Да внесеш вот на недоверие към мнозинството е точно като да влезеш при началника си и да му подадеш неговата собствена оставка. Той ще те покани да седнеш и ще те насърчи да изложиш мотивите си. „Господин началник – ще започнеш, всички знаем, че сте връзкар и ако не бяхте син на ченге, никакъв началник нямаше да станете. Такъв некадърник като вас, който дори дипломата си не е изкарал, а си я е купил, не заслужава на Женския пазар да продава, камо ли да е висш държавен чиновник на отговорен пост. Не разбирате нищо от това, което работи екипът ви, а само се интересувате да взимате подкупи и да си ги делите с онези, които ви покровителстват”. После ще му кажете, че е недопустимо подчинените му да гърмят като бушони на далаверите, че не е прилично да си бърка в носа, когато дава изявления за медиите и че не е прав, задето е свалил девойката, която вие ухажвате вече цяла година. Отначало лицето на шефа ви ще е равнодушно. После в очите му ще се прокрадне тревога. Ръцете му ще зашарят по бюрото и ситни капчици пот ще избият по горната му устна. Погледът му ще започне да се мята наляво-надясно в отчаян опит да избегне вашия и накрая брадичката му ще затрепери и шефът ви ще ревне да плаче. Ще вземе оставката си и ще я подпише. Чак тогава вие ще си позволите да проявите човещина, да погалите главицата му и да го утешите…
Дали така си представят развоя на събитията онези, които внасят вотове на недоверие? Едва ли. Те не са толкова глупави, колкото изглеждат. Едва ли си мислят, че управляващото мнозинство, пречупено от непоклатимата им аргументация, ще прозре собствената си несъстоятелност и ще гласува против себе си. Следователно – това не е тайна за никого, правят го не за да съборят правителството, а да се възползват от процедурата за изказвания. Така и трябва да бъде, защото винаги има какво още да се каже по отношение на правителството и не бива да се пропуска нито една възможност това да бъде направено. Но ето че от тази медийна възможност с радост се възползват и тези, от които се очаква да се свиват под тежките удари на атаките. Правителството с радост изнася дълги моноспектакли на премиера и министрите, придружени с мултимедия, закачки с публиката и хвърляне на многозначителни погледи към телевизионните камери, както изискват принципите на модерния жанр в драматургията. Пред камерите депутатите разговарят помежду си така, както иначе никога не го правят. Иначе мнозина от тези, които си разменят остроумни квалификации и пиперливи нападки, са добри приятели и лоялни партньори по различни изгодни проекти. Голямо изкушение е телевизията…
Какво предлагам ли? Не, не предлагам в парламента да се монтира театрално осветление, машина за сняг и плюшени завеси, макар че изкушението не беше малко. Предлагам, след като дебатите по вота не са нищо друго, освен рекламни активности, да се заплащат на националната телевизия, която ги излъчва като такива. Средната цена за поясите, в които се разразяват трагикомичните събития е 22,3 лв. за секунда. Сметнал съм го, така е. Следователно, ако премиерът е говорил вчера час и десет минути, той, правителството, партията му или нейните спонсори дължат на националната медия 4200 секунди по 22,3 лв. или 93 660 (деветдесет и три хиляди шестстотин и шестдесет) лв. без ДДС (хайде, да не отваряме темата за ДДС-то, че ще стане мътна и кървава). Финансовият министър за мултимедийното си шоу дължи приблизително 53 520 (петдесет и три хиляди петстотин и двайсет) лв. без ДДС и тъй нататък като най-скромни са независимите депутати с по 6690 лева според парламентарния правилник, който не им дава да се разпищолват повече от пет минути. Ако се вярва на медиите, че дебатите са продължили девет часа, то парламентът и населяващите го форми на живот за ораторския си ексхибиционизъм дължат на обществото 722 520 (седемстотин двайсет и две хиляди петстотин и двайсет) лева без ДДС. Хайде, ще ви кажа и колко е ДДС-то, макар че те ще го откраднат: 144 504 (сто четиридесет и четири хиляди петстотин и четири) деноминирани лева.
Седем вота на недоверие само срещу последното правителство са 5 057 640 (пет милиона петдесет и седем хиляди шестстотин и четирийсет) лева без ДДС. С тези пари националната телевизия може да направи чудеса, като например да купи всички нови серии на „Д-р Хаус”, че да има какво да гледаме вместо дебатите в парламента.
