американски безпилотен дрон - най-вероятно събиращ информация за позициите им на терен. Доналд Тръмп нареди удари, но после се отметна, бламирайки по този начин съветника си по сигурността Джон Болтън, директора на ЦРУ Джина Хаспел и външния министър Майк Помпео. Причината може да е чисто политико-имиджова - дори един загубен живот срещу свален безпилотен дрон стои потискащо. Камо ли за по-сериозна интервенция.
 
Но: още нищо не е свършило. Американски самолетоносач, въртолетоносач, бойни кораби, бомбардировачи и нови войскови части се позиционират в близост до потенциалните театри на военни действия и в американските бази в региона. Опциите: удари по стратегически обекти като комуникационна инфраструктура и ядрени мощности или директна военна интервенция с десант на терен - всичко, както се казва, е на масата. Особено с оглед на силните позиции на “ястребите” в екипа на Тръмп.
 
Де факто САЩ и Иран са в “хибридна война” от 40 години насам. Част от иранците още не могат да простят на ЦРУ свалянето на демократично избрания министър-председател Мохамад Мосадек през 50-те години на миналия век, което довежда на власт прозападното марионетно правителство на шах Мохамед Реза Пахлави. Следва Ислямската революция от 1979 г., която сваля шаха от власт, а с нея и кризата със заложниците в американското посолство в Техеран, държани там 400 дни. Войната между Ирак и Иран през 80-те и помощта за иракчаните от САЩ допълнително влошава американо-иранските отношения. А днес те са обтегнати до краен предел.
 
Истината е, че двете държави вече са си в реална война - ембаргото и тежките санкции, които САЩ наложи, са военни прийоми и означават икономическа блокада. Откъсване от доларовата разплащателна система SWIFT - също е форма най-тежко смазване на финансовата система на Техеран. Затварянето на американския пазар за търгуващите с Иран компании, реално уби чуждите инвестиции в страната. Новите киберсанкции са само поредното проявление на подхода. Иран пък поискаха от Русия зенитно-ракетни комплекси С-400 от ново поколение - същата система, която взриви отношенията между САЩ и Турция и може да създаде проблеми за САЩ в случай на ескалация на военните действия.
 
Целта на американските мерки досега: задушаване на иранската икономика, свеждане на износа на петрол на страната до нула и падане на “режима”. Какво обаче изникна в Ирак и Либия след насилственото им “демократизиране”? Или в Сирия след старта на инициативата по премахването на настоящото управление на Асад - на тяхно място избуяха или започнаха да избуяват радикални теократични ислямски групировки като Ал-Кайда и ИДИЛ - а населението понесе адски мъки и затъна в мизерия. Днес виждаме дори пазари на роби. Факти, които трябва да вземаме предвид, когато анализираме интервенциите в този толкова сложен регион.
 
Парадоксално и може да не ни се вярва, но иранското общество е изключително плуралистично, а протестите срещу властта - редовни. Режимът там може да бъде свален или моделиран от средната класа на самото иранско общество. Всяка друга намеса би значила по-скоро капсулиране и събуждане на националистическите инстинкти на нацията и най-важното - на гордостта на считащите се за наследници на великата Персия иранци.
 
Иран е обявен от САЩ за най-големия спонсор на тероризъм в света. Обратно, в арабския свят немалко - дори сунитски държави като Турция - изпитват респект към шиитската Ислямската република за независимостта й и подкрепата към Палестинската кауза. Хизбула в Ливан, Асад в Сирия, управляващите в Ирак, хутите в Йемен - всички те пък има религиозно (шиитска или близка разновидност на исляма) и геополитическа близост с аятоласите. И не неизбежно благодарение на далновидността само на иранската политика, колкото на грешките на противниците й като Саудитска Арабия, например. Иран изглежда като играч, който отстоява себе си и се опълчва срещу силните и доминиращите - както на Запад, така и локално. Евентуална атака срещу страната днес би повишила симпатиите към нея на местно ниво, мобилизирайки радикали и антизападни хардлайнери. Точно както стана през 2003 г. в Ирак.
 
На фона на борбата с тероризма обаче близостта на САЩ със салафитската сунитската Саудитска Арабия, която “произведе” 15 от 19 терористи на 11 септември при атентата срещу кулите близнаци - днес изглежда меко казано неуместна. Така изглежда и продажбата на оръжия за няколко стотици милиарди долара именно на монархията от залива - един от първите ходове на американския президент след идването му на власт.
 
Ролята на ЕС

Днес европейската позиция към Иран се различава от щатската. Дори Германия, Великобритания и Франция създават обща компания - Инстекс, - която ще може да търгува с Иран на практика на бартер, заобикаляйки санкциите. Говори се и за паралелни разплащателни системи, които дългосрочно да заобикалят долара, превърнал се в геополитическо оръжие. Въпреки че Техеран реши да обогатява повече уран, той дори в момента не нарушава условията на т.нар. ядрена сделка, която Европа така ревностно пазеше като топ постижение. Едностранното излизане на Вашингтон от сделката след идването на Тръмп обаче, както и санкциите срещу спазващите споразумението иранци - респективно европейски фирми, инвестиращи в близкоизточната страна - действително ядосаха европейските лидери. Дори да търсят ролята на посредник в конфлика, днес те по-скоро изглеждат с вързани ръце. 
 
Засегнати от санкциите са и Китай, Индия и Япония, внасящи голямата част от горивата си именно от Иран. На помощ на Техеран е готова да се притече и сунитска Турция, която, от своя страна, е в открит конфликт с бившите си партньори зад океана.
 
Жалкото е, че подобен антагонистичен подход засяга бъдещето на региона негативно дори по косвен начин. Планът “Кушнер” (на зетя на Тръмп) за мир между Израел и Палестина реално е на трупчета. Преместването на посолството на САЩ в Йерусалим, признаването Голанските възвишения в Сирия за израелски от Белия дом, както и обявяването на Иранската революционна гвардия за терористична организация значат само едно: цялата близкоизточна стратегия на САЩ, касаеща засилването на обръча срещу Иран, може да бъде разбрана само в светлината на представата за стратегическа сигурност на американските съюзници на терен - Израел и Саудитска Арабия. А шиитският бастион Иран очевидно е под исторически тежка обсада, която ще му струва неизбежно много във времето.
 
Финално, дано не се стига до война. Иран не е Ирак или Сирия. Да, военно е далеч от американската безапелационна мощ. Но разполага с нас 500 000 бойци - армията плюс Революционната гвардия. Както и с 80 милиона горди граждани, много тежък планински терен, балистични ракети със среден обсег (бази в региона или Европа) и възможност за външна подкрепа от близки групировки или държави. Обстоятелства, които биха коствали хиляди американски и съюзнически животи, както и ужасяващи моменти за милиони иранци - жени и деца, - потенциални жертви на военните действия в региона. За ръста в цените на петрола глобално и стотиците милиарди долари разходи за отбрана - дори се разбира от само себе си.
Кузман Илиев